„Dominus sit inter me et te”[1].

„Господ да разсъди между мене и тебе”.

Такъв е текстът от Писанието, върху който бих искал да ви предложа най-напред да се съсредоточите: такова е божественото слово, което държа да ви припомня, преди да навлезем в самата дълбочина на нашата медитация, за да можем, още от самото начало, да се озовем в присъствието на един Бог, от Когото аз искам да бъде едновременно Този, който ме вдъхновява – Този, който ме слуша – и Този, който ви говори. Щом някое същество започне да обсъжда Бог с братята си, то средата, в която размишляват, е вече сам Бог, така както е и източник и цел на всяка беседа.

Нищо от онова, което, благодарение на Бога, ще се опитам да извлека от душата си, не би стигнало до вас, ако не беше родено от мен в Бог, взето от Бог за вас, донесено от Него във вас и получено от вас заради Него.
„Dominus sit inter me et te.”

Нека Господ бъде между мен и теб.

Това пожелание е повече от пожелание, то е молитва, молитва, още по-доверителна поради обстоятелството, че я отправям в нозете на Иисус.

Тази молитва е насочена към Бог, тя е насочена също и пряко към вас и когато използвам думата молитва, аз имам предвид нейното второ значение, различно от първоначалната езикова употреба; имам предвид свободното съгласие на една душа към благодат, съзнателното и благословено приемане, че Словото Божие е чудо на активното присъствие на Бога; и ви моля, от тази гледна точка, да изречете молитва, която да е израз както на божествената деятелност, така и на вашата свобода.

Ако присъствието на Бога достатъчно е проникнало във вас, тогава днес ще се чуем едни други… И Бог ще съумее да се чуе в нас.

Вложете цялата си мисъл в Него и ще бъдете удивени да го чуете да ви говори силно дори чрез най-слабите и незначителни слова. Търсете Го, добре Го потърсете в Него самия; призовете Го, намерете Го, защото Той е тук с цялото Си всемогъщество, с цялата Си суверенна доброта, скрит в прискръбното усилие на някоя душа, опитваща се да Го предаде, ала вие ще Го намерите единствено в степента на молитвата си и на порива си към Него. И ще Го чуете сред всички тези бедни изразни средства, които Го завоалират, без да Го скриват и така Го възвестяват още повече с цялата интензивост на нищетата си. Затова ще ви припомня едни слова от Светите Книги, които Църквата всекидневно повтаря в своя Часослов: «Hodie si vocem ejus audieritis, nolite obdurescere cor vestrum»; затова ще ви повторя: „Чуете ли днес гласа Му, не втвърдявайте сърцето си”.

*      *      *
Стремя се да отворя сърцето си за Бога, за да вложи в него Той онова, с което аз да развълнувам вашите сърца. Отворете сърцата си за Господа, добре ги отворете днес, защото темата на нашата беседа е от тези, които знаят пътя към сърцата; днес ние искаме да говорим заедно за божественото Сърце и за нашето сърце, за нашето твърде клето, твърде голямо и твърде странно сърце, за това сърце, където, следвайки думите на св.Павел, законът на Бога е написан не върху каменни скрижали, а върху плътените скрижали на сърцето, [2]където, под диктовката на Св. Дух, написаното остава, защото е писано с буквите на живота, които сияят, действат и преобразяват.

Сърцето на Бого-Човека е обект на нашето съзерцание, но за да го разберем по-добре, трябва да го доближим до нашите сърца. И в тази работа по сближаването бих искал някак да удържа всички в единство, превръщащо всички в „едно сърце и една душа”, за да можем по-добре да почувстваме другите и да привнесем нещо в общия порив; така единени се озоваваме в близост до това Сърце, възлюбило още преди светът да съществува, подтикнало сърцата ни да се разтуптят още преди да ги има, дало им цялата си сила, за да правят добро и отредило на тези верни сърца неизречимия труд на възкресението и лудото опиянения на живота, обожен във Вечността.

Чуйте…

Едно свято сърце бие мълчаливо и завинаги в сянката на олтарите, сърце от плът, деен и жив символ на Вечната Божия Любов към нас, истинен източник, близък до всяка благодат: Сърцето на нашия невидим и настоящ Учител, което тупти в гърдите Му. То ни говори за въплътената любов на Бога, за любовта на Бого-Човека, понесъл заради нас злочестията на мизерния живот, на бурното съществуване, на жестоките страдания и реалната смърт и предложил ни най-накрая чудодейното, но тежко подчинение на свръхестествената храна, на Хляба на чудото, който ни дава сили да оцелеем. И ние виждаме това тайнство на безкрайната любов, концентрирано в сърцето, вкусило, усетило и преживяло всичко това. И ние наблюдаваме, с цялата си душа и с един вид обичен страх, това парче месо, покорно на всички пориви на душата и на живот като нашия, ала душа и живот, непознали злото, бидейки на Словото Божие.

Сърцето ми и вашите сърца са на път да се сближат с това Сърце. Ние тук сме в Божия дом. Иисус присъства сега, както е бил преди две хиляди години сред учениците си. Св. дар на неговото реално присъствие е тук пред нас. И в този Св. дар божественото сърце бие за вечността.

*       *       *
Ето че моето и вашите сърца са близко до Него… Ала това, което ми се иска да доловя чрез нашите сърца не са нашите чувства, емоции и настоящ живот, а нещо по-смирено и по-просто: тази оживотворена материя, жив символ на това, което сме. Какво има там, у нас, в центъра на нашето същество? Какво представлява човешкото сърце, нашето настоящо сърце? Парче плът, ала едновременно с това – неуморен, покорен и активен служител на душата и живота ни, фатално примирен роб в природа, засегната от греха, както от доброто, така и от злото, на които се натъкват душата и животът; бдителен страж, когато цялото ни същество е обзето от съня; беден и незабележим труженик на всичко, що ни разтърсва и движи; скрит деятел във всяко време на изпитание, то не познава друг отдих, освен смъртта.

Сърцето представлява живота във всичко, що е най-постоянно и устойчиво в него.

Затова не са само прекрасна фигура словата на Светото Писание: „Спя, но сърцето ми е будно”[3]. Те са органична реалност, нелишена от дълбока поучителност.

А нашите сърца продължават своя неспирен труд, биейки по-силно или по-слабо, в зависимост от нашите емоции, винаги готови за ответния удар на нещата, както и да се преизпълнят спонтанно – свободни и осветени, с благороден порив.

И ето ги в близост до божественото Сърце, ето ги…

Познато ли ви е странното упражнение по благочестие, което първо ме накара да осъзная това съседство, упражнение, което  ще ви помоля да извършите, щом се озовете лице в лице с реалното присъствие на Иисус в една църква? Тъкмо в мълчанието и самотата, съпътстващи вашата молитва, следва да положите ръка на гръдта си и пред Бога да се опитате да доловите туптенето на живота, на този живот, който съди и произнася окончателната ни присъда. Всеки удар на нашето сърце може да се възприеме като уредена сметка – като зов към Бога. Няма по-красноречив часовник, означаващ това свято нещо, времето. Няма и по-поразяващ знак, който да означи вътрешното дирене на Вечния. Изтръпваме, когато часовникът бие… сърцето ни също отброява мига, който вече не ще намерим, определен от нашата собствена субстанция, ала тържествено рушащ ни със сигурен ритъм.

Едно неочаквано хлопане нощем, на портата, ни впечатлява; чуйте обаче онова, което се извършва не на портата, а във вас: хлопат, зоват и търсят именно вас в мрака. Неясната ни участ се разгръща в Бога, съответно на неговата благодат и на нашата свобода. Бог удря с всеки удар на сърцето. Бог удря, но какво Му отговаряме?

Къде ни води приливът и отливът в нашите артерии, животът, даден ни от Бога и съсредоточен, така да се каже, в редовния спазъм на нашето сърце?
Докога ще се опъваме да дадем на Бога онова, което Той очаква? Защото Той винаги очаква нещо.

Колко пъти това сърце, нашето сърце, е биело за Бога? И колко пъти трябва да бие за Него?

Нека в този час –  отново се връщам към тази мисъл – да дадем клетва, че радостно ще преизпълним сърцето си с най-святото действие: молитвата; че ще обречем на Бога всеки съзнателен порив на нашия живот, дори и най-дребната случка от всекидневното си съществуване.

Да се замислим и над едно утешително съответствие, което би могло да стане благоприятен израз на нашата любов. Ако сърцето ни бие, то е защото сърцето на Иисус бие за нас; то е причина и модел на нашето сърце. А ударите на Неговото сърце са нашия живот завинаги.

*      *      *
Тръпката, доловена от ученика в самата плът на Учителя, е една неспирна пулсация, в която смъртта е като че ли последвана от нов живот. Ето как се надига у Него опиянението на Чудото и Състраданието в часа на прощаването. Ето как идва най-пълният дар, който някога е бил направен на тварите след Сътворението на света; дар на какво? На самия Бог, на Бог, даден ни от Бога-станал-човек, и то в храна и питие, съответни на нашата слабост. Други, прощавайки се с приятелите си, им оставят някакъв спомен, знак за близост, изображение. Той им оставя сам Себе Си. Ала този сторен дар не заличава, дори в радостта на стореното, една странна и смирена скръб. Всичко това почива върху мъката от раздялата. Учителят, който е тук, близо до нас, е обичал своите, обичал ги е до края, както ни съобщава Евангелието с простота – край на живота, край на способностите на душата, последни граници на сътворената любов. Тъкмо Богът, станал човек, е този, който оплаква приятеля си Лазар и сълзите бележат края и дълбочината на човека. Човешкото състрадание, човешкият живот с неговите кървави връзки, които не могат да бъдат разтрогнати, без да се изтръгне вик от скъсаните нерви – всичко това отеква в сърцето на Сина Човешки. Обичният страх, с който Го съзерцава Неговата Майка, челото на ученика, който, подобно на дете, скланя глава на гърдите Му, очите на предания Петър, втренчени в Него, тревожни и дълбоки като вярата, която засвидетелстват – съществата, които човешки ще напусне; и това сбогуване – тези, които са се прощавали за последно със скъпи и обични същества на земята, към които не би могло да бъде отправена и сянка от укор, добре знаят за какво става дума.

Ала ето че отново нахлува вълна от безкрайна радост. Божественото Сърце долавя кое е най-смущаващото от изискванията – да се вярва, че това късче преломен хляб, че тази трепереща капка са тялото и кръвта на Бого-Човека, изцяло присъстващи в един или другиго – и затова ще отговори на съмненията с най-пълното и най-абсолютно доверие в тази размяна на чудеса: чудото на всемогъществото, което обича, и чудото на вярата, която обича ще доведат до съюз, съюз, за който дори ангелите на небесата не са могли да мечтаят, както и до незабравими щастия на земята.

Всички вие го знаете.

И Бог го знае.

„Благодаря, о, Боже! Благодаря от името на тези, които сме и не знаем да благодарим… Благодаря с дума, клета като нас самите, ала в която е вложена цялата ни душа. Това е нашето тяло, това е нашата кръв, истински настоящи пред Вас и ние Ви се отдаваме „със стон на обетованост и признание”.

Вече нищо не стои между Бога и човека; вече няма смърт, ето го живият брат на всички наши покойници; вече няма време. Ето че во веки веков настоящето е настоящо – Бог-с-нас и ние-с-Него, Този-въплътен-Бог, жертван и даден ни от векове – всички векове и ние во веки веков. Вече няма робство – ето го най-неочакваният порив на божествената и човешка свобода. Вече няма нещастие – ето какво трябва да се даде на слабостта на природата, ето с какво да се завоюва всичко, което е възможно да имаме.

И Бог се дава – Това е Неговото Тяло. Той го предоставя на учениците си – и е пред вас.

Добре го погледнете, за да разберете по-добре какво ще последва.

Чрез този най-божествен от всичко акт пристигат в душата на Сина Човешки серия от живот и смърт, от спадове и подеми, които като че ли задават ритъма на Сърцето Иисусово в тези основополагащи мигове от вечността.

*      *      *
Всъщност това са вече страстите преди самите Страсти, жертвата преди самата жертва. Той изживява предварително всичко, което ще бъде утре. И добавя нещо към него.

Защото у Него всичко се извършва по някакъв ужасяващо двоен начин. Първо, Бого-Човекът се жертва изцяло, в един вид оставяне на смъртта, поради което се поставя извън самия себе си, преминавайки през акт, за който не можем да имаме дори идея, но който може би е бил за Него, поне на първо време, нещо много по-тежко от смъртта и много по-кротко от възкресението. Той ще бъде – без да напуска това живо единство – за пребиваващите на тази маса всичко за всички, не в обичайния смисъл на думата, а с тази абсолютност, с чиято тайна разполага само Бог. Да бъдеш всичко за всички, да бъдеш всичко за всеки – това е върховната радост; но начинът, по който го прави Учителят, е върховната болка. Да изтръгнеш частица от тялото си за другия би могло да бъде покаятелна радост; да изтръгнеш живота си за някой брат или за Бога – още повече; да се изтръгнеш изцяло от себе си… какво ли би могло да бъде?

Това раздвояване, този излаз изцяло от себе си в опиянението на болката и на радостта се извършва в доброволна и лична жертва, която изхожда от цялата личност, тъй както предполага цялата личност.

Един нов вид смърт и живот заема място в интервала между двете освещавания; една мистична смърт, вкусена наяве, в пълно съзнание, с неизречима истина, е възпроизведена и станала още по-интензивна чрез пълното унищожение на преобразените неща. Неговата кръв, от една страна, Неговото тяло – от друга, чрез силата на думите на Словото; жертвата, която отделя кръвта от тялото, всичко, което конституира приношението на една жертва. Жертвата тук е приносителят, затова и тя усеща чак в дълбините на битието си приношението.

И това не е всичко. Ето и заличаването, за което няма думи. Този, който се е отдал изцяло, Този, който тайнствено се е жертвал – може би дори с усмивка – е изоставил своето битие на една сянка от мъртва материя. Заради своите, той се осакатява дотам, че да снизходи дори под животните, които се отличават със свободния си жизнен порив, уподобявайки се на обект; дори се превръща в нещо по-малко от обект, защото един обект запазва своята форма, цвят и свойства – нещо, което го обозначава и детерминира; тук… нищо нямаме нищо повече от субстанция, която не може да бъде заместена с друга субстанция, сиреч с онова, което сетивата ни не долавят, онова, до което не можем да достигнем чрез никакво усилие на мисълта; за да оценим тази субстанция, нищо друго не може да ни дойде на помощ, освен дръзновената клетва на вярата, вместо косвеното, но успокоително свидетелство на нашите способности.

И това „нищо” е било предоставено на свободата, на подсъзнанието, на човешката прищявка, на презрението, на забравата, бидейки Бог, и то Бог станал човек заради хората.

И тъкмо чрез това „нищо” светът е бил създаден наново, защото е имало Бог и само Бог в това „нищо”… Вълна от радост, която вижда бъдещето, минава през Сърцето на Учителя… Ето как всички видове смърт и възраждане се повтарят през вековете, независимо от всички онези, които имат правото да изричат свещени слова за доброто на човешките тълпи, от поколение на поколение. Този Св. дар, колкото и да изглежда голям, би трябвало да е единствен, всекидневен, прост и достъпен. Бог в Самия Себе си, жертвания Бог, прощаващия Бог, Бог, даващ вечен живот, Бог, подхранващ душата с вечност и радости, Бог изцяло… даден на който го иска, за да може у поискалия го грехът да бъде отмит с божествената кръв. Бог с нас. Бог дори тук.

И ето го Сърцето на Този, който въплъщава щастието през вековете. И то на маса в страноприемница, сред дванадесет скитници – ето как към него, на потоци, като блато от души, се стичат утешени, преобразени тълпи, спасени от свещенодействието на любовта. Той ги вижда… умиращите, болните, бедните, изоставените, робите, клетниците, заговорниците, служителите на Бога, обичащите Бога, самите ние… Ние в този миг.

Всичко това е устремено чрез един единствен акт в пълнотата на Бога и усетено в едно сърце, в едно клето сърце от плът като нашето. Това сърце е трябвало да блъска, докато разкъса приютилата го гръд… Дори ученикът, който все още не е знаел всички неща в Светия Дух, е могъл да го проумее, когато е притиснал глава до това разтърсено сърце, откъдето в душата на Учителя е прониквало нещо нечувано, така че приемайки това, което Иисус ни предлага, трябва да разпознаем в мистериозния къс, поднесен до неговите устни, жертвата, клетвата, дара, божествената прегръдка, обитаваща в най-сетните дълбини на битието, печатът на вечния завет на Бога, всички радости във всички скърби, всички сили и всички благословения. Ученикът го приема покъртен, със сълзи на очи, отгатвайки безкрайната любов, която се съдържа в него… Спомня си думите, изречени по пътя за Капернаум… дадените обети, тогавашното негодувание, бунтът на едни, трепетното приемане от други.

И ето че внезапно долавя как божественото сърце забавя ход повече от всякога. Една вътрешна смърт, по-скръбна от другите, излага сърцето на най-злите горчивини на неговите Страсти. Предателят е получил, подобно на другите, своя Бог, този Бог, дошъл, за да го спаси, този Бог, когото е съпътствал през всичките дни като приятел и когото ще продаде. В това е божествената жертва за свободата, която Бог никога не потъпква, дори когато тя пожелава, възправяйки се срещу самия Бог, своята погибел; ето я най-интензивната смърт, която Бого-Човекът е могъл да вкуси на земята, първата глътка в Чашата, довела до агонията на Елеонската планина… Агония на загубата на благодат, на угасване на божествения живот… Агония на безполезността, изтъкана от жестоките грешки на хората.

Публикувано в книгата: Владимир Гика, Мисли, следващи дните, Фондация „Комунитас“, 2012, с. 176-193.

Превод от френски: Тони Николов

Роден княз и потомък на династията, владяла Молдова в продължение на векове, Владимир Гика  (1873-1954) изоставя всичко в името на едно по-висше призвание – да стане свещеник, понасяйки мъченическа смърт по времето на комунизма в Румъния. Неговите „Мисли, следващи дните“ (1926) са уникален образец на духовната проза на ХХ в., често сравнявани с „Мисли“ на Блез Паскал или с „Опадали листи“ на Василий Розанов.