Начало Идеи Гледна точка Нашето гадаринство
Гледна точка

Нашето гадаринство

4254

Придържам се към разделното хранене, но често нарушавам принципите му. Както онзи ден се случи. На обяд се храних с две съвсем различни по вкус ястия. Не само по вкус, но и по стил, по тип, по география. И двете бяха прекрасно приготвени, еднакво вкусни, въпреки че бяха абсолютно различни, дори противоположни по характер, едното не доминираше над другото, не му пречеше, не накърняваше качествата му. Просто и двете бяха такива, каквито са, израз на многообразието в света и живота край нас.

Ястията не само бяха вкусни, но и ме предразположиха към размисъл. Докато се хранех, си мислех как с политиката е обратното – не понасяме различното. Дразни ни, отхвърляме го, гневим му се, заклеймяваме го. Поне в нашия политически живот е така. Или поне така е от 30 години, откакто се въведе многопартийна система. Преди това пак не приемахме партийния монопол на комунистическата партия, но изразявахме отхвърлянето само чрез вицове пред близки приятели. Сега мнозина призовават за забрана на партиите, защото само се карали. Но на други именно карането, враждуването и омразата са насъщно необходими. В някои страни правят „големи коалиции“, но ние казваме, че не сме дорасли до това ниво. Дорасли сме само за вражда и омраза. И все повече израстваме в тази област. Но има мегдан и за още.

Докато похапвах с удоволствие различните ястия и си мислех за политическата непоносимост към различното, се сетих, че само преди половин час бях минала покрай една стена, на която беше надраскано „ЦСКА или умри“. Бях го подминала, може би защото спортните пристрастия са ми доста далечни. Но сега изплува в съзнанието ми и се сетих колко често минаваме покрай подобни грозни надписи по стените. Те замърсяват не само стените, но и съзнанието ни, и жизнената ни среда. Дори когато си мислим, че не ги забелязваме и не ни въздействат, те драскат по душата ни със същата грубост, с която са надраскани по стените. Спортът, също като политиката, отхвърля противника. Естествено, нали спортът е противопоставяне и борба за надмощие. Тоест малка война. Без противоборство спортът е немислим и невъзможен. Всъщност и с политиката е така. Значи проблемът не е в противоборството. А в какво?

В изкуството, например, не е така. Ние харесваме коренно различни един от друг писатели, композитори, художници. Ние нямаме само един любим писател или композитор, или художник, или певец, или актьор. Не харесваме само един стил или само едно изкуство. Любовта към литературата не ни пречи да обичаме и музиката. Любовта към живописта не ни кара да отричаме театъра. Може да сме пристрастни към едно изкуство, но не мразим и не отричаме другите.

С много други области от живота е същото.

Нямаме само едно любимо цвете или животно, или дърво.

Нямаме само един любим човек, нямаме само един приятел.

Заобиколени сме на всяка наша стъпка, с всяко наше дихание от абсолютното многообразие на света. И това абсолютно многообразие е великият Божи дар към хората.

И колкото повече от този дар приемаме в себе си, толкова повече се разширява сърцето ни, толкова повече откликваме с благодарност към Твореца, толкова повече сме преизпълнени от радостта и благодарността.

Естественото, иманентно многообразие на живота ни прави отворени и дружелюбни, свързани един с друг с невидими връзки и по неведоми пътища.

Колкото повече от външното многообразие на света приемаме, толкова повече се обогатяваме вътре в себе си.

Някой ще възрази – а дали няма да станем всеядни, ако приемаме всичко? Всъщност ние никога не приемаме всичко. Колкото и широк да е кръгозорът ни, колкото и многопосочни да са интересите ни, ние не можем да харесваме и приемаме всичко. Проблемът пак опира в това – дали трябва да мразим онова, което не приемаме. Дали трябва да виждаме в него опасност и заплаха. Дали трябва да настръхваме срещу него и да свиваме юмруци.

Някога така гадаринците изгонили Христос от своите земи. Защото изцелил един техен съгражданин от тежко страдание.

Така че, струва ми се, не са виновни нито политиката, нито спорта. Вината е някъде вътре в нас. Вътре в нас има нарушено някакво равновесие. Има някакъв дефицит. Има някаква имунна недостатъчност. Не е нужно да ходим на футболен мач с нагласата, че отиваме на балет. Недопустимо и противопоказно е, ако футболът се превърне в балет. Дори има такъв ироничен израз. Но може футболните агитки да не се бият. Особено пък да не трошат стадиона, който е неутрален спрямо отборите на терена. Може, но трошат. И палят. И после се бият. И после гласуват.

И пак си мисля за политиката – какво прави с нас политиката? Защо последните месеци са тъй политически напрегнати, защо така сме се вторачили в партиите, в кандидат-президентските двойки, в статистиките, в прогнозите, че те изместиха всичко останало? Нали и те представляват многообразието, и те са част от него, защо така яростно отричаме правото на съществуване на всички останали партии и политици, а признаваме единствено и само тази, на която ние симпатизираме? Все едно да държиш, че любимият писател на всички трябва да бъде Балзак и никой друг. Защото ти разбираш повече от останалите – това стана естественото състояние на всеки – именно ти трябва да задаваш тона и вкуса на другите. Ако любимият писател на други е Толстой, те или не разбират от литература, или са граждански непочтени, или са прости.

Разделното хранене е добро и полезно. Но понякога може да ядем и противоположни ястия. Ако имаме добър вкус, няма да станем всеядни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора