0
818

На бреговете на Сар

imagen_portada

Творчеството си поетесата Росалия де Кастро (1837- 1885) създава на границата на романтизма и модернизма в Испания. Тя полага основите на съвременната галисийската регионална литература. На 22 октомври (четвъртък), от 18.30 ч., в Института „Сервантес“ ще бъде отбелязана 130-годишнината от смъртта й. Публикуваме две нейни стихотворения и откъс от предговора на преводача Николай Тодоров.

Росалия де Кастро, „На бреговете на Сар“, ИК „Гутенберг“, 2015, превод Николай Тодоров

Фигура на гранични времена


Николай Тодоров

Със съкращения

18973Многоликият творчески образ на Росалия де Кастро (1837- 1885), чието с рождено име е Мария Росалия Рита[1]1, застава на границата на романтизма и модернизма в Испания. В своето житейско поприще тя не блести с богатство, външност или действеност. И все пак именно Р. де Кастро е творецът, извършил подвига да положи основите на съвременната галисийската регионална литература.

Споменатата граница разделя много повече от две литературни течения. Последната четвъртина на ХІХ в. е време, в което в Испания бушуват военни конфликти и населението бедства. Промените в ценностите и начина на мислене, безсилието на рационализма и „кризата на духа“, необходимостта от културна и социално-политическа промяна – това са само някои от измеренията на преломния fin de siècle, който неизменно оказва своето въздействие и върху Испания.

Причините, които подтикват Р. де Кастро към нейното толкова своеобразно творчество, не са само обичта и дългът към областта, в която е родена – те може би щяха да бъдат сломени от нападките и обвиненията срещу писателката при публикуването на някои от творбите ѝ. Дори и в най-личните ѝ произведения се усеща желанието нейните твърдост на характера, нежност на чувството и сила на духа да се превърнат в извор за сънародниците ѝ и другите хора така, както красотата на културата и на земите на Галисия са се влели в самата поетеса. Дори и кратък, извървеният път и натрупаният опит търсят свой неповторим външен изказ.

С универсалността си обаче произведенията ѝ успяват да се разпрострат далеч извън пределите на страната и даже на континента (радват се на особена популярност в Аржентина), за да обхванат една времева рамка от много десетилетия след публикуването им, тъй като са свързани със самата сърцевина на човешкото.

Поетесата започва своя живот като сирак, като дете на непознати родители.  В действителност баща ѝ е свещеникът Хосе Мартинес Виохо, а майка ѝ е Мария Тереса де ла Крус де Кастро-и-Абадия. С помощта на наставниците си през своето образование, както всяко момиче, Р. де Кастро получава малко знания по рисуване, танци и музика. И също така от време на време се изкушава от поезията. Дружи с млади творци като Аурелио Агире и Едуардо Пондал, макар че като цяло страни от писателските кръгове. Като всички тогавашни млади автори обаче, естествено и тя изпитва влиянието на творбите на Хосе Сориля и Хосе де Еспронседа. Други писатели, чиито произведения цени, са на свети Йоан Кръстни, Бернарден дьо Сан-Пиер, Шарлот Смит и Емил дьо Жирарден.

Въпреки предразсъдъците срещу пишещите жени, които обхващат целия ХIX в., Р. де Кастро издава първата си книга още на двайсет години: малък сборник със стихотворения на кастилски, озаглавен „Цветето“, и привлича вниманието на галисийския писател Мануел Мургия. Двамата сключват брак година по-късно и имат общо седем деца. Именно на неговата настоятелност се дължи публикуването на много от творбите на Р. де Кастро.

Той споделя за необичайните творчески дирения на своята съпруга:

Новаторството в „На бреговете на Сар“ предизвика такава изненада, че някои гледаха на нейната книга като на непростима дързост, а други – като на загадка. (…) А всичко бе започнало съвсем просто и неусетно, някак инстинктивно. (…) Понеже музиката в него бе така величава, че му бе позволено да разчупи старите модели. (…) А цялото ѝ творчество беше съзидание на милосърдието.

През 1859 г. излиза нейният първи роман „Дъщерята на морето“; следват „Флавио“ (1861), „Руини“ (1866) и „Първият луд (странна история)“ (1881). Заслужава да се открои внушителният философско-сатиричен  роман „Господинът със сините ботуши (странна история)“ (1867). Смята се, че той е повлиян от творбите на немския романтик Е. Т. А. Хофман и в него се използва свободната игра на въображението като фон за социално-критическите наблюдения. Знае се, че по молба на Росалия, дъщеря ѝ Алехандра изгаря всички нейни непубликувани ръкописи след смъртта ѝ.

През 1863 г. е публикуван нейният първи и навярно най-обичан сборник на галисийски:  „Галисийски песни“ (прев. Цветанка Еленкова, Small Stations Press, София, 2014). Знае се, че в средата на ХІХ в. се възражда интересът към народното песенно творчество, което с известни преработки се вписва в романтическата традиция. Например в Испания е популярна „Книга на песните“ на Антонио де Труеба и пряко вдъхновява „Галисийски песни“, които претърпяват две издания, докато авторката е жива. Густаво Адолфо Бекер, един от най-изтъкнатите поети на романтизма в Испания, е повлиян от андалусийския фолклор, както и именитият поет Федерико Гарсия Лорка. И все пак издаването на книга на диалект, който се счита за некнижовен и некултивиран и е лишен от своята литературна традиция, е почти революционно деяние.

Както „Галисийски песни“, така и другите сборници на Р. де Кастро са характерни с новаторската си техника и с лирическия глас, наситен с чувство до краен предел въпреки навремени звучащите насмешливи нотки. Необичайното е, че (по нейното собствено признание) тя изпитва съмнение и „недостиг“ на творчески сили да допринесе повече за литературата на галисийски и това е една от причините да се насочи главно към кастилския. Някои критици споделят мнението, че Р. де Кастро не съзнава значението на своето културно начинание и ролята си в галисийския Ренесанс (Rexurdimento или Решурдименто).

Искрените и проницателни нейни стихове завладяват с изненадваща сила дори в днешни дни най-вече заради спонтанния си изказ. Това е отличителна черта и на последния неин поетичен сборник, озаглавен „На бреговете на Сар“ (1884). Той може да се интерпретира като разгърната „биография на отчаянието, болката и самотата“ във физически и духовен смисъл, които обаче парадоксално са превърнати в устойчиви „градивни материали“ за тогавашната съвременна личност. По същия начин метафизичните съмнения, близки по тон и измерения до тези в библейската „Книга за Йов“, се превръщат в опора на вярата. При цялата си естественост писането се превръща в мистично изживяване…

И въпреки съвременното си звучене стиховете на Р. де Кастро стават популярни едва половин век по-късно, след като са „открити“ от писатели и поети като Франсиско Бланко Гарсия, Мигел де Унамуно, Хуан Рамон Хименес, Енрике Диес-Канедо, Хосе Мартинес Руис – Асорин, Луис Сернуда и Дамасо Алонсо. Повечето от тях са водачи на движението за обновяване и модернизиране на испанската литература в началото на ХХ в., но въпреки отричането на естетиката от предходните епохи те не се поколебават да разкрият и споделят богатството на творчество на Р. де Кастро. В първите години на ХХI в. се забелязва подновяване на интереса към произведенията ѝ и се издават нови преводи на английски, френски и други езици…

Стихосбирката „На бреговете на Сар“ на Р. де Кастро претърпява повече от три критически издания. Докато поетесата е жива, се осъществява само едно, това през 1884 г., и въпреки дейното участие, редакцията и организацията от страна на нейния съпруг М. Мургия, то се счита за най-близкото до нейния първоначален замисъл.

Сборникът е включен в събраните творби на Р. де Кастро през 1909 г. и към него М. Мургия прибавя 11 стихотворения (едно от тях е въвеждащото, а останалите са събрани в края на книгата), като нанася различни корекции, не всичките сполучливи. Това е и ключовото издание за целия период от 1909 до 1964 г., който е от толкова основополагащо значение за съвременната испанска литература и култура. Важно е да се изтъкне, че дори при един предубеден прочит, работа на Мургия над текста заслужава вниманието, което му отдават редактори като професор Марина Майорал, един от най-изтъкнатите специалисти по отношение на творчеството на Р. де Кастро.

След известен  дебат в литературоведските  среди през 60-те години на ХХ в., критическото внимание се насочва главно към първото издание, но без да се омаловажава второто и без да се пропускат поправките и допълненията в него. Сборникът от 1884 г. се преиздава няколкократно със съответните бележки и допълнения (през 1964, 1978 и 1985 г.).

Най-подробно е критическото издание на Хесус Алонсо Монтеро от 1985 г., което превръща добавените произведения в приложения. В това отношение настоящото издание на български се придържа към събраните произведения на Р. де Кастро от 1993 г., отново под редакцията на Марина Майорал….

 

На бреговете на Сар

 

Росалия де Кастро

ЕДНИТЕ СА ВИСОКИ,

а другите са дребни

и вечнозелени, и свежи стоят

и подсказват на душите

суровите си песни;

а морският бриз вие, когато се блъсне

във водите със солени аромати;

и сякаш са вълни, борòвете се качват

нагоре в планината.

 

От висотата разлива се пяна,

скриваща върховете

на тези гиганти над Кастро –

уханни, звучни, сурови,

с вид на огромна корона;

почти до нозете им свети потокът,

който засмяно изгрява

от ранна зора;

а гарвани махат с крила и отронват

свойто зловещо грачене

и крият се на сянка.

 

И някой отпаднал и уморен пътник,

съзрял от пътя неравния им хребет,

по който все още трябва да премине,

желае да спре под стръмния скат

и внезапно да се превърне

на птичка или на извор,

дърво или скала.

* * *

СЕГА СГОРЕЩЕН Е ВЪЗДУХЪТ,

а лисица изследва пустинния път;

и вече не са здравословни –

кристално чистите води на потока

и неподвижният бор,

и своенравните целувки на бриза.

 

Внушителна тишина

затиска равнината

и жужат насекоми, и само това достига

до нас откъм сенките просторни и влажни –

монотонно и непрестанно,

като глухото хъркане при страшна агония.

 

Лятно време този час по пладне също

би могъл да се казва

нощ, в която човек се бори унило,

но никога не отнемат

от материята внушителната сила

и безкрайните копнежи на душата.

 

Върнете се, нощи на студена зима,

макар и любовници от предишни дни!

Върнете се с ледовете и остротата,

за да освежите кръвта, която гори

от непоносимо и тъжно лято…

Тъжно ли? Има обилни лози, класове!

 

Студ и жега, есен и пролет – кажете,

къде се намира щастието? Всички сезони

са хубави за онзи смъртен, пазещ

в себе си щастието, но за онази сиротна

и пуста душа няма сезон на радост.


[1] Правилното произношение на първото име „Росалия“ е с ударено „и“. – Б.а