Начало Идеи Гледна точка На един залп разстояние
Гледна точка

На един залп разстояние

3912

Нейде през миналия век един от пионерите на статистическите проучвания установи, че статистиката е като моден бански – разкрива много важни елементи, но скрива най-същественото. Струваме ми се, че казаното бихме могли да отнесем с чиста съвест и към социологическите проучвания – и те са вид статистика, и те манипулират и подвеждат по статистически. Нещо повече: тъкмо резултатите от зачестилите напоследък на родна земя предизборни допитвания и прогнози подкопаха претенциите на статистиката за обективност и достоверност – тези резултати често, често се разминаваха радикално с действителността. Дори да решим, че вината е не на статистиците, а на интерпретаторите на техните прогнози и заключения, статистиката загуби с времето претенциите си за безпогрешност – на тези претенции реализмът на обществено-политическия процес противопостави непредсказуемостта на битието, включително, а може би и най-вече, и на гражданското битие.

След като (основателно или не) аз питая такова явно недоверие към статистика, защо започвам есето си с нея, е въпрос, който критичният читател е не само естествено, а и неминуемо да зададе. И аз като автор му дължа отговор. Ами защото, въпреки цялата ми резервираност, аз считам, че дори когато не предсказва развоя на събитията, социологията при всички случаи го подсказва. Подсказва го и статистиката, от която аз тръгвам в настоящия си текст.

И така, само 20 процента от нашите сънародници – сочи едно неотдавнашно цитирано в мрежите социологическо допитване – са за засилване на и без това мижавата военна помощ, която ние, българите, предоставяме на Украйна. Докато отношението ни към общоевропейската валута е реципрочно: само двайсетина процента от съгражданите ни са за приемане на еврото – почти цели 80 процента са за неговото отхвърляне. А на тези констатации аз вярвам. Право на интервюираните е, разбира се, какво ще приемат и какво ще отхвърлят, но и мое право на читател и автор, на гражданин и съгражданин е да имам собствено отношение към тяхното отношение.

Може би първият въпрос, който произтича от казаното дотук е: Защо смесвам, защо вплитам два толкова различни фактора – Украйна и еврото – в един текст? Ами защото различни и несъвместими са тези фактори само на пръв поглед. Един по-задълбочен анализ говори, че двете теми са колкото невидимо, толкова и същностно свързани взаимно. Става дума за отношението ни не само към войната и към парата, а и към Европа, към евроатлантическите ни партньори и към евроатлантическите ценности, от една страна, както и отношението ни към извечната заплаха за националната ни сигурност – имперска Русия, от друга. Този дълбок въпрос е всъщност за нас съдбовен, той съдържа в плътта си и нашето отношение както към младата ни и неукрепнала демокрация, така и към тоталитарното мракобесие, в което доскоро тънехме и което днес видимо и невидимо възраждаме на широк обществен фронт. Дали ще предпочетем да живеем като свободни, като новоосвободени хора и еманципирани граждани в един Свободен свят, или ще изберем съдбата на безропотни роби в едно реанимирано робство, на което десетилетия наред ни учи и обучава ръководната роля на Партията-ръководителка – това е въпросът. И за съжаление, той има почва у нас.

Не е необходимо човек да е пророк или дори само статистик, за да разчете, че и дистанцирането ни от свободолюбива Украйна, и привързаността ни към лева обслужват директно и индиректно интересите на имперски Кремъл. Независимо от моралните ни представи и оценки, и двете стъпки ще ни тласнат в един международен политически, икономически и морален изолационизъм, който ще ни изправи беззащитни и сами пред хищния хегемонизъм на деспотичен Кремъл. Да се държим като слепец за тояга за лева, значи да се държим за потомствената си балканска мизерия – пътят към националното ни благоденствие минава през еврото, а обходни пътеки в този ни съдбовен път няма. Докато една икономически силна и богата финансово държава, като Швейцария и Норвегия, да речем, има потенциала да запази националната си валута, за държавица като България това би било пагубно. А всичко онова, което погубва България, обслужва Русия. Която, както неведнъж съм казвал, е и нашето историческо, и нашето актуално, и нашето бъдещо проклятие. Кремъл неведнъж е насъсквал съседите ни срещу нас, неведнъж е доказвал, че гледа на страната ни не като на равностоен външнополитически партньор, а като на потенциална плячка. Тъкмо затова Русия копнее да ни види неутрални и усамотени и отчуждени от външния свят – сиреч вън от ЕС, вън от НАТО, вън от световната общност на демократичните държави, вън от задгранични коалиции, приятелства и приятели. Себекапсулираме ли се веднъж, останем ли сами, без могъщите си западноевропейски и задокеански приятели и съюзници, които имаме днес, ние начаса се превръщаме в мишена, достъпна за външнополитическата експанзия на Русия. Чийто империализъм и през новото хилядолетие противопостави и разедини света, раздели го на лагери и фронтове. Едно разделение, което ни е наложено свише, но в което и ние трябва да потърсим и намерим своето място съобразно политическата карта на света. А защо ни е така трудно да осъзнаем вечно будната заплаха от Русия, защо недовиждаме онова, което всичките ни значими възрожденци – от Раковски до Левски, от Ботев до Бенковски, до Каравелов, до Ангел Кънчев, до Захари Стоянов и Стефан Стамболов, – са осъзнали безпогрешно, е въпрос с повишена трудност. Всички тези родолюбци са разпознали безпогрешно външнополитическите опасности и надежди, оценили са подобаващо руската имперска заплаха. Която е смъртоносна за България.

Ако издевателствата на руските нашественици в Украйна не ни послужат като морален урок, нека поне горчивата участ на окупиран Крим се превърне в поука. Тези дни нейде сред многословието на мрежата един колкото безпощаден, толкова и правдоподобен руски текст грабна окото ми: „Украинците воюват за правото си да живеят в собствените си домове. Руснаците воюват за правото да живеят в домовете на украинците”. Коя от двете ситуации е право и коя – безправие, е несъмнено, но четейки страшничкия текст, осъзнах с болезнена яснота, че нашите, българските домове съвсем не са далеч от украинските – на един ракетен залп разстояние са.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора