(Ретроутопия от старите ленти)
В бурните 90 години на миналия век в българското хуманитарно пространство се завъртя термин, надграждащ и съвместяващ Томас Мор и Мишел Фуко – ретроутопия. Доколкото си спомням, негов автор е Пламен Дойнов (макар ИИ да си измисля, че бил на Зигмунд Бауман, и то чак през 2017 г.), който влага в него съдържанието на мисловен проект, вгледан с копнеж, надежда и упование в миналото. С други думи, миналото за ретроутопията не е „чужда страна“, миналото за ретроутопията е мечтано бъдеще. Обърни се с блян назад, за да видиш лъч отпред…
Книгата на Петър Кърджилов „Ранни киноиндустриални практики в България. Киносалони и филмови предприемачи между двете световни войни“ (ИИИзк на БАН, 2026) на пръв поглед влиза в същото русло. Впрочем това русло е характерно за Петър Кърджилов, не едно и две са неговите изследвания за първите и вторите стъпки на киното в България (във всичките му проявления). Като сравним специално тази негова книга с днешната ситуация, усещането за ретроутопия се засилва още повече: понастоящем страната ни не може да се похвали с количеството на киносалоните си, местата за прожекции са малко, а някъде изобщо липсват – Шумен, Пазарджик, Разград. Тоест светлото минало в известна степен е противопоставено на мрачното сега – нагласа, чиито нюанси донякъде срещаме в предговора на Александър Донев: „Дълги години в твърде идеологизираното писане на филмова история през социализма, особено в началните години на неговото установяване, този български кинобизнес от първата половина на миналия век е разглеждан като примитивен и „хищнически“, ориентиран единствено към печалбата, лишен от културни, социални и патриотични амбиции. В историите на представените тук водещи киносалони, действали през този период, и особено в десетте биографични портрета на кинопредприемачите, главни действащи лица на епохата, се разкрива една коренно различна картина: галерия от образи на хора, отдадени преди всичко на киното, които искат да предоставят на своята публика забавление и утешение в едни съвсем нелеки времена за обикновения човек“. Но „Ранните киноиндустриални практики“ в никакъв случай не трябва да тълкуваме в ретроутопичен ключ, тъй като те не градят възможно бъдеще въз основа на миналото, те просто разказват какво е било и какви хора са стояли зад това някогашно „било“ – какво ги е подтиквало, какво ги е крепяло, какво ги е предизвиквало, какво ги е въодушевявало и съкрушавало…
Във фокуса на Петър Кърджилов са поставени два града – София и Варна, четири кина: „Пачев“, „първото звуково кино в България“; „Роял“, „най-кокетният“ кинотеатър в София; „Хемус“, което „удовлетворява желанията на своята публика“; „Балкан“ и „продуцираните от него филми“, както и десет имена на кинопредприемачи: Коста Ранков, Алберт Давидов, Димитър Азманов, Спиро Янков, Христо Мазаджиев, Марин Диков, Жак Асеов, Стамболов Христов Баръмов, Трифон Костов и Александър Янакиев – старши. Около тези имена и личности се завъртат истории, анекдоти и инциденти: Петър Кърджилов пунктуално, ред по ред и година по година, показва какво са предлагали отделните киносалони на своите почитатели, как е присъствало киното в българските градове и по какъв начин са се преплитали съдбите на първите български кинотворци с първите български кинопродуценти. Ето пример с човека със „странното име“ Стамболов Баръмов, думата е предоставена на Васил Гендов, поел към Пловдив да търси средства, за да довърши първия български „тон-филм“ „Бунтът на робите“: „В очакване на влака попаднах на бюфета при Гара – София, където един млад, доста симпатичен човек точеше бирата със запретнати до лактите ръкави. Оказа се, че той бил съдържателят на бюфета, който ме познавал, и като бивш служащ в кинематографията, домакин на кино „Одеон“, ми предложи чаша бира. От него узнах, че е недоволен от работата си в бюфета и се готви да открие нов локал в София. Това беше лицето Ст. Баръмов, бъдещият голям филмов търговец и съдържател на големите софийски кина „Хемус“ и „Балкан“, както и на някои в провинцията. Когато научи за целта на моето пътуване, той ми предложи да стане съдружник във филма, понеже имал на разположение свободни 100 000 лева, определени за новия локал в София. С тези пари той можел да влезе като съдружник в довършването на филма. Обаче ми предложи условия, които далеч не очаквах. Първо, едно нотариално заверено писмо от театъра, който ще играе филма, че на него ще се отчитат приходите до окончателното покриване на дадената от него сума, след което следва един постоянен процент от 30% до окончателната експлоатация на филма. Също и едно гаранционно писмо, пак нотариално заверено, срещу апартамента, което писмо му даваше правото да продаде апартамента в случай на неустойка срещу падежа на полицата. Колкото и чудовищно да беше това предложение, все пак категорично не отказах, като му поисках време за отговор“. В Пловдив Васил Гендов удря на камък, така че приема „драконовските условия“. Следват перипетии във Виена, където филмът е озвучен, дори има опасност да си остане там, след като инвеститорите се офлянкват и не предприемат мерки за доставянето му в България. Васил Гендов обаче – този Остап Бендер на българското кино, който с изобретателността на Великия комбинатор винаги успява да доведе начинанията си докрай, принуждава търговците скъперници да отворят кесиите: „Премиерата на „Бунтът на робите“ се състои на 2 октомври 1933 г. в кино „Модерен театър“ – посрещнат „възторжено от публиката“ и изпратен с „нестихващи овации“. През октомври започва и разпространението му из страната“.
Много са историите от такова естество в книгата на Петър Кърджилов – интересни, любопитни, затрогващи. От тях може да заключим нещо изключително важно: в годините между двете световни войни в България е имало достатъчно хора предприемчиви, находчиви, изобретателни, които са съвместявали любовта си към киното с желанието за успех (финансов и друг), превръщайки се в кохорта напредничави люде, прокарващи пътя на „седмото изкуство“ в страната. Неслучайно в изследването е отделено толкова място на личностите, които стоят зад киноразпространението по онова време – от общо 365 страници (със снимките и факсимилетата) на тях са отредени 220, повече от 60%. Което, между другото, е още едно достойнство на подхода на Петър Кърджилов: той не се задоволява със сухите факти (а такива в книгата много – от нея може да се научи доста за България между двете световни войни в общ план и във филмов план в частност), а си дава сметка, че зад това и онова случило се нещо стоят живи хора с техните биографии, стремежи, провали, намерения и въжделения. С мечтите им: „Още като кмет – подчертава Петър Кърджилов – Коста Ранков мечтае да построи във Варна храм на Мелпомена“. Това са личности и на тези личности той отдава необходимото уважение; уважение и респект. Защото те не скръстват ръце, те запрятат ръкави.
Което, прочее, трябва да сторим и ние, вместо да се вайкаме…
Ако желаете да прочетете книгата, може да ползвате посочения тук адрес, който ще ви осигури свободен достъп до нея.
