След няколко дни ще отдадем почитта си на Васил Левски по повод 150-ата годишнина от неговото обесване. Век и половина България живее с паметта за него.
Левски за мен е – и вярвам, че е така за много други хора – нещо много лично и съкровено, нещо дълбинно. И както за всички лични неща, така и говоренето за Левски е трудно. Затова често, когато говорим за Левски, изпадаме или в патос, или влизаме в клишета, или в разочарование от днешния ден. Но неговият ден не е ли бил много по-тревожен, много по-труден от днешния? А патетичното говорене бързо се изличава и по-лошо – то има коварното свойство да ни отдалечава от Левски.
Наред с въпроса кои са качествата, осигурили безсмъртието му в народната памет, стои и загадката как е станало така, че той се е превърнал за нас в нещо толкова лично? Днес имаме от него едно енигматично тефтерче, писма, кичур коса от монашеското му пострижение, имаме изпълнени с противоречия спомени на съвременници за него, множество паметници и една безсмъртна епопея, в която Вазов го причислява към забравените. Как и защо неговият образ се е вдълбал толкова дълбоко в съзнанието ни?
На първо място е неговото родолюбие. На второ – пълната му отдаденост за свободата на отечеството: „аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв“. На трето – неговата непоколебимост да следва своя път докрай: „не да видя себе си на голям чин, но да умрa, братко!“ Неговата абсолютна честност – във всяка дума и за всеки грош народна пара, защото „на комитетската парà минутата се не знае, кога ще се поиска!“ Неговата безкомпромисност към издайниците, към руските агенти, които уловил в „няколко шарлатанлъци и хайде – отдето е дошел“. Неговата вярност на клетвата и на обета: „който не изпълнява клетвата, която е дал пред Евангелието, т.е. във вярата си и честта си, той е най-низкият и гнуснав човек на света!“ Неговото безупречно поведение пред следствието и съда. Неговото хладнокръвие пред смъртта. И всичко това – запечатано в изповедта му под бесилото пред поп Тодор, на когото заръчва: „Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България!“
Самият Ботев го характеризира най-точно и кратко – „нечут характер!“ С това за нас той е морален компас, национален ориентир, единица мярка, начална и крайна точка, образец, идеал, връх. Освен нравствен и идеен стожер, Левски е и спойка на нашата нация. По един тайнствен начин частица от Левски живее във всеки българин. Откакто се е появил на историческата сцена до днес, особено в днешното разделено общество, Левски е може би единственото име, около което сме единни. Той е нашият Апостол.
Но можем да си зададем и обратния въпрос – след като живее тайнствено във всеки от нас, защо ние сме без чувство на общност, със замъглен национален идеал, с разколебано съзнание за национално достойнство, защо сме на думи родолюбци, а на дело себелюбци? Може би осъзнаването на това трагично разминаване е дълбоката причина да се стремим отчаяно към него. Защото той олицетворява националното ни достойнство, което сме изгубили, идеала, от който сме се отдалечили, чистотата, която сме затъмнили, честността, която сме загърбили, принципността, от която сме кривнали.
И в съзнанието на всеки от нас в крайна сметка винаги кънти това „Народе“ с четирите въпросителни. Ние сме склонни във въпроса на Левски да съзираме най-вече разочарование. Но ако беше само разочарование, той нямаше да звучи така драматично. Защото разочарованието кара човека да изостави и загърби този, от когото е разочарован. А Левски не проявява ни най-малко колебание в смисъла на своята саможертва – убеждава ни в това с поведението си пред съда и пред бесилката.
В обръщението „Народе????“ има любов, болка и ласка. То ни пробожда право в сърцето и през тази прободна рана влиза нашата любов към него. Тази любов е драматична, както я е предал и Ботев в своето стихотворение, с онзи грозен, зловещ и мистичен гарванов грак.
Може би неговият въпрос е неговият завет – защото продължава да стои, по-скоро да виси с все по-нарастващ драматизъм след бесилката. Като не можем да разгадаем какво ни казва или какво ни пита Апостолът, ние продължаваме да се питаме, да търсим и разгадаваме през него себе си.
Ние сме много чувствителни, когато някой се впусне да говори от името на народа, на мига рязко го апострофираме и не му позволяваме. Това право не оспорваме единствено на Левски, Той единствен има право да се обърне така към своя народ, да го постави пред такова драматично питане, да го прикове с четири въпросителни като с четири гвоздея, както е прикован Иисус на кръста. Единствено за бесилото на Левски Вазов има право да каже, че по срам и по блясък то е с кръста равно.
Ние не знаем също, ако Левски бе дочакал свободата, дали щеше да намери отговор на питането си, дали щеше да прибави още въпросителни. По-важното е, че тези въпросителни остават. Остават като наследство, като завет и като задача пред нас – до такава степен, че „Народе????“ може да бъде изписано на фасадата на Народното събрание вместо „Съединението прави силата“. Днес ние харесваме политици, чиито думи галят слуха ни и ни ласкаят. Левски не е от тях. Сред тези, които причиняват страдания в делото му, той причислява и „самите изроди български“. „Думите му бяха и прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки“, но в същото време реалистични до трагизъм, задето „цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“, защото той най-добре знае, че „всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето на един народ“.
Левски често се е превъплъщавал „под вънкашност чужда и под име ново“, но неговите идеи са непоклатимо монолитни. С тях той изпреварва не само времето, в което живее, но и в днешния турбулентен обществен контекст звучат все така актуално: „Братя, възобновяването на нашата славна държава… за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после, да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили“. Неговите слушатели са поглъщали думите му. Не е имало случай някой да ги оспорва. И това не се дължи само на неговото лично обаяние, а на неоспоримата истина, че това трябва да е пътят на България. Това е посоката, която и днес остава непроменена.
Вътре в нас се надига бунт всякога, когато паметта на Левски бива похулена, унизена, изопачена, окаляна и използвана за нечисти цели. Това се случва рядко, малцина си позволяват да лепнат такова петно на себе си, но когато се случи, е посрещнато на нож. През всеобщия гняв, който се надига, ние съзнаваме, че духът на народа е жив и борбен. Подобна гавра преживяхме наскоро, когато турският народ беше сполетян от катастрофално земетресение. Един режисьор си позволи да разгадава Божията воля и в трагедията намеси името на Левски. Нискокачествените му филми за Левски и Ботев му буха простени, но реакцията към злокачествения му „патриотизъм“ беше безпощадна. Това наистина е неоспорим белег, че посетите от Левски семена дават плод, че саможертвата му не е била напразна.
