0
1446

На една ръка разстояние

Губим ли себе си, когато губим любовта? Прочетете един от разказите в новата книга на Мирела Иванова „Всички разкази са за теб”.

Vsichki razkazi sa za tebТомчето включва дузина разкази, които можем да четем като отломъци и от съвременността, и от собствените си участи. Захлупени под политическите и социални абсурди  на времето или втурнали се да изпълним криворазбраните рецепти за успех, все по-рядко оставаме насаме със себе си и вътрешните си озарения, с милостивите значения на простите неща: достойнството, децата, плодоносните усилия да направим добро, ведростта на усмивката.

Губим ли себе си, когато губим любовта? Докъде се простират дългите сенки на миналото? С какъв смисъл да „слепим” разкъсаните си биографии, разпарчетосаното си съществуваме?

„Всички разкази са за теб” е книга, която вярва в различието и го изговаря задъхано в героите си: университетски преподаватели, лекари, пациенти, фотографи, музиканти, клошари, художнички.

„Всички разкази са за теб”, Мирела Иванова, ИК „Прозорец”, 2014 г.

 

На една ръка разстояние

                                          

На Зу

 

Макар да бе тук само за конгреса, за трите преброени до последния задъхан миг дни, тя най-сетне се осмели да напише писмото. Време бе да погледне и любовта право в очите. В папката с рекламни и информационни брошури намери красиви жълтеникави листове и плик с логото на хотела. Направи си чернова още първата нощ и я прибра в чантата си, препрочете я на два пъти, веднъж в кафе паузата, след като изнесе доклада си, и после в смразяващия с празнотата си вагон на последния трамвай, с който се прибра подир шумната вечеря с колегите. Удиви се, че е съхранила красивия си едър почерк. „Сигурно защото си оставам старомодна“, мина й през ума. Вярваше, че изписани на ръка, думите се одухотворяват, излъчват своя си енергия.

Скъпи мой Иво,

Обожавах да пиша писма, да отговарям на писма и го правех някога, когато си въобразявах, че разполагам с целия безкрай на времето. Вкопчвах се в утопията на този паралелен, по-смислен и по-дълбок живот, харесваше ми да го предвиждам, анализирам и измислям, чувствах се свободна и различна сред думите, позволявах си разточителството на ума и интуицията, въображението ме отвеждаше до самия невъзможен хоризонт на споделеността. Дори бях сигурна, че ще стана писателка, а сега съм просто най-сбъднатата мечта на татко. Тъкмо това най-много искаше миличкият ми: да бъда лекарка, защото той е лекар, с други думи – всецяло негово продължение, и още в най-първата си младост да го даря с внуци, не, винаги употребяваше умалителното, внученца. Ето ме сега, доцент д-р Камелия К., с отгледаното и пораснало дете, с двете биографии, преди и подир комунизма, съшити криво-ляво, с двете специалности, с тълпящата се болка пред вратата на кабинета, с бялата престилка и слушалката в левия  джоб. Татко би се зарадвал, ако ме мярва нейде от отвъдното, на многото цветя в кабинета ми, би ме и пожалил, задето ми е толкова трудно и вечер очите ми подпухват и лепнат от умора, и заспивам като пребита още преди да ме налазят тръпките на самосъжалението, съмненията, видовете самоти и отчаяния. В седмицата преди да замина, реших, че на поредния ни обяд, залят с вино и ведър смях, трябва да ти призная, че съм влюбена в теб, че те обичам през всичките тези седемнайсет години, ако не са станали и повече… Вече и не помня дали се срещнахме след брака и развода ми, или преди, но само в теб разпознавам вдъхновението да съм още жива. Инак всекидневната месомелачка, която ме завърта към шест, отдавна да е заличила същността ми. Преди няколко зарани се вкиснах още в претъпканата маршрутка, после разплисках чашата с кафе, бях си я взела от автомата пред поликлиниката. Сякаш разплисках и някакво напрежение сред десетината пациенти, скупчени в нишата пред кабинета ми. До обяд преглеждах и попълвах десетки страници с имената и названията на човешката болка, и чаках да ми се обадиш, и вместо теб се обади майка ми, разтревожена, че вдига температура и ако се разболее, кой ще се грижи за майка й, за моята залежала се от година и половина осемдесетгодишна баба, и се обади дъщеря ми, и се разплака, че е паднала на тротоара пред колежа, от коляното й тече кръв, чорапогащникът й е скъсан и няма пари, за да вземе такси и да се прибере у дома, и може ли да вземе такси и да дойде при мен, аз да го платя, да превържа крака й и да й дам пари за нов чорапогащник и такси, „разбира се, чакам те и изобщо не плачи, та ти вече си съвсем пораснала, след два месеца завършваш“, и тогава си я спомних като съвсем малко момиченце с ожулени колене и неслизаща от личицето й усмивка, маха ми от върха на катерушката, а ти извръщаш глава, страх те е да я гледаш, и тая картина ме преизпълни точно толкова, колкото и  мисълта, че тя вече е приета в един университет в Аризона и съвсем скоро също ще си тръгне, и без и за миг да се поколебая, пуснах тринайсетата от сутринта пациентка, оставих я да ме почака и излязох, минаваше дванайсет и половина, исках да изям един сухар, да взема кафе, което да изпия, вместо да разплискам, и да взема пари назаем от администраторката, защото детето ми можеше да пристигне с таксито всеки миг. Пред вратата търпеливо ме чакаше и една приятелка, тя единствена не си бе позволила да ме безпокои в цялата лудница. Преди време й помогнах, сега се връщаше от Италия и бе решила да ми направи подарък. На неуютното стълбище, където се скрихме, за да изпушим по една цигара, успях набързо да й разкажа целия си ад, а тя се засмя и извади от торбата блуза, коприната потече по ръцете й и се спря в едно огромно и прекрасно седефено копче и то ми се стори едничкото, за което можех да се задържа в тоя ден, в следващите, в отблъскващото ме настояще. Едва твоят есемес с напомнянето за обяда в петък, на 15-и, в 13,15, пак ме върна в обувките и ме изправи.

Скъпи Иво, остаряваме във възхитителното си разминаване. Повтарях си го на всяка крачка точно тук, защото си представях отривистата ти походка редом с моето подтичване, и как ще ти разказвам за града после, докато пак обядваме, а не искам, искам да го преживея с теб, да го видя в искрящата зелена глъбина на очите ти, да те докосвам и целувам в хотелската стая, и навсякъде от тук нататък, защото те обичам от седемнадесет години, ако не са станали и повече…

Камелия отиде на летището часове по-рано, чекира багажа си и седна в едно кафене, за да препише писмото. Стори й се недовършено и тя застина в шумната самота на това място, стиснала с лявата си ръка огромното седефено копче на блузата си. Щеше й се да измисли края в едно изречение, за да назове самия невъзможен хоризонт на споделеността, където най-сетне да е обичана и желана.

Когато запечатваше плика, на масата й съвсем непоканено се настани проф. Лумаки от Неапол, целуна й ръка, заговори за доклада й като възможност за техен общ проект и защо тя да не отиде да поработи в неговата клиника за година или две, целият сияеше, сякаш изпълняваше Вердиева ария. Късайки на ситни парченца черновата на писмото, Камелия се изтръгна от вцепенението си и внимателно, съвсем на пръсти се приближи до смисъла на току-що чутото предложение. Видя, сякаш за първи път, и самия Джанфранко, поднасящ й сияйно и почти патетично чаша просеко, на многословния му и напевен тост за бъдещето им вече се смееше на глас.

Той я изпрати и дълго си махаха, опиянени от просекото и от старомодното си стъписване, че не им се разделя за цели два месеца, когато тя ще кацне в Неапол, а той ще я посрещне на летището.

Писмото остана да лежи на масата в запечатания и ненадписан плик с логото на хотела. Сервитьорът го огледа, дори го отвори. Не разбра нищичко от буквите, изписани с едър почерк, и го занесе на бара. В полунощ, след като никой не бе го потърсил, го пусна в коша за хартия. Тук отдавна събираха отпадъците разделно.

 

На главната страница: детайл от картина на Снежина Попгенчева