Интервю на Владислав Христов с Анастасия Стоева
Берлинале като сбъдната мечта, как станахте част от секцията Talent Press за критика и културна журналистка? Кои бяха останалите участници?
Кандидатствах за втора поредна година с надеждата да ме приемат. От доста време ходя по различни международни обучителни програми за млади кинокритици и на Berlinale Talents винаги му се е носела славата на истинско предизвикателство. Това, което според мен проработи при повторното ми кандидатстване, беше честността и откритостта в отговорите ми във формуляра. Изискваше се и отговор на въпрос във видео формат, затова се възползвах от способностите ми в анимационната сфера и вкарах анимирани сцени и елементи. Президентът на FIPRESCI Ахмед Шауки, който беше в селекционната комисия на Talent Press, ми сподели, че именно видеото ги е спечелило и е било едно от любимите им сред всички кандидатури. Тази година в секцията имаше участници от Южна Африка, Гана, САЩ, Индия и Хърватия, а аз бях вторият български критик в историята на програмата, селектиран за Talent Press.
Как протичаше един ваш ден на фестивала?
Програмата беше много интензивна, като се започне от сутрешни дискусии и сесии с професионалисти от всякакви сфери на киното и нетуъркинг събития. Ние от Talent Press имахме малко по-различен график от останалите, защото имахме достъп до прес прожекциите. Всяка сутрин алармата ми звънеше в седем сутринта, а в 7.30 линкът за запазване на билети ставаше активен. Борбата за резервации беше жестока и често не беше възможно да се добереш до билет за всяка от прожекциите, на която искаш да присъстваш. Лично аз всяка вечер си набелязвах за кои филми искам да се боря и какво да гледам, ако билетите вече са изчерпани. Всеки ден гледах по около два филма, в някои дни и по три. Когато премина на фестивален режим, сънят и храната остават на заден план – казвах си, че ще спя, когато се върна в България.
Създаването на видео есе е било в центъра на вашето обучение. На каква тема беше вашето видео есе? Кое е най-важното, което научихте по време на творческия процес?
Една от основните теми, които се обсъждаха на уъркшопа, беше бъдещето на критиката и под каква форма може да просъществува, след като хората не отделят време да четат статии и все повече разчитат на информация от социалните мрежи. Видео есето е формат, съобразен с тази нова (или вече не чак толкова нова) тенденция. Моят проект беше свързан с канадско-българската копродукция „Нина Роза“, която гледах по време на фестивала и която много ми хареса. Във филма е използвана песента „Една българска роза“ и ми беше интересно да изследвам по какъв начин музиката добавя смислова плътност на историята. Научих, че видео есето може би не е моето нещо, но работата по него ме накара да се замисля за различните начини, по които може да се ангажира публиката с критиката по-ефективно и съобразено с навиците на съвременния човек.
Като част от програмата сте имали възможност да контактувате с известни режисьори, продуценти, актьори, саунд дизайнери, коя среща остави във вас най-силна следа?
За мен беше изключително интересно да присъствам на дискусията със съсценариста на „Сантиментална стойност“ Ескил Вогт и монтажиста Оливие Коте. Харесвам филма и беше чудесно да чуя малко информация „от кухнята“.
Били сте участник и в други световни кинофестивали, какви паралели бихте направили между тях и Берлинале?
Редовно ходя на фестивали, но Берлинале е със съвсем различен мащаб. Вълнуващо преживяване е да можеш да присъстваш на световни премиери в присъствието на екипите на филмите и да си в сърцето на фестивалния живот. Освен с традициите си и организацията си фестивалите се отличават един от друг най-вече в програматорски аспект – кои филми се селектират, как са оформени фестивалните програми, какви тематични секции има, какво фигурира в тях. В този смисъл ми е трудно да сравня Берлинале с други фестивали, на които ходя, най-малкото защото по-често посещавам фестивали за анимационно и късометражно кино или с друг специфичен фокус. Откъм качество на филмите дори на Берлинале не всичко е върхът на сладоледа, но това е нормално – няма нищо лошо да има по нещо за всеки, още повече когато фестивалът е отворен и за широката публика.
Извън работния процес и анжажиментите ви с Talent Press, кои филми от фестивалната програма успяхте да гледате? Кой беше вашият фаворит?
Общо изгледах 14 филма, като ще изброя само моите фаворити, тъй като със сигурност не беше само един. „Нина Роза“ на Женевив Дюлюд Дюсел беше страхотна изненада и много се зарадвах, че взе Сребърна мечка за най-добър сценарий. Препоръчвам го – само подхвърлям, че го дават сега на София филм фест. „Yellow Letters“ на Илкер Чатак, който пък спечели Златна мечка, не беше лош, но му липсваше категоричност. В него най-вече ме впечатлиха интересният похват на снимане и добрият монтаж. В Rose на Маркъс Шлайнцър Сандра Хюлер прави страхотна роля. Просълзи ме осъзнаването, че няколко столетия след времето, в което се развива филма, много от хората са все така ограничени и неприемащи. „Animol“ e силен пълнометражен дебют на актьора и рапър Ашли Уолтърс, който разказва за смелостта да бъдеш различен, да се освободиш от клопката на социалните правила. В „Lady“ на нигерийската режисьорка Олив Нуосу таксиметрова шофьорка преосмисля ценностите си, когато за да изкара достатъчно пари, за да се махне от Лагос, решава да превозва секс работнички през нощта. Все още се вълнувам, когато се сетя за предпоследната сцена. „Chronicles From the Siege“ на Абдала Алхатиб кръстосва историите на няколко палестинци в бежански лагер (вероятно вдъхновен от собствените му преживявания, тъй като режисьорът е израснал в лагера Ярмук в Сирия), за които животът продължава, независимо от военната обстановка и ужасните условия.
Холивуд срещу Европа, съществува ли още този превърнал се в клише за киноиндустрията наратив?
Така поставен, този наратив изключва филмите от Близкия изток, Африка, Южна Америка и Азия, които имаха много силно присъствие на Берлинале, а и на други важни фестивали. Разбира се, Холивуд все още се придържа към работещите клишета, които гарантирано се харесват масово, и това създава очакван контраст с продукциите от останалата част на света. Да играеш на сигурно обаче вече невинаги е добра идея – пренаситена с информация, публиката се нуждае от свеж въздух, от нещо различно, което да я изненада. В този смисъл аз съм привърженик на такова кино, което преобръща очакванията и не играе по правилата, независимо от произхода му. Направи ми впечатление, че режисьорите от Близкия изток, вероятно защото самите те постоянно се сблъскват с военни, религиозни и други конфликти, бяха много по-открити в говоренето по политически теми, в сравнение с много от американците, а и от европейците. Радвам се, че в рамките на фестивала мога да опозная различни култури и да обогатя светогледа си и допускам, че може би това по-рядко се случва след прожекция на холивудски филм. При все това от САЩ излизат и много качествени филми, често независими продукции, така че каквато и генерализация да направя, никога няма да бъде напълно коректна.
Това издание на Берлинале беше запомнено с изказването на Вим Вендерс, че изкуството трябва да остане извън политиката, на която е противовес. Какво е вашето мнение за политизацията на изкуството и в частност на киното?
За политизация на киното може да се говори ако приемем, че то не е поначало политическо. Аз вярвам, че във всяко изкуство има политическа нишка, независимо дали става въпрос за творба, която заявява конкретна позиция, или за напълно аполитично произведение. Политика откриваме и в това какво се казва във филма, кой го казва, какъв е географският контекст, позицията и произходът на автора. Нито една творба не е без контекст, освен, разбира се, ако е създадена от ИИ, но тук пък възникват въпросите дали изобщо в такъв случай може да се нарече творба; а и самото съществуване на ИИ и неговото използване също засяга важни политически, социални и икономически проблеми. Казано накратко: всяко изкуство е малко или много политическо. За мен бяха интересно наблюдение и самите филми в програмата на фестивала, много от които имаха силно политическо послание. Като се започне от афганистанския „Няма добри мъже“, който откри фестивала и който разглежда ролята на жените в обществото, еманципацията и равенството, но и много директно разказва за идването на талибаните. Същото важи и за „Жълти писма“, който спечели Златна мечка – в него пък става въпрос за цензурата и свободата на артистично себеизразяване в страна с консервативен, авторитарен политически режим. Според мен изказването на Вендерс предизвика буря в чаша вода и беше по-скоро провокирано от конкретиката на въпроса, който отключи дискусията – по време на пресконференция председателят на журито беше попитан какво мисли за геноцида в Палестина. Отказът да свърже политиката и киното в този контекст по-скоро говори за липсата му на позиция (или може би страха му да изрази такава) по този конкретен въпрос и според мен по никакъв начин не сочи, че Берлинале е аполитичен фестивал.
Игралният филм на Ралица Петрова „Лъст“ беше част от фестивала, а копродукцията с българско участие „Нина Роза“ спечели „Сребърна мечка“. Споделете вашите наблюдения като кинокритик за посоките, в които се движи българското кино през последните години.
Да се направи толкова широко обобщение е трудна задача. Не съм експерт в областта на българското кино, но се старая да го следя, макар и по-често късометражното и анимационното. Както в „Лъст“ и „Нина Роза“, така и в други филми, забелязвам, че напоследък често сюжетът се завърта около завръщането в България и преживяванията на емигриралите българи в чужбина. Това може се дължи на личните преживявания на режисьорите и сценаристите, но е и следствие на по-широка тенденция; носталгията е мощно, сложно чувство и изглежда е добър източник на вдъхновение. Друга често срещана тема са междупоколенческите връзки, отношенията между баща и неговите пораснали деца, като подобни сюжети виждаме отново и отново, ако погледнем назад към българското кино в последните години. Но тези сюжети не са само свързани с локалното, а ги наблюдавам и на по-глобално ниво. Нека не забравяме и че когато става въпрос за българското кино като цяло, ние не говорим само за фестивални филми, но и за по-масови такива. В този ред на мисли забелязвам, че българските комедии се радват на доста добър успех от комерсиална гледна точка. Учудва ме, че в кината понякога попадат и особени хибриди между кино и социални мрежи с участието на инфлуенсъри и интернет знаменитости. Този феномен обаче не се корени в киното изобщо, а във фокуса, който все повече се измества към онлайн пространството.
Като отворихме темата за кинокритиката, ще ви върна години назад, за да ми разкажете как започна пътя ви в тази сфера?
Станах критик съвсем случайно. Случи се непосредствено след пика на пандемията и малко след като излязох от университета. Не знаех накъде да поема, възстановявах се след провалил се проект, в който вложих много време и усилия. Видях обява, че в „Програмата“ търсят стажанти и кандидатствах спонтанно. По-късно започнах постоянна работа там, а още по-късно станах отговорен редактор. Междувременно започнах да кандидатствам за международни обмени за млади критици и така в рамките на няколко години отидох на фестивали в Словакия, Литва, Босна, Полша и още къде ли не. За мен кинокритиката е най-сладката професия – гледам си филми и пиша за тях, което така или иначе правех за удоволствие още преди университета.
Има ли достатъчно платформи, в които да се изявяват младите кинокритици, които тепърва ще имат своите изяви? Съществува ли опасност рекламните ревюта постепенно да изместят стойностната и градивна книнокритика?
В България липсват достатъчно културни издания, където да можеш да бъдеш публикуван. Разбира се, тук се намесват и бюджетните проблеми, но вярвам, че интерес има и това го доказват списания като „Нула 32“, които оцеляват благодарение на почитателите си. Съветвам кинокритиците, които тепърва започват кариерата си, да се оглеждат за възможности извън България, които да разширят светогледа им и да им помогнат да обогатят познанията си в сферата. Струва ми се, че тук академизмът все още ни тресе прекалено много, нямаме достатъчно смелост, често натоварваме текстовете си с теория, което ограничава потенциалната им публика. Аз се научих да пиша критика не в университет, а чрез международни уъркшопи и майсторски класове, водени от специалисти от цял свят, които добре си познават работата и знаят какви практически съвети да дадат на прохождащите си колеги. Дължа страшно много на критици като Нийл Йънг, Амбър Уилкинсън, Томасо Точи и Дана Линсен, които са ми преподавали и които ме насочиха в правилния момент и в правилната посока. Възможности има много – важното е да се престрашиш и да пробваш да излезеш извън зоната си на комфорт. Разбира се, рекламните ревюта са проблем за стойностната критика, но не само тук. Когато излязох на площада пред „Берлинале палас“, ме посрещна огромно светещо лого на Tik-Tok. Инфлуенсърството е много добър инструмент за реклама и киноиндустрията е надушила накъде духа вятърът още преди години. Не е случайно, че инфлуенсъри са гости на множество големи фестивали по света и изпълняват по-скоро рекламна функция, отколкото критическа. Критиката е тук, за да ти свери часовника, да те подтикне да помислиш, да се усъмниш, да полюбопитстваш. Тя не трябва да бъде рекламна, защото това противоречи на същността на тази професия. Ние като критици не бива да се заявяваме като критерий за качество или като печат „Одобрено“, а да подтикнем читателите сами да гледат филма и евентуално да обогатят впечатленията си, четейки текста. Винаги когато видя изцяло позитивен, хвалебствен текст, започва нещо да ми намирисва. Същото важи и за агресивно негативните ревюта. Светът не е черно-бял и ако някой твърди обратното, навярно защитава нечии интереси – пък било то и своите, качени на пиедестал.
Освен финансирането, което е всеобщ проблем за цялата културна сфера в страната ни, какво още им липсва на българските продукции, за да заемат подобаващо място в световния свят на киното?
Смелост и оригиналност. Високо оценявам такива филми, които смеят да излязат от дадена кутийка, ограничаваща ги в определена категория, пък било то и недотам успешно. Такъв беше „Триумф“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който имаше своите проблеми и недостатъци, но ми хареса дързостта му. Въображението е важен фактор за качеството на една творба, независимо дали говорим за кино, литература, театър или визуални изкуства. По този параграф ние, българите, сме малко страхливи. Какво ще си кажат хората? Същото е и в живота.
Финалът на разговора ни съм запазил за поезията, освен кинокритик и визуален артист сте сред разпознаваемите имена в новата българска поезия. Кое предпочитате повече – киното в поезията или поезията в киното?
Киното и литературата за мен са нещо като братовчеди. Анимационното кино и поезията – разнояйчни близнаци. Поезията насища киното с цвят, прави го по-емоционално, по-осезаемо. Въпреки това мисля, че ако трябва да избирам, предпочитам киното в поезията. Обичам да вкарвам действие и образ в стихотворенията си, някаква драматургия, ако щете. Важно е за мен да мога да отговоря на въпроса за какво се разказва книгата ми. Поезията поначало не разказва – тя внушава. Но моята разказва, защото така ми харесва.
Анастасия Стоева е поет, критик и илюстратор. Занимава се с анимационно кино и е съосновател на студио Polovin Chovek. Участва в програми за млади кинокритици като FIPRESCI Warsaw Critics Project и Berlinale Talents. Автор и илюстратор е на стихосбирката „Неизвършени престъпления“, с която печели наградата за дебют на конкурса „Дамян Дамянов“. Има публикувани рецензии и стихотворения в списание „Кино“, Cineuropa, Zippy Frames, Eye For Film, Ninth Letter, „Литературен вестник“ и др. През 2026 г. е номинирана за наградата „Полет в изкуството“ на фондация „Стоян Камбарев“, победител в категория „Мултиталант“.
