На ръба на силите си протестът продължава. Ще продължи с нови сили до насрочването на избори. Една от критиките срещу протеста е, че изборите няма да доведат до промяна. Затова може би си струва да се помисли над въпроса как става възможно едно такова твърдение да изглежда валидно и как да се погрижим то да не стане реалност.
Като начало да си припомним какво означава „политическа партия”. Партиите възникват преди всичко като обслужващи групови интереси, които са били обобщавани с понятието „идеология”. Каква дума за обозначаване на тези групови интереси ще употребим, зависи отново от идеологическата ориентация. Казвам това, тъй като плътта на идеологията е в публичното говорене, спрямо което да се съпоставят и оценяват провежданите конкретни политики по области. Да разпозная себе си в даден аргумент и да чувствам удовлетвореност от провеждането на управленски решения е въпрос на идеология. Това понятие е важно, тъй като въвежда легитимността, т.е. валидността на представеното, акцентирайки едновременно върху публичната битка между различни визии за правилното управление на „всички” отвъд частните групови интереси. Затова идеологията не е догматика, не е веднъж завинаги, на живот и смърт, а обратно – самите ляво и дясно, либерално, републиканско и консервативно и т.н. търпят развитие, комбинират се по нови начини тъкмо в зависимост от легитимността им пред гражданите. Става въпрос за непрекъсната динамика между различни групови интереси и цялостното население на държавата.
Тезата ми е, че кризата на представителството, станала особено осезаема по време на изборния процес, е следствие и на криза на идеологическото говорене.
Стъпвайки върху всекидневния си опит в постсоциалистическа България, бих казала, че думата „идеология” тук събужда спомени отпреди 1989 г. и едновременно с това изглежда като притежание само на политическите партии отвъд гражданите, които партиите би следвало да представляват. „Идеология” е мръсна дума, защото означава едностранчив диктат на интерпретацията (вероятно на марксистко-ленинската), а не множество интерпретации. Второ, при открито заявяване на идеологическа позиция сякаш директно представяш себе си като привърженик на дадена партия. А нали партиите са компрометирани и политиката е мръсна работа, затова не е добре да си цапаме ръцете.
Незаявяването на идеологическа позиция e опит да държим ръцете си чисти, защото е бягство от партокрациите. Обаче заедно с това е и отдръпване от битката на визии за това какво е доброто общество, отдръпване и от представителство, заради нелегитимността на официалните представители.
Но плътта на идеологията е в публичното говорене (писане и в предлагането) провеждането на последователни политики от страна както на гражданите, така и на политическите представители. Различието се очертава в конфронтацията между предложения от страна на групи, заявяващи своите интереси. При липсата и на двете в съчетание с отхвърлянето на думата „идеология” се отваря пространство за популизъм, национализъм и черен PR по време на предизборните кампании.
Тъй като проследих „битките” и развоя на предизборната кампания за общинските избори във Варна тази година, смея да твърдя, че ниската избирателна активност се дължи на невъзможността на избирателите позитивно да идентифицират себе си с наличните политически представители. Това е така поради безмилостната компроматна война и липсата на каквото и да е обсъждане на проблемите на управлението на града. Така партийните субекти, колкото и взаимно да се клеветят, са рамо до рамо в пазенето на статуквото, което е да се държат гражданите далеч от визиите за това как да живеем съвместно. Същото се отнася за предизборната кампания на парламентарни избори 2013 г., за които симптоматично не мога да си спомня нито едно дискусионно студио. Именно така бива възпрепятствана възможността позитивно да се идентифицирам, т.е. да бъда представян. Остава наказателният вот, вотът срещу, предизвикващ празното усещане, че няма за кого да се гласува. Това усещане, че всички някога докоснали се до политиката, са маскари, услужливо бива подклаждано именно в предизборните капмании, предизвиквайки мечти за поредния нов.
В такава политическа ситуация друг изход е популисткото говорене през „народа”. Затова нека да си припомним, че Бойко Борисов беше толкова позитивен герой на нашата болна европейска демокрация, защото е човек от народа, т.е. човекът, идващ отникъде, новият човек. Опасната хлъзгавост на думата „народ” е широко обсъждана и анализирана от българските социолози и изследователи. Но бих искала да припомня, че първо, тя лесно се етнизира – например версията „Ще гласувам срещу ДПС, защото турците ще ни превземат, и срещу купените цигански гласове”, лесно обединява срещу, но не може да даде проект, лесно се поддава на консервативни интерпретации – „народът е глупав и неспособен” – и в този смисъл е в полза на статуквото, но не и на гражданите. В капана на „народа” тази година попаднаха февруарските протести и парламентарните избори 2013.
Борейки се за демокрация в настоящия протест, аз вярвам, че се борим и за разумна предизборна ситуация, в която биват обсъждани въпросите на общото ни управление и биват наказвани всички, които рамо до рамо си се калят, за да ни държат погнусени надалеч. Нека да спрем да копнеем за новия човек, а да се опитаме да практикуваме демокрация по нов начин в една бъдеща предизборна ситуация. Затова смятам, че говоренето за нов изборен кодекс измества проблема. Сигурна съм, че няма да са малко тези, които ще кажат, че това е едно нереалистично предложение – как да накараме партиите да водят свястна предизборна битка. На тях ще кажа: не вярвам да стане бързо, засега политическите субекти не показват, че се учат.
Затова на ръба на силите си протестът продължава.
Леа Вайсова е докторант по социология в Нов български университет, хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на сборника Портрети на изчезваща София (в съавт., 2012) и на публикации по съвременна политическа философия, социална теория и социология на околната среда.
Още по темата: Срещу конспиративната интерпретация на протеста
Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов
