Тя изгрява рано сутрин, когато още е тъмно и нейни спътници са само бездомните кучета. Облякла е всичките си дрехи върху себе си и носи в ръцете си четири претъпкани големи здрави жълти найлонови торби – във всяка ръка по две. Вътре е цялото ѝ имущество. Тротоарите лъщят, светофарите мигат в жълто.
– Пу-пу-пу – казва тя. И ето, идва трамваят и тя се намъква вътре. Ще пътува към центъра. Кучетата са всякакви, едри и дребни, крастави, има без един крак, има едно куче без опашка. Нейната лична гвардия. Едно по едно се спускат по стъпалата на подлеза и изчезват.
Тя се изсипва от трамвая на „Петте кьошета”, пресича и тръгва по тротоара. Стига до денонощното магазинче, надига се, казва пу-пу-пу и наднича през прозорчето. Момичето вътре я познава, прави ѝ кафе и тя присяда сред торбите си на тротоара да го изпие.
Вече се развиделява, по тротоарите започват да щъкат хора, трафикът се засилва. Само след броени минути бумтежът на големия град ще изпълни ушите й, ще започнат да стават задръствания, но тя вече ще се е добрала до „Витошка”.
Тук някъде, на някоя каменна пейка ще дочака деня. Ще пуши с наслада фасовете, които е насъбрала. Вдига поглед нагоре, небето е зелено, днес няма да вали. После се повлича към „Солунска”. Ръцете ѝ са големи, здрави, пръстите ѝ са като куки. Хората я заобикалят отдалеч. Пу-пу-пу – казва тя. И около нея наместо обичайната смрад се разнася ухание на карамфили. Ако щеш, вярвай.
Следващата ѝ спирка е в градинката на „Солунска”. Там ще завземе някоя пейка, ще се разположи. И ще започне да вади вещите си от торбите, да ги гледа, да ги гали и да ги пренарежда. Дълъг ден, има време. Знае, че към пладне ще се появи Роската, висок мършав несмислен младеж с дебели като лупи стъкла на очилата и накриво закопчано палто; и с тик на главата, сякаш брои хартийките по земята. Колко пъти ѝ е разказвал историята си, сега пак ще я разкаже. Но преди това тя ще изрови няколко левчета и ще му ги даде, да си купи едно шишенце, че да му се развърже езикът.
– И значи – започва Роската, – отивам аз в Италия, чак надолу, да бера портокали. Не мога да гледам портокали, напълнил съм стотици и хиляди щайги. Не мога, казвам ти. И значи, спя в едно бунгало, двамата с Анжело сме, и той бере портокали. Той е италианец, от някакво селце. Берем от тъмно до тъмно. Само се прибираме и се тръшваме, и заспиваме веднага. Една сутрин се надигам, мия се, Анжело не става. Ръгам го по гърба, нищо. Дърпам завивката и гледам, Анжело умрял. Ами сега? Обаждам се в полицията, идват двама карабинери, питат, разпитват, изясняват самоличността му, намират му документите. И се обаждат на една служба, в Италия има такава служба, за такива като Анжело. Да го закарат в родното му място и там да го погребат. Дойдоха хората, вдигнаха го, сбогом, Анжело.
Възглавницата на Анжело беше голяма, хубава, вдигам я, че да я сменя с моята. А тя една тежка, твърда. Разпарям я и вътре пари. Пълна с пари. Анжело си държал парите във възглавницата.
И решавам, че трябва да занеса парите в родното му село и да ги дам на домашните му. Така е редно. Слагам парите в един сак, хващам влака и тръгвам. Стигам до селцето му, Кроче дел Гало…
В тоя момент в другия край на градинката се появява някакъв дебел, който си върти голата глава и се озърта. Вратът му е нагънат като тесто.
Роската се изправя.
– Аз изчезвам – казва и забързва в кривата уличка до градинката.
Тя не страда, че не чу края на историята. Тя знае, че няма никаква история. Роската си измисля. В никаква Италия не е ходил. Преди години проигра на хазарт апартамента, в който живееха с майка му, майка му отиде в приют, а Роската се свира на един таван. А и оттогава нещо в главата му се размести. Но само за пари приказва.
Май е време и тя да става. Дните намаляха, вече се стъмва рано. Пресича площада, на който преди продаваха книги, а сега стърчат някакви гигантски човки, стига до спирката на тролея. Тролеят идва и тя се качва вътре с торбите. Около нея веднага се образува празен кръг, но тя е свикнала. Пътува дълго в задръстванията. Накрая слиза на своята спирка. Потегля навътре по уличките в квартала. Кучетата се надигат от близките храсталаци, маршрутът ѝ отдавна им е известен, знаят къде да я чакат. Нейната лична гвардия.
Хората се прибират по домовете си. В прозорците светват телевизорите. Тя върви и кучетата вървят след нея.
Какво носиш в тия торби, госпожо? Спомени ли, предсказания ли?
Никога няма да каже.
От време на време тя се спира и се чува пу-пу-пу. И наоколо се разнася ухание на карамфили.
Ако щеш, вярвай.
Накрая се стапя, изчезва с глутницата си. До утре
