Начало Книги Нашите хора
Книги

Нашите хора

5238

Антоанета Бачурова, „Моите хора“, част 1, издателство „Мусагена“, 2024 г.

„Моите хора“ е позитивно следствие от един печален, дълбоко антикултурен факт. Преди пет години насилствено бе прекратено съществуването на поредицата „Умно село“. Междувременно Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов бяха успели да създадат близо двеста (200) нейни филма. Съсипани бяха проектите за нови.

Още тогава показах, че спирането ѝ е трофей в лова срещу носителите на ума и духа, чийто сезон в българските територии е перманентен. В упор бе разстреляно продължаването на разказа за творящи в България личности с дълготрайна творческа биография, доказали се чрез дълъг ред силни постижения.

В „Моите хора“ Бачурова прави внимателна селекция на възлови моменти от изказаното в разговорите с нея, неизменна част от филмите. В по 10–15 страници са вкарани наблюдения, анализи, изповеди на творците. Спектърът на темите включва колкото личните им пътища и контекста, в който са вървени, толкова и структурите и съдбата на българската култура, а и на българското общество.

Тази първа част обхваща размисли на Крикор Азарян, Наум Шопов, Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев, Стефан Мавродиев, Марин Янев, Вера Мутафчиева, Георги Данаилов, Иван Кирков, Йосиф Сърчаджиев, Тодор Колев. Някакви въпроси?

Бачурова не само композира интелигентно знакови откъси от интервютата си с тях. Тя въвежда и свои деликатни коментари, описания на обстоятелства, биографични и исторически връзки. Резултатът са документи, ставащи неслучайна част от архива на българската висока култура. Ако тя просъществува, те ще бъдат сериозен инструмент в ръцете на бъдещите ѝ историци и тълкуватели.

Добре е обаче четенето на книгата да не се отлага за далечни бъднини. Изучаването ѝ, нейното усвояване тук-и-сега е още по-съществено. То е решаващо важното. Решаващо е, защото българското пространство, именувано „културно“, попада в злокобен плен. „Злокобен“, защото повечето от завоевателите са не хора необразовани и бездарни.

Съвсем неграмотният и изцяло лишеният от талант обикновено узнава – по лесен или труден начин – тази си характеристика и не чак толкова рядко полага усилия за преодоляването ѝ. Местните окупатори са полу-образовани, полу-способни, полу-културни. Това е страшното.

Преди точно сто години Стоян Михайловски пише: „В България преобладава полукултурността. А миналото на всички европейски общества показва, че полукултурността е сто пъти по-опасна от безкултурността, понеже сляп човек ще-не ще съзнава и признава своята слепота, а едноок човек много пъти бива убеден, че обладава дълговидност!“.

Полукултурният е такъв не на последно място, защото с отвращение зачертава и не ще да знае традиция, осъществени търсения, открития, постижения. Творчеството, културата, светът започват от него, а с него и свършват. Полукултурните са разрушители. Културата и образованието на днешна България са почти овладени от такива типове и типеси.

Важна тук е уговорката „почти“. „Моите хора“ имат значимост точно за очертаваното от нея. Има ги в България, живеят и творят талантливи и образовани, пълнокултурни хора. От тях тази книга не бива и не може да бъде подмината.

Не, никак не е хубаво, че цитираната мисъл на Стоян Михайловски остава актуална. Пак той и пак тогава обаче пише: „Четвърт век себекултурна работа у отделни лица се равнѝ с две или три столетия себекултурна работа у тълпите“. Онези, които творят действителната култура, са точно тези и такива „отделни лица“. Не бива да се плашим, че са статистически пренебрежимо малцинство. „Солта на земята“ никога не е била твърде много, иначе земята щеше да е пресолена.

„Моите хора“, не може да се премълчи, е не само умна, но и красива книга. Издателство „Мусагена“, Анастасия Стоева и Петко Манчев са свършили чудесна работа по създаването на корицата и тялото на книгата. Умно подбраните и умно ситуираните фотографии, репродукции, факсимилета не „илюстрират“ текста, а поставят акценти, говорят съвместно с него.

Мисля, не е държавна тайна, че втората част на „Моите хора“ вече се готви за печат в същото издателство. Дано издателите и авторката имат куража да продължат и по-нататък.

Премиерата на книгата ще бъде в четвъртък, 3 октомври, от 18.30 ч. в зала „Американски център“, Столична библиотека

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Свързани статии

Още от автора