Папа Франциск, „Надежда. Автобиография“, превод от италиански Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2025 г.

Животът минава като стрела и в този смисъл всяка автобиография се оказва нашата пътна чанта, в която си дават среща паметта, сиреч сбъдналото се, с онова, което предстои – тоест с бъдното. Жизнеописанието не е линеарен разказ, а винаги поглед от края към изменчивото настояще. „Сякаш е днес, а вече е утре“ – отбелязва още в самото начало на автобиографичната си книга „Надежда“ папа Франциск. Първата автобиография, писана някога от римски папа.

Не знам доколко е редно преводачът на една книга да се нагърбва с нейния прочит, но по изключение ще го направя и то на „колажен принцип“, тоест с повече цитати от книгата. Преводът е също „връщане назад“.

В конкретния случай всичко би трябвало да започва на онзи 17 декември 1936 г., когато в Буенос Айрес се ражда Хорхе Марио Берголио, бъдещият папа Франциск. Роден е седмица преди Рождество Христово и го описва в автобиографията си така:„Рождество винаги е било за мен двоен празник – първо, като голям ден на моето кръщение. И второ, като празник на възраждането. Ден, от който тръгват корените на нашия земен и нашия вечен живот. Ден, в който се раждаме завинаги. Трябва да помним този ден, защото пламъкът се е разгорял, но се нуждае от поддържане“.

Ала всичко в един човешки живот започва много преди това – с раждането на нашите майки и бащи, и още по напред – с дядовците и бабите ни, с всичките ни предци. Линия, вписана в хоризонта на историята почти до безкрайност.

В „случая Франциск“ тази линия отвежда и към „безполезната кланица“ в първия световен конфликт, принудил огромен брой хора да напуснат отечеството си с надеждата да намерят препитание и мир в „едната“ или „другата Америка“. Част от тях така и не стигат „обетованата земя“: корабите, с които пътуват, са твърде стари и потъват, повличайки към дъното на океана хиляди мигранти. Хорхе Марио Берголио се ражда в Аржентина, защото баба му, дядо му и баща му в последния момент не се качват на кораба „Принцеса Мафалда“, потънал през 1929 г. И имат късмет. А зад гърба им остава не само родния Пиемонт, но и „резултатът“ от Първата световна война – 15 милиона надгробни кръста, без да забравяме последиците от испанския грип, „епидемията, сплела се в трагичен танц с войната, както и днес се случва в различни конфликти“.

Мигрантите в Аржентина не могат да забравят откъде са дошли; често в местата, където се събират, има рисунки на кораби. Рисунка, гледаща назад – нали тъкмо това е носталгията. „Нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня“ (Пс. 136:6), както е казано в псалма, припомнящ за веселието в Йерусалим. Мъдреците на Изтока, напомня ни папа Франциск, изразяват същото чувство: те имат носталгия по Бога; става дума за поведение, което води до промяната, която очакваме и на която се надяваме.

Има един тревожен въпрос, въпрос за самоидентификацията, пронизващ цялото жизнеописание на папа Берголио. Той е свързан с отхвърлените, бедните и нещастните в този свят: защо те, а не той? Труден въпрос, донякъде намерил отговор в синдрома „Фуенте Овехуна“:  

В испанската литература съществува една комедия на Лопе де Вега, в която се разказва как жителите на град Фуенте Овехуна убиват губернатора, защото е тиранин, но го правят така, че да не е ясно кой го е ликвидирал. И когато кралският съдия пита: „Кой уби губернатора?“, всички отговарят: „Фуенте Овехуна, господине“. Всички и никой.

Така и днес, когато се налага да отговорим на въпроса: „Кой е отговорен за тази кръв?“, отговорът е: „Никой“. Всички ние отговаряме по този начин: аз не, аз не съм, други са отговорни, но не и аз.

Киното

Много от отговорите, които младият Берголио търси, той намира в следвоенното италианско кино и смята, че неореализмът е велика школа по хуманизъм. Когато гледа „Пътят“ (1954) на Федерико Фелини, вече е на осемнадесет години и напълно се отъждествява с тази велика кинотворба:

В ключова сцена младият акробат Мато, може би най-францисканската фигура, казва на тръбачката Джелсомина (Джулиета Мазина): „Няма да повярваш, но всичко в този свят служи за нещо. Вземи например камъка, който лежи тук…“
„Кой?“
„Този… Или някой друг… Дори той служи за нещо: даже това камъче.“
„А за какво служи?“
„Служи… Че откъде да знам? Ако знаех, знаеш ли какъв щях да бъда?“
„Какъв?“
„Вечният Отец, Който знае всичко: кога се раждаш и кога умираш. Не знам с какво е полезен този камък, но трябва за нещо да е полезен. Защото ако е безполезен, тогава всичко е безполезно: даже звездите. И ти също, ти също си с нещо полезна, с твоята лукова глава.“
В тази сцена го има свети Франциск. Има го и камъка. Ние сме камъчетата по земята, а „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“ (Мат. 21:42).

Музиката

Освен в киното и литературата, младият Хорхе е потопен и в света на операта благодарение на своята майка – свят на щастие и сълзи. Както и в популярната музика, най-вече в италианската, която винаги ще бъде за него връзка между два свята, опънато въже от единия до другия бряг на океана – като Parole, parole на Мина или La Zingara на Ива Дзаники….

Не бива да забравяме и тангото, неизменна част от аржентинската култура, за което първопроходецът Карлос Гардел казва, че не е достатъчно да имаш мелодичен глас, за да пееш танго; трябва да го чувстваш, защото тангото извира отвътре:

Тангото може да бъде драматично, но тангото никога не е песимистично, защото в еднаква степен отразява мъката и ентусиазма, извиква носталгията и надеждата.

То е смелост, то е сила, то е характер, емоционален и инстинктивен диалог, идващ отдалеч, от древните корени, нещо, което включва в себе си както възможността да следваме, така и да бъдем следвани, нежността и отговорността да се грижим за другия. „То дава минало на този, който го няма, и бъдеще, на онзи, който не се надява на него“ – както е писано. Едно красиво танго може да накара да затанцува дори тишината.

Благодаренето

През всички страници на тази „автобиография на надеждата“ минава и споменът за наученото в семейството, за моралния пример и вярата, предадена вкъщи. Дори с най-простото – това да се „благо-дари“:

Добротата, грижата, умението да благодариш често се възприемат като признак на слабост, те предизвикват недоверие, понякога и враждебност. На тази тенденция е необходимо категорично да се противопоставим, като се тръгне от изначалното ядро на обществото, от семейното лоно. Трябва непримиримо да възпитаваме в благодарност, в признателност: достойнството на личността и социалната справедливост минават през това. Ако семейният живот пренебрегва този стил, ако самите ние го пренебрегваме, тогава и общественият живот ще го изгуби. За вярващия благодарността е самото сърце на вярата: християнин, който не умее да благодари, просто е забравил езика на Бога.

Меланхолията

В „Надежда“ е съвсем ясно идентифицирано и „черното слънце“, понякога надзъртащо в живота на всеки човек:

Меланхолията се завръща от време на време на мястото, в което се намирам, научих се да я разпознавам. Дори ми помага: да се спирам, проясняват ми се много неща. Мъглявината, мъглявината на съществуването – това е мястото на отношенията. И ако влизам там, следва предупредителен сигнал, че ще се случи нещо, че животът изисква от мен отговор. Ето защо винаги са ми се нравили романтиците – и в музиката, и в литературата. Хьолдерлин ме изпълва, носи ми радост: „О, щастлива природа! Не знам що се случва с мен, щом издигна взор към твоята красота, но цялата небесна радост е в сълзите, които проливам пред теб, като възлюбен пред своята възлюбена…“. Както и прекрасната лирика, написана от него за рождения ден на баба му, която завършва с думите: „Нека човекът изпълни обещанието на детето, което е бил“.

Грешникът

Що се отнася до грешките и греховете, всяка автобиография по същността си е публична изповед. И тази на папа Франциск не прави изключение, тя пряко следва традицията, начената с „Изповеди“ на св. Августин:

Аз съм грешник. Това е най-точното определение. И това не е просто фраза, не е фигура на речта или диалектически похват, не е литературен жанр, не е театрална поза. Аз съм като Матей от картината на Караваджо: грешник, към когото Бог е насочил взора Си.

Когато някой се удивлява, че множество пъти наблягам на това понятие, аз пък се удивлявам на неговото удивление; грешник съм, на когото Господ е погледнал милостиво… Човек, който е бил и си остава спасен от своите многочислени грехове. Бог е погледнал на мен с милосърдие и ми е простил.

Обръщането

При Хорхе Марио Берголио най-важното събитие в живота му се случва на 21 септември 1953 г., когато в неговата част на света посрещат пролетта. Той има планове да се срещне с приятели, но Бог е решил друго. Внезапно бива обзет от желание да влезе в църква и да се изповяда. И там вече го чака Някой друг. Среща, която обръща живота му към замонашване и свещеническо призвание. Години по-късно разпознава случилото се в картината на Караваджо „Призванието на св. Матей“ в църквата „Св. Лудвиг Френски“ в Рим – една почти символична сцена, в която персонажите са обвити от гъста тъма, през която си пробива път лъч светлина.

Културата на срещата

Постъпва в ордена на йезуитите във време, когато Аржентина е разкъсвана от гнета на военна хунта и гражданската война. Не му е никак лесно, край него изчезват и загиват дори близки хора. А той се опитва да помогне с каквото може. Тогава постепенно изковава едно понятие, което използва през целия си живот. И то е символ на жадуваното помирение – „културата на срещата“:   

Тя изисква не само да сме готови да даваме, но и да получаваме от другите, подтиква ни да напуснем самите себе си и да станем поклонници. Ако отдадем приоритет на срещите между личностите, ще можем да вървим заедно, дори и да се противопоставяме едни на други, ще го правим с респект и уважение, така ще ни е по-лесно да се откажем от различията и да ги преодоляваме. Бразилският поет и композитор Винисуш де Мораеш пише: „Животът, приятелю мой, е изкуство на срещата, въпреки множеството разногласия“. Той изпява това под звуците на самбата, музика, която в края на краищата възниква тъкмо от срещата на култури, различия и инструменти…

Народът и Божият народ

За свещеника Берголио, както и за бъдещия папа Франциск, от огромно значение е „общението с другите“, мислени като „народ“ (идея, която той заема от книгата на католическия философ Романо Гуардини върху Достоевски):

Народът не е логическа категория. Нито е мистична категория, ако го разбираме в смисъл, че всичко, което народът прави или казва, задължително трябва да е добро и правилно, един вид ангелска категория. Народът възниква в процес, с ангажираност, с оглед на обща цел или общ проект. Историята се създава в този бавен процес на смяната на поколения.

Народът е субект. А Църквата, това е Божият народ, който шества в историята, в радости и скърби.

Бог не се срамува от народа Си, Той не се срамува да шества в историята. Иска да се смеси с нашата история, оплетена с греховете и провалите ни. Човекът е бил създаден, за да твори история, а не за да оцелява в джунглата на живота. Да не желаеш да твориш история, а да наблюдаваш живота и света от балкона, е паразитно поведение.

Църквата

Онова, което го тревожи цял живот – от млад свещеник до римски първосвещеник – е въпросът каква Църква е потребна на човеците и дали тя не трябва да излезе на улицата, сред хората. Затова и след избора си за папа, разказан подробно в книгата, той призовава – „всички вътре“:   

Мечтая за Църква, която да е все повече майка и пастирка, чиито служители да умеят да бъдат милосърдни, да се грижат за хората, съпровождайки ги, подобно на добрия самарянин. Бог винаги е по-силен от греха. Това е Евангелието. Църквата, която преосмисля себе си, е загрижена да направи очевидни за жените и мъжете центъра и основното ядро на Евангелието.

Войната

Опълчва се категорично срещу злото, въплътено във войната. Ето защо държи да каже на всички, особено на най-младите, да не вярват на онези, които твърдят, че „нищо не може да се промени, или че борбата за мир е дело на наивници, на „прекрасни души“. Тези, които казват това – заявява той – „се преструват на силни, но са слаби. Могат да се преструват на мъдри, но са луди“:

Войната, всяка война, е светотатство, защото мирът е дар от Бога, но е дар, който се нуждае от ръцете на мъже и жени, за да бъде отгледан. Ако нашите цивилизации в момента сеят смърт, разрушение, страх, несправедливост и разочарование, това означава, че трябва да бъдем творци на промяна, която да утвърждава правата на отделните хора и на народите, като се започне с най-слабите, с отхвърлените и с творението, нашия общ дом, пресушавайки кладенците на омразата в братолюбието.

Надеждата

Затова и ключовата дума в жизнеописанието на Франциск е Надеждата. Която всъщност е и името, което Бог ни е дал, доколкото то най-дълбоко изразява човешката същност. Вдъхновен от френския мислител и поет Шарл Пеги, Франциск приема, че всички ние вървим, хванали за ръка едно непоколебимо малко момиченце, чието име носим:

За нас, християните, бъдещето има име и това име е надежда. Да имаме надежда не означава да бъдем наивни оптимисти, които пренебрегват трагедията на човешкото зло. Надеждата е добродетелта на сърце, което не се затваря в тъмнината, не спира в миналото, не вегетира в настоящето, а може ясно да вижда утрешния ден. Неспокойни и радостни, такива трябва да бъдем ние, християните.

Младите хора

По тази причина и младите хора, както настоява папа Франциск, са надеждата на човечеството. Всеки от тях е онова „ти“, което добавено към друго „ти“, дава „ние“, а всяко „ние“ е в основата на промяната, то е в основата на онази морална революция, която не може да бъде удържана от никое статукво.

Ето защо надеждата е от такова значение. Всеки от нас е само една стъпка, а надеждата е движеща сила, мотор на промяната, дори когато мечтите ни залинеят. И ако търсим в „Автобиографията“ на папа Франциск завет към бъдещите поколения, той е формулиран съвсем кратко в последните редове: борете се с нежност и смелост…