Това се повтаряше всяка вечер.
В стаята бяха трима.
В леглото до вратата имаше един, който все спеше.
Но другите двама, на другите две легла, средното и това до прозореца, говореха и заради него.
– Хайде, кажи ми, защо аз съм тук? – обикновено така започваше монологът на човека до прозореца. – За теб е ясно. Ти казваш, че си Върховният арбитър. А не си никакъв Върховен арбитър. Но аз защо съм тук? Аз бях началникът на коледната украса на града. Преди това завеждах радиовъзела. Но радиовъзелът си изпя песента и го закриха. Кметът ме извика и ми каза:
– Какво да те правя сега?
Аз вдигнах рамене.
– Слушай! – рече кметът. – Хрумна ми нещо. Знаеш, че всяка година по Коледа се мъчим да украсим града. Но това все става от днес за утре, набързо, без цялостна визия, без план. Хвърляме някакви светещи гирлянди по дърветата на централната улица, вдигаме една елха на площада и толкоз. Затова сега ще създам специална длъжност за теб – началник на коледната украса на града. Ще се опитам да гласуваме и някакъв бюджет. Но той ще е минимален, знаеш, пари няма. Така че – захващай се!
Беше месец септември. И аз се захванах.
Първо посетих седемте детски градини в града и помолих директорките да организираме конкурс между дечицата за най-хубава коледна украса. Идеята се прие възторжено. След две седмици вече имахме резултат – безценни идеи, които само трябваше да се реализират. Пристъпих към точка втора. Помолих кмета да ми осигури помещение в центъра и основах кооперация. Създадох банкова сметка за дарения. Привлякох двама пенсионирани телевизионни техници, осигурих им материал за направата на светещи гирлянди и работата закипя. Пенсионерите се бяха смахнали от търкаляне вкъщи и ръцете ги сърбяха за работа. Отидох в цеха за дървени плоскости и спазарих изработката на трийсет дървени къщички срещу бартер – целогодишна реклама на калкана на общината. Кметът нямаше нищо против, и без това калканът стоеше празен.
С една дума – центърът на града грейна. Лъчисто небе покри площада. А коледният базар се превърна в хит – досега такова нещо не бяхме имали. Брей, станахме като Виена, говореха хората. А това беше най-хубавият комплимент за мен, защото Виена е най-красивият град по Коледа в света.
– От цялата история едно не разбрах – каза Върховният арбитър. – След като всичко е протекло толкова гладко и бляскаво, след като си превърнал града в една малка Виена, защо си тук?
– Защото в навечерието на Коледа при мен дойде шефът на най-голямата охранителна фирма в града и каза, че цялото това имущество – базарът, гирляндите, елхата трябва да се охранява. И поиска да подпишем договор за охрана. Половината от и без това минималния ни бюджет трябваше да отиде в джобовете на охранителите. Аз категорично отказах, но тогава ми беше заявено, че ще си имам големи неприятности. И те не закъсняха. Светкавично ми назначиха ревизия и се видях в чудо. Когато живееш с една кауза, ти не мислиш за всичките тези хартийки, бележчици, фактури и прочие… Начетоха ме и ме дадоха на прокурор. Та в последния момент се наложи и аз да прибягна до услугите на един приятел психиатър.
Онзи, дето спеше на леглото до вратата, се размърда и седна на дюшека. Имаше голяма сива брада, а на главата му се мъдреше червена гугла.
– Момчета – рече той, – вие все приказвате, а не се сещате, че дойде време за подаръците.
Бръкна под възглавницата си и извади брезентова торба.
– Първо на Върховния арбитър!
На него подаде един плик.
– После – на Началника на коледната украса на града!
И на него подаде един плик.
Двамата нетърпеливо отвориха пликовете си. Вътре имаше техни детски снимки с Дядо Коледа.
– Ама откъде…? – почти едновременно попитаха те.
– Това не е проблем за мен – изсумтя третият и в брадата му се пръсна като заря една усмивка.
Отвън по вратата силно се почука с нещо метално, вероятно връзка ключове.
– Стига приказки! Време е за спане.
