„Съседите: форми на травмата (1945–1989)“, мултимедийна инсталация (3 ноември–4 декември), Лилия Топузова, Джулиан Шехирян и Красимира Буцева, Софийска градска художествена галерия и студио The Neighbours (ул. „Георги Бенковски“ №40).

Те са по-истински от съществата
от плът и кръв, защото са неизчерпаеми.
Ето защо те са мои приятели, наши спътници,
тези, чрез които сме свързани с други хора,
във веригата на съществата и
във веригата на историята. 

Шарлот Делбо

Това са три стаи: всекидневна, спалня и кухня. Една картина на обикновения живот на хората от миналия век, ще си кажеш веднага: звук на меки стъпки, който се носи във въздуха, настойчиво жужене на муха, после стържене, после пренасяне на предмети, някой нещо работи, някой за нещо се грижи, проскърцва врата, изведнъж от грамофона се разнася музика, след това засвирва кафеварката в кухнята. Всичко изглежда много близко, много познато: така е у баба например, например, така е у леля, да, така е и у съседката до нас. Така е у всички хора: едно и също във всички къщи, три мебелирани стаи, няколко секции от ПДЧ, салонски бюфет (така се нарича официално), на масата две чаши за кафе с утайка, отворена захарница, работи телевизор, на екрана се виждат зелени гори и дъбрави, после голяма и мътна река, после пак лесове, върви документален филм, не много на брой книги, разказващи основно за премеждията на партизани и ятаци, може би е неделя, едно писалище, отрупано с пожълтели вестници, това са обикновените шумове на обикновените домове, да, неделя е. „Тук идеалният момент – пише Хегел на едно място, коментирайки фламандската жанрова живопис от XVII в. – се съдържа в самата тази по-безгрижна палавост: това е неделята на живота, която изглажда всичко и отстранява всяка подлост“. Добри хора, които живеят своя обикновен живот в неделя, отдадени на своята безгрижна палавост, при която всяка подлост е била отстранена. Но ето, че в неделя в тези три стаи няма никой. Няма никой, но все пак някой говори, някой започва нещо, спира нещо, един мъж, една жена, смее се, после замлъква. Разказва. Спира. Пак почва. Първо във всекидневната, после в спалнята. После пак спира. И почва. Кафеварката просвирва в кухнята.

Кой е този, който пуска грамофона в празната спалня? Кой вари кафе в празната кухня? Кой разказва на глас, кой почва да говори, кой спира да говори. Кой стърже, кой чете на празното писалище пожълтелите вестници, около чия глава кръжи тази муха, след като в неделя тук няма никой. Някой стъпва тежко, но няма никой. Или може би – има, всъщност може би в неделя в тези празни стаи има никой. Това е съществен въпрос: кой е този Никой (Outis: някой, който носи името никой, по подобие на хитроумния Одисей, приел името „Никой“, за да излъже и победи циклопа Полифем, спасявайки живота си), когото го има в неделя и който живее в тези три празни стаи, в празните стаи на обикновения живот на хората от миналия век. И дали този никой е един-единствен никой? Стържене, отваряне на врата, затваряне на врата, телевизорът премигва, а в кухнята някой сякаш мие чинии, чува се теч на вода, на масата две чаши за кафе с утайка. Значи са поне двама. Значи има никои, а не никой. Никои, които разказват. После спират да разказват. Пак започват да разказват. Първо във всекидневната, после в спалнята. После пак спират. И почват да разказват. Кои са тези никои? Техният живот се живее в неделя. А в неделя официално нищо не се случва. 

Разбира се, наричаме ги призраци. Вие не вярвате в призраци? Добре, идете, вижте тези три стаи, една картина на обикновения живот на хората от миналия век, идете, вижте ги и ще ги усетите, и ще повярвате. „Като при баба, като при леля“. Всичко е толкова познато, стаи и липсващи хора в стаите, стаи, пълни с гласове, гласове, които отварят стаи – всичко е толкова непознато. Какво значи да вярваш? Вярата е жива представа, казва св. ап. Павел, разкриване на онова, що се не вижда. Навлизане на невидимото във видимото, на непознатото в познатото, един вид оживяване. И още: чрез вяра ние проумяваме, добавя Апостолът, че от невидимото произлезе видимото. Какво са призраците, в които не вярвате? Те винаги искат нещо, винаги посочват нещо (посочват към себе си, означават самите себе си); тоест от една страна, тяхното битие е апел, зов, отворена връзка, релация, която очаква да бъде попълнена, да бъде наситена; от друга страна – те насочват към самите себе си, означават собственото си невъзможно присъствие: мястото, в което ги има, когато ги няма, и обратното. Ето тогава една първоначална дефиниция: призраците са нещо, което иска-да-бъде-чуто и което самò означава своето искане-да-бъде-чуто. Призраците искат да ни говорят; там, където има нещо, което иска да ни говори, нещо, което не се вижда, нещо, което е Никой или Никои, нещо от невидимото, което е навлязло във видимото – ето там има призрак. Същевременно това навлизане бележи и мястото на едно скъсване, на прокарване на една граница – между миналото и настоящето, между видимото и невидимото, между казаното и неказаното. Точката, в която двете се събират, точката, в която те не могат никога да се съберат напълно, е точката на появата на призрака; това е самият призрак.

Това в някакъв смисъл ни казва и опитът на психоанализата, това по друг начин ни казва сякаш и опитът на историята, която винаги е една история на отсъстващото, на онова, което го няма вече, на нещата от миналото, които вече са не неща, а нища и които – в една сложна съвкупност от гласове и мълчания, в една смесица от казано и премълчано – по някакъв начин са били призовани обратно, да станат от нища в неща, от невидимото да оживеят във видимото, от неказаното да нахлуят в казването; нещо е било призовано, нещо е накарано да се прояви, било е извикано да дойде при нас – в неделята на живота: в стаята на баба, в стаята на съседката, в стаята на обикновения живот. Да дойде при нас като призрак. Но идването при нас на липсващото от нас е и условието за всяко историческо разбиране („скъсяване на дистанцията с другото“, „интерпретативно заговаряне на другото“ – ще каже херменевтиката). Занаятът на психоаналитика, в този смисъл, не е много по-различен от занаята на историка: да накара едно липсващо в настоящето нищо да говори – да говори като призрак, да стане от нищо нещо („a thing“: думата, която Шекспир използва за призрака на Хамлетовия баща); да създаде една конструкция на неговото говорене, може би да преведе неговото говорене (на „разбираем“ за нас в настоящето език), или пък просто: да остави неговото говорене да витае сред нас, да бъде с нас, да ни въздейства, да бъде чист перформатив, а защо не и това: да накара отсъстващото нищо да стане нещо чрез своето говорене, да стане – чрез своето говорене, в своето говорене – да стане един ефект на смисъла отвъд неговата смърт. Отвъд смъртта – там, откъдето животът единствено може да ни проговори в своята пълнота. Това овеществено ставане-на-отсъстващото-отвъд-смъртта, това перформативно въз-ставане на отсъстващото от неказаното в говоренето, това преминаване на нищото на миналото в нещото на словото е ключът към всяко разбиране на миналото, а също така и на всеки психоаналитичен опит.

Но стаите и призраците в стаите разказват своите си истории: това са историите на обикновения живот на хора от миналия век, разгръщащи се в пространството между всекидневната, спалнята и кухнята; малки и сумрачни стаи, в които телевизорът бучи от сутрин до вечер, изпълнени с възрастни хора стаи, свестни хора с мирис на мърша, с мирис на овехтяло и на забрава; истории, които са обрасли с онези значения, чрез които животът се структурира в своя типичен смислов хоризонт, в които той тече и изтича в своето елементарно повседневно случване – да отидеш на пазар например, да пренесеш нещо, да прочетеш сутрешния вестник, да поканиш някого на гости, да изпиеш едно кафе, да поговориш със съседите си, да се ослушаш, да чуеш все същата нахална муха, която лети безцелно във всекидневната, една невидима муха-глашатай, дошла в неделя да вести за смъртта. 

За смъртта: да пристъпим сега в стаите, в стаите, в които се живее и в които се умира, малко по-смело, хайде, малко по-смело, не бойте се деца – в тези стаи всичко обикновено е станало необикновено, в тях близкото дискретно се е преобразувало в много далечно, създавайки подмолен – непоносим и потулен дълбоко – Unheimlich ефект: в тези стаи всекидневието се оказва преизподня. Не бойте се деца: кутията за бонбони е пълна с малки, обли, речни камъни. Вземете си, хайде, вземете си, напълнете си бърже устата с малки, обли, речни камъни. На масичката до леглото стоят мирно три малки бурканчета от лютеница с капачки на винт (като на баба), пълни с вода, която си мени цвета по три пъти на ден. Първо е прозрачна вода, сутринта, докато четеш вестника, после леко потъмнява от само себе си, размътва се по обед, когато мухата я наобиколи няколко пъти, а вечер е гъста и черна като катран и нищо не се вижда в нея. Върху слушалката на телефона тежи четвъртит камък, наръч сухи съчки – върху салонския бюфет. Върху секциите – корени, пръст. Кутия с формички за сладки на масата, до чашите с кафената утайка. Дискретен мирис на мухъл, дискретен мирис на мърша, не бойте се деца. Обръщаш се към телевизора, той продължава да премигва, на екрана – дъбрави, лесове, брегове: една оголена, оживяла, протягаща се към теб полуприродна полуразруха; един апокалипсис на органичното, на тварното битие, който всъщност е апокалипсис на човешкото, на нечовешкото. В кухнята: хладилникът зее, буркани със зимнина на масата, съдовете неизмити в мивката. Синя светлина се накъсва на посоки по стените. Когато мие съдове в кухнята, човек остава сам със себе си. Когато човек остане сам със себе си, за човека всичко свършва. Една пациентка казваше: „Струваше ми се дълго време, че никой не ме чува, никой не ме чува… и тогава аз чух себе си. И полудях“. 

Това са техните истории, истории, които не принадлежат никому, ничии истории, това са истории, които няма кой да чуе, които никой не иска да чуе. Това са историите на нечутото, на невидяното – в спалнята, във всекидневната. Казване-неказване, показване-скриване. Това са историите на невидяното и на нечутото, които пълзят като шепоти във всичко, което е видяно, което е чуто и което е докоснато – историите на невидимото, което навлиза и обладава видимото: бурканчетата с лютеница, като у баба, тишината в неделя сутрин, вестника на масата, телевизора, който не спира да бучи по цял ден. Старите хора, казват, имат навика да усилват звука, защото не чуват добре. Не чуват добре.   

Разказват: „Влизам вкъщи, всички идват, нали… дошъл вкъщи, здрав… Но досега нито майка, нито татко, нито батко, нито някой човек от рода ни ме е питал… как беше. Туй беше нашето семейство…“

Разказват: „Заведе ме при дядо… у дядо се бяха събрали леля ми, мъжът ѝ, там роднини от рода на дядо ми, от рода на майка ми, и като отвориха, и тя вика: ‘Бабо Донке, ето ти я, жива, здрава ти я доведохме до тука, а пък ти ела на гости у дома…’, казва, ‘ние сме в съседната кооперация’. Влизам аз, всичките реват… ‘Що ревете бе, викам аз, що плачете’… поглеждам в огледалото, едно грамадно огледало такова, и оттам ма гледа едно момиче с прави коси, дълги, с хлътнали бузи…“

Разказват: „Там има цял архипелаг от острови… един остров… ходих после с делегация… ходихме да го гледаме, там е като луничаво местото, значи, личат къде са гробовете, ама те не са ги и закопавали, нито ковчези, нито туй-онуй, и набързо са ги закопавали, но тогава…прасетата не са ги ровили, все пак малко по-дълбоко са закопавани…после когато… са били… са ги закопавали, а и некои направо са ги фърляли… откарвали с лодките и фърляли в Дунава и риби, жаби… ги изяждат… или пък са ги стоварили на острова… и видях, че точно върху нашите гробове МВР си е направило две вили, там са им били разпиванията…“

Разказват: „Това е една малка история… въпреки, че никой от семейството не ме е питал как беше там, нито майка, нито батко, този въпрос не е седял… Пак ви казвам… това е малко, малко, малко…“

В други епохи, вярно е, хората сякаш са били пò на „ти“ с призраците около себе си. Ето например какво пише през Ренесанса Франческо Гуичардини в своите „Паметни бележки“: „Смятам, че мога да твърдя, че духовете съществуват, поне което ние наричаме духове, т.е. въздушни същества, които говорят непринудено (domesticamente) с хората…“. Говорят непринудено тези същества, невидими за очите, тоест хортуват по домашни чехли, фамилиарно, така, както се говори в неделя, клюкарстват, черпят с бонбони (а в бонбониерата има камъни), варят черно кафе, пият черна вода и пускат от време на време грамофона – когато по принцип светът и хората в света си почиват от грижите си, далеч от лоши помисли, разказват своите малки човешки истории. Макиавели, приятел на Гуичардини, пише приблизително по същото време, описвайки поличбите, които тайнствено се явяват в небето винаги преди важни събития: „въздухът е пълен с духовни същности (intelligenze, интелигенции), които предвиждат бъдещите неща… имайки състрадание (compassione) към хората, те ги насочват с подобни знаци, за да могат да се подготвят за защита…“ От една страна: животът, който продължава да се случва по един и същ начин, един фамилиарен, доместикализиран живот, изграден от всекидневни, изтъркани от употреба значения: от всекидневната, през спалнята, после в кухнята. Всичко тече, всичко изтича по еднакъв начин в неделята на живота, това са историите на нещата от човешкото всекидневие, уловени в привичното им бъбрене, хортуване и клюкарстване. От друга страна: един живот, който не може да продължи, един живот-impasse, това са историите на нищата, отдавна изядени от рибите и жабите по Дунава, а гласовете им потулени във всекидневието, които сега са призовани да означат самите себе си, да ни посочат своето присъствие и да говорят – да ни предупредят, да ни задължат за нещо – чрез него: камъка, който тежи върху телефонната слушалка, щипките, които са защипали завивката на леглото, телевизорът, който премигва, докато показва гори, брегове и целокупна природна разруха. Няма да се говори, казва се в тази стая, няма да се спи, казва се, няма да се гледа, казва се. И още: трябва да се говори, казва се в празната стая, трябва да се помни, да, трябва да се разказва – в тази стая тук и сега, във всички стаи във всички времена. Всички стаи са разкази и всички разкази на света са всъщност стаи, досущ подобни на тези тук. Стаи, в които има Никой или Никои. Въздухът е пълен с духовни същности в тези празни стаи, може би по-точно казано – с гласове, с мълчания в гласовете и с гласове в мълчанията: това са именно Те, онези, Другите, онези Никои, които говорят на хората фамилиарно, по домашному, застанали на точката на скачване на близкото и далечното, на видимото и невидимото, заемайки една точно определена символна позиция, която, по Макиавели, можем да определим с думата „състрадание“ – това е мястото на свързване, в което тези два противоположни реда от значения – на живота, който продължава все така по един и същи начин, на „живота в неделя“ от една страна, и от друга страна – на живота, който не може да продължи по никой начин, на живота-impasse, уловен и овеществен в своето травматично зацикляне, от което няма човешко измъкване – се пресичат. Това състрадание, маркиращо едно отваряне на смисъла, едно просветване: на невидимото във видимото – е по съществото си непоносимо. В него неизменно се явява лицето на едно метафизично насилие, чиято уста зее зловещо, подобно на раззинатата паст на хладилника в кухнята. Всъщност това насилие е същинското насилие, доколкото то се упражнява не върху тялото, не изобщо върху видимото – макар да се осъществява във видимото, – а винаги върху невидимото, върху онези значения, които дават опората на всичко видимо. Насилието не отнема тялото, иначе казано, а винаги душата: то изкоренява душата, обезселява я и я превръща в нищо – нищо, което остава, нищо, което тежи, подобно на камъка върху телефонната слушалка. „Това е малко, малко, малко…“: сухи съчки, корени и обли речни камъни, пръст и земя – това са материалните остатъци от душата, нейните деформации в механизмите на насилието, това са – същевременно – просветванията, заглушаванията, отхвърлянията, изтезанията на душата, които са останали след душата, овсекидневени в неделята на живота. Това е нейната дива, полуприродна, целокупна разруха, която се разкрива в призрака.

Това е мястото на идване на призрака, което се отваря в пространството и времето, в стаите на обикновения живот на едни хора от миналия век, които разказват своите малки истории, и които – разказвайки своите малки истории – се обръщат към нас. Нас, които вече не можем/не искаме да ги чуем – защото историята все пак е преди всичко… в историята.

Животът обаче продължава: с домашните шумове, с кафеварката, с грамофона, който свири лека естрадна музика. Животът не продължава – той крушира, разцепва се по осевите си линии на значение: ето я тази дива природност, която изневиделица е нахлула в уюта на всекидневното живеене и подмолно го е разнищила, а на показ са останали само нищата на миналото – гласове, предмети и мълчания – които продължават в настоящето своето не-продължаване. Това нарекох „апокалипсис“: едно явяване на истината, нахлуване на природното, бруталното, предрефлексивното „диво битие“, ако прибегнем до термина на Мерло-Понти. На нещо, което е все още необработено от рефлексията, нещо-нищо, някой-никой, едно неартикулирано присъствие-смешение от видимо и невидимо, което е извикано и провокирано да се покаже (да се вклини в преживяването) на едно място и на едно време, като един нов хоризонт на трансгресии, отклонения, разцепвания и нагонни артикулации, чрез които се осъществява едно апелиращо преподреждане на значенията, които задават структурата на всеки наглед на настоящето: всеки глас, който е глас от някъде, който има – и се разпознава чрез – едно свое „къде?“, едно „кога?“ и едно „защо?“ – и чрез който се пише всяка история – историята, която, както Кроче напомня, не може да бъде никаква друга освен съвременна история, т.е. история на настоящето.

Във всичко това – в явяването на призрака – в крайна сметка става дума за едно сплотяване с другото, което като че ли оправдава основния патос на херменевтиката като изкуство на тълкуването: чрез заговарянето на другото и чрез неговото приближаване към настоящето тълкуващият всъщност заговаря самия себе си (самия себе си – като някой друг), той всъщност се приближава до себе си и скъсява преди всичко дистанцията със самия себе си, артикулирана през нишките на изграждане и поддържане на традицията. Това в крайна сметка може би е и урокът на състраданието: напомнянето на призрака е опомняне на самите нас, то е извикване – в извикването на призрака – на нашата собствена отговорност пред липсващото, на нашата радикална отговорност пред другите, без която не е възможно никое бъдеще (ако бъдещето е освен всичко останало и едно отговаряне пред настоящето и миналото). В този смисъл по-горе ставаше дума за „апелиращо преподреждане на значенията“, в този смисъл продължава да става дума за „сплотяващ опит“, към който призракът на мъртвите призовава живите, искайки – може би – да стане едно с тях.

Всъщност работата е по-проста: всеки досег с призрачното изисква опризрачностяване, ставане-призрак, така, както всеки досег с другото изисква ставане-друг. Дали обаче позицията на това ставане-призрак не принадлежи на онзи, който ще влезе тепърва в тези празни стаи, ще се разходи из тях, ще се огледа и ще се ослуша. Отварянето на смисъла, за което говорихме, дали то не е негово, на онзи, който ще дойде? Дали всъщност този, който ще дойде тук не е истинският призрак? Т.е. онзи, който тепърва трябва да говори. Ето го: един странник, който в някоя студена неделя се оказва в това пространство на гласове и мълчания, той се чуди, озърта се, броди из стаите, поспира се тук, поспира се там – във всекидневната, после в спалнята, накрая и в кухнята, странства из гласовете на оцелелите, сред нищата на света, из мълчанията на оцелелите, пристъпва с тялото си от видимото към невидимото и след това обратно се завръща във видимото, носи се из ада на това диво битие, което го завладява и повече не го пуска, пътува във вятъра, клоните, коренищата и водата на Дунава, сред камъните и пясъка – сам сред природата, сам със себе си, сам в безкрайната неделя на живота. Призраците говорят само пред него, пред него те се изповядват, с него те искат да поклюкарстват по домашни чехли, да се подсладят с някой друг бонбон, да изпият по едно кафе.

В тези три празни стаи най-важно е мястото именно на този странник, посетител, зрител, насилник и душеприказчик едновременно: това и само това е мястото, в което животът, който не може да продължи, и животът, който все пак продължава, не само се пресичат, но и се обединяват, образувайки едно цяло – едно „ние“. Във всеки момент от историята човекът е твърде близко, непоносимо близко до това „ние“ и същевременно – безкрайно далеч, непоносимо далеч от него.

Валентин Калинов (1992) е роден в Силистра. Завършва философия и психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава, превежда хуманитарна литература, пише. Автор е на книгата „Всички последни неща“ (2022).

Снимките на главната страница и в публикацията са на Красимира Буцева и Радина Ганчева

Още по темата: Може ли изкуството да разказва миналото?