Има нещо забележително в съобщеното ни от евангелистите за деня на Христовото възкресение, което остава някак незабелязано, разтопено в ярките лъчи на явяването на Самия Господ. То обаче, ако се замислим, напълно заслужава нашето удивление. Нея сутрин учениците са заварени заедно. Заедно са те в къщата, в която само три дни по-рано Христос е разделил с тях пасхата и, подавайки им хляба и виното на празничната трапеза, е произнесъл думите „вземете, яжте, това е Моето Тяло”, „пийте от нея всички, това е Моята Кръв”. Та ето – в същата тази Сионска горница, учениците са отново събрани и очевидно са прекарали там и през цялата нощ, за да бъдат намерени будни от жените, донесли им невероятната вест за празния гроб. Удивителна е, казвам, тъкмо тази тяхна събраност заедно. И е удивителна, защото нали междувременно се е случило всичко онова, което би трябвало, погледнато психологически, да е разбило на пух и прах целия живот, който те са живели от три години насам. Учителят, Чудотворецът, царят Израилев, Чиито „първенци” те вече са били убедени, че ще бъдат, в Чиято победа са били горещо вярващи, е издъхнал на Кръста – при това оглушително обруган, оплют, смазан от бичовете на войниците, превърнат в жива рана, изправена пред дюдюкащата и ревяща народна тълпа. Учениците са видели с очите си как Той плете нозе, пада и се изправя с кръста на плещите Си, чули са страшния звук на забиващите се в плътта гвоздеи, били са ослепени от тази страшна гледка, а сетне – оглушени от пустата тишина, останала след края. Всичките им надежди били погребани.
Но още по-страшно било, че този ден се срутила напълно и цялата им увереност в тях самите. Те – най-близките на Учителя, които приемали с беззаветна вяра най-доверителните Му думи, които усетили в себе си свръхчовешката Му сила и изпитали чудото поради Неговата близост самите бесове да се покоряват на словата им, в решаващия момент се оказали абсолютно несъстоятелни. Разбягали се (вж. „всички ученици Го оставиха и се разбягаха”, Мат. 26:56). А това значи – осъзнали го тутакси след заслепението на страха – те всъщност, всъщност съвсем и не Му вярвали истински. Не вярвали, че Той е „Христос, Синът на живия Бог”, изглежда не повярвали дори на заслепилата очите им Таворска светлина, която сякаш ги уверила във всичко. Те оставали през цялото време бедни, нищожни, доверчиви рибари; страхливи човеци, пленници на привързаността към собствения си живот, пленници на ужаса от евентуалната болка и били, всъщност били именно това – щом се разбягали и Го оставили Сам. И ето – всичко внезапно им се сторило сега като някаква комедия, в която през тези три години те били живели като хипнотизирани и от която днес болезнено били събудени. Никакъв „камък на вярата” не се оказал Симон, сина Ионин, никакви „синове на гърма”, виждащи се вече отдясно и отляво на Помазаника не били Иаков и Иоан, Зеведеевите синове, на никакво несъмнено, както му се сторило в онзи необясним ден, основание митарят Матей не напуснал митницата по думата Иисусова. Всичко трябва да е било илюзия: и настойчивите слова на Учителя, че се е приближило вече царството Божие и най-вече, най-вече – че те самите са престанали да бъдат бедни рибари от Галилея и са встъпили в някакъв друг, нов, същински живот. Те са се оказали онова, което са си били. И още по-лошо: повярвали са, че са нещо друго само, за да разберат днес, че са предатели.
Та ето, това трябва да са чувствали учениците в момента, в който жените дошли при тях в ранното утро. Забележителното е, че след всичко това те били събрани заедно.
Защо били заедно? Каква сила би трябвало да ги е накарала след паническото им бягство от мрака на Гетсиманската градина, след изживения мълком позор, след ужаса на Голготската гледка – очевидно всеки един поотделно – да подирят пак пътя към онази горница? Защо са се потърсили отново? Защо им е било нужно да се съберат пак заедно? За какво, за какво – вече? А защо въобще са останали в Иерусалим – заключили вратата през целия следващ ден, без да мигнат и през нощта, което е безспорно, щом жените ги заварили там будни на третия ден сутринта?
Нека си дадем сметка, че подведени от добре познатото ни евангелско повествование, ние лесно извършваме тук една психологически невъзможна, паралогична интерпретация. Те са, казваме ние, пак заедно, защото чакат възкресението. Как биха могли обаче да „чакат” онова, което не са могли да очакват дори ангелските чинове, което никога не е било и не е могло да бъде очаквано, защото – по думите на св. патр. Фотий – е „единственото ново под слънцето” и освен него наистина ,наистина, както казва Еклесиастът, няма нищо ново под него?
Не, те въобще не са били тази сутрин заедно, защото са очаквали нещо. Нищо не са очаквали те и даже – след случилото се – нищо и не са могли да очакват. Защо тогава са събрани пак заедно? Има ли някаква логичност в това „събрание”? И не е ли, напротив, много по-логично от чисто психологическа гледна точка те по-скоро и да не биха желали да се срещнат отново един с друг? Защото какво биха видели в очите си? Предателството на всеки един, умножено единадесет пъти. Разочарованието, потвърдено и от другия, и от третия, и от четвъртия… Много по-безболезнено би било те, поотделно или най-много двама по двама да биха поели, смазани от бремето на травматичния спомен, обратно към галилейските предели, където мълком и до края на живота си, внимавайки да не се срещнат по бреговете на езерото, да наченат отново с всекидневните си рибарски грижи.
И ето – че не е станало така – е тъкмо удивителното, което пропускаме да забележим. Пропускаме да забележим, че тези хора – разбити, обезсърчени, дълбоко посрамени и срутени за себе си – се събират пак заедно; събират се, защото не могат нито да се разделят, нито да се разотидат повече. Да, наглед всичко е безвъзвратно свършило, но, оказва се неочаквано, тяхната заедност не може да свърши. Христос Го няма, но те не могат да престанат да са Неговите ученици. Няма Христос, но Христовите вече не може да ги няма. Защото се е случило чудото и то се състои в това, че те вече не са просто единадесет души (единствен Иуда е поел пътя на отчаянието), единадесет човешки атома, които си остават отделни, каквото и да ги свързва. Чудото е, че те не са единадесет, а единадесет-те. Те са вече монадата на единадесетте. И ето – тази монада вече е, и единадесетте са нейните членове, единадесетте, на които тя е раз-членена и която съществува и живее като единадесетте. Но поради това дори пределната скръб, дори позора, дори крайното обезсърчение са вече неща, които не могат да бъдат живени другояче освен от всичките тях заедно. Това е начатъкът на Църквата. Нейното тяло вече е налице и след петдесет дни ще му бъде даден Духа. Евангелистът ни свидетелства безпощадно за случилото се в Гетсиманската градина. И все пак, тези които се „разбягаха” от Христа тогава, не можеха – става ясно два дни по-късно – да се разбягат вече от своята „Христовост”. И предали Христа, те са Христовите, и предали Христа, те са грешната монада на Христовите, която вече не може да живее инак, освен събрана заедно – угризяваща се заедно, ридаеща заедно, ако щете – отчаяна заедно. Но значи, всъщност, и не отчаяна (това е пътят на Иуда), защото щом не може повече да се раздели, да се разотиде, тя продължава да има Него в себе си. Та къде да отидем – казали са Му учениците още тогава, когато след думите Му за това, че ще им даде Тялото Си да ядат, смутили тъй много някои, Той се обърнал към тях с питането: „да не искате и вие да си отидете?” – „при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот”.
