Какъвто е суверенът, такъв е и неговият парламент, каза кратко и ясно Ивайло Нойзи Цветков в един от коментарите си около изборите и първите заседания на новия парламент.
Нашият народ, народопсихологията му, културно-историческите му нрави, описани от Димитър Маринов и Иван Хаджийски, от Иван Вазов и Алеко Константинов, от Христо Ботев и Радой Ралин, изграждани и описвани ежедневно от всички нас – такива, каквито сме, не може да има друг парламент, независимо дали го искаме, или не, дали го харесваме, или не. А това, че повечето българи не харесваме нито народа, нито държавата си, е общоизвестно. По тази причина е напълно естествено и закономерно да не харесваме и законодателната си институция. Парламентът е не само сбор от противоположности, неговото призвание е да съгражда единство от противоположностите, а ние отричаме и отхвърляме всичко, което е противоположно на нашето разбиране. Наш водещ принцип, доловен и описан в творчеството на изброените горе автори, е, че правилно е нашето мнение, нашето разбиране. И не защото е наше. О, ние не сме такива егоцентрици! А защото, ако друго разбиране е правилно, то би станало наше. Но не го приемаме за наше именно защото не е правилно. А всичко неправилно трябва да бъде заклеймено, изкоренено и изпепелено, зъбите му трябва да бъдат изтръгнати и устата запушени. Така е правилно.
И тъй като между толкова противоположни правилни мнения няма допирни точки, ние обявяваме, че различното не улавя пулса на новото време, следователно е лошо, вредно, ретроградно, неморално, престъпно, пагубно, гибелно. Всяка неспечелила партия твърди, че изборите са фалшифицирани, купени, подменени, предлага промени, които да ѝ осигурят победа, а след другите избори другата партия ще твърди същото. Това, в което опозицията обвинява управляващите, е същото, в което управляващите, когато са били опозиция, са обвинявали сегашната опозиция, когато е била управляваща. Наистина, няма как да харесваме такава страна. Справедливо не я харесваме. Само дето не си даваме сметка, че хубавото няма да стане, когато наложим нашите принципи, а когато се научим да приемаме онези, които са различни от нашите. Но това време е много далеч. Много сол ще се изяде дотогава и много пари ще се откраднат. Като за откраднати се считат само парите, откраднати от нашите противници. Засега е така. Засега е непоклатимо.
Чувстваме се незаслужено обидени, след като сме родени тук. Съдбовна несправедливост някъде из кармичните пространства е станала, та поради тяхното объркване ние погрешка сме се родили тук и сме приели съдбата, която не заслужаваме, историята и трагедията на този нещастен народ и сега няма как да се отърсим от тях, колкото и да се опитваме. Затова така неистово се стремим към чужбина. Затова българският еталон за преуспяване е чужбина – колкото се може по-далеч от отечеството. Е, да, може да го посещаваме за месец-два през лятото или докато си оправим зъбите по-евтино, но не повече. Сега също може да се завърнем в изостаналата си родина, за да си сложим ваксина, защото в напредналата чужбина има дълго да чакаме, докато ни дойде редът. Още по-ярък знак за нашия успех там е, когато започнем да говорим за живеещите тук във второ лице множествено число.
С този много дълбок комплекс, с комплекса да си българин, си обяснявам доста неща както от литературната ни история, така и от политическата ситуация през последните години. Например избухването на тази изнесена, натрапчива, външна и затова отблъскваща патриотарщина, която се изразява в декоративни възстановки на исторически събития, бутафорен дрескод и самодеен фолклор, хоро пред Народния театър и ледено хоро на Богоявление, защото нали християнството е българщина, а българщината ни е опазила да не носим фесове, та затова сега на Богоявление трябва да осветим потурите в ледените води.
Вчера видях една рядка снимка – запасният генерал Владимир Вазов влиза в Бъкингамския дворец на аудиенция при крал Едуард VIII по време на неговото злополучно 11-месечно царуване. Нашият прославен генерал посещава Лондон през лятото на 1936 г. по покана на Британския легион, който организира редица мащабни възпоменателни инициативи по случай осемнадесетата годишнина от края на Първата световна война. Знаем за подвизите на Героя от Дойран, заради които той е посрещнат с най-големи почести от тези, които е разгромил. И на тази уникална снимка го виждаме да пристъпва с достойнство през железните порти на Бъкингам, отворени за него. Облечен е като английски джентълмен, с цилиндър. Въпреки че не е в национална носия, снимката излъчва и вдъхва национално достойнство.
Националното достойнство е нещо, което предизвиква респект и тогава, когато се проявява от друга нация. Това усетихме онзиден на величествената церемония при погребението на британския принц-консорт Филип. Нашите и всички световни телевизии предаваха събитието на живо, защото такова събитие рядко може да се види.
А нашият комплекс ни кара да гледаме на такива събития с пренебрежение, кара ни да подмятаме грозни думи към всеки, облечен с парадна униформа, да не признаваме нищо, освен нашите потури, да се държим по същия начин, когато пускаме бюлетина в изборната урна, да отхвърляме и клеймим със същите грозни думи всяко изказване на опонента. Това е нашето, това ни създава домашен уют. Максим Ешкенази не се бил връщал в България от повече от двайсет години и с възхищение каза, че промените, които видял, били огромни. Как може такова непремерено изказване! На нас повече ни харесва да казваме, че нищо не се е променило.
Струва ми се, че комплексът да си българин ни е внушен и натрапен. Имаме достатъчно причини за национално достойнство. Най-напред – да не отхвърляме и да не обругаваме различното, чуждото. Култът към собственото мнение лесно може да се изроди в идолопоклонство. А обругаването на чуждото е най-безпомощният начин да въздигнеш своето.
