0
2280

На края на нещата

На задната корица на последната книга на Федя Филкова „Толкова е кратко. Стихотворения 1969–2019” („Small Stations Press”, 2020) стои следният разказ, вълнуващ и искрен:

През 1982 г., след десетгодишно „ходене по мъките”, се появи първата ми книга със стихове „Цветя с очите на жени” в поредицата „Смяна” на издателство „Народна младеж”. И каква беше моята изненада, наистина не беше за вярване!, когато един ден получих писмо от самия Александър Геров – беше прочел книжката ми и ми беше написал писъмце, беше купил плик и марка и ги беше изпратил по пощата! Само представата за тези негови действия ме караше да прималявам от щастие – големият поет беше прочел стиховете ми и беше решил да ме окуражи на старта, да ми направи комплимент – неверен, стократно преувеличен, но да ми вдъхне смелост за по-нататък – поетов жест, на който беше способен единствено Александър Геров. Завинаги ще бъда благодарна и възхитена!

Във факсимиле са дадени плика на писмото, на който четем ръкописно драснат адреса на получателя: „София, Янтра 9, Федя Филкова”, и адреса на подателя: „ул. Т. Петров 50, Ал. Геров”, както и самите думи на Геров: „Мила Федя, прочетох с голяма наслада твоите нежни стихове. // Ти си българската Емили Дикинсън // Александър Геров 2.VII.1982”.

Жестът е действително впечатляващ и си представям Федя, за която истинският живот беше поезията и само поезията, и която безкрайно се вълнуваше заради поетите – и от успехите им, и от неуспехите им, и от благородните им постъпки, и от не чак дотам благородните, как се е сдобила с крила от тези ласкаещи я думи. Разбира се, тя с присъщата си скромност омекотява, даже омаловажава възторженото признание; такава беше Федя – отдадена изцяло на поезията, но никога изцяло не повярвала в своята… Но не въпросът истинно или преувеличено е признанието, който ни занимава тук, а съвсем друг, ето го: защо сравнението е точно с Емили Дикинсън? Защо не например с Анна Ахматова или с Марина Цветаева, с Ингеборг Бахман или със Силвия Плат, а тъкмо с живялата не през ХХ, а през XIX век, отвъд Атлантика, а не в Европа Емили Дикинсън? Вярно, ако човек се взре, няма как да не открие реминисценции от стиховете на великата американка в стиховете на изящната българка (макар че, ако помислим, в стиховете на всеки поет бихме могли да открием повеи от стихове на други поети); посочвам една:

Пантомима                                                 За красотата аз умрях…

Направих посещение на истината.           За красотата аз умрях –
                                                                     след мойто Погребение
Тя                                                                 човек за Истина умрял
от ъгъла си                                                  положиха до мене.
ме помоли:
– Изведи ме                                                – Защо изгасна? – промълви
с теб да поиграя!                                        Признах: – За Красотата
                                                                     – Аз пък за Истината, все едно
И                                                                   че се теб сме родни Братя.   
ето ни
сред хора                                                     Говорихме в гробовен мрак
под син купол.                                             като добри роднини –
                                                                     но устните ни мъх покри
Играта е с ръка върху сърцето.                 и имената заличи ни.

Точно това сравнение сякаш е някак съвсем оправдано за ония времена, лето 1982-о, когато България току-що е отпразнувала 1300-годишнината, НДК е построен, партийните форуми вървят кой от кой с по-големи успехи, стихосбирките на придворните поети също – през 1981 г. всичките издават книги: и Георги Джагаров, и Любомир Левчев, и Павел Матев, и Евтим Евтимов, и Дамян Дамянов, повечето преиздания на предишни публикации (като излязлата през 1981 г. любовна лирика на Евтим Евтимов „Горчиво вино” или издадената през следващата, 1982-а, стихосбирка на Дамян Дамянов „Благословено да е нещото, което…”). Ей го например какви ги патриотарски излюпва Дамян Дамянов: „И пак Стоян войвода жали, // че утре в тъмно ще го бесят”, ей го как и Любомир Левчев му приглася със „Заклинания” (1981): „Аз се обричам / на светлина” („Интелигентска поема”). Та насред тая парадна възторженост, помрачена донякъде от смъртта на Людмила Живкова (21.VII.1981), излиза тази Федина книжка, в която няма нищо от тия псевдоисторически стихоплетски национал-социалистически възстановки, а се открива единствено едно тънко изповедно чувство, без сянка от маршируване, без отглас от скандиране:

Сама

Стопена снежинка –
силует на сълза.
Сама съм сред зимата.
Сърцето ми
толкова чуждо се чувства –
изрязано нокътче,
захвърлено в нищото.

Чисто Емили-Дикинсъново звучене – без манифестации и верноподанически словесни шествия, а отстранено, скромно, прибрано и събрано. Като в преведеното от Цветан Стоянов (преводът на по-горе цитираното „За красотата аз умрях…“ е на Леда Милева):

Ниско небе – подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора –
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората –
не е с корона всеки път.

Любопитно е, че 70-те години на българския ХХ век внезапно се обръщат към Емили Дикинсън, изведнъж някак я откриват. Най-напред в преводите на Леда Милева и съпруга ѝ Николай Г. Попов, публикувани в антологията „Американски поети” (1970), издадена от „Народна култура”, след това томчето, в което на български претворява поезията ѝ Цветан Стоянов (1971). Предговора си „Случаят Емили Дикинсън” той започва така: „Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия”. Мъчна, да, много мъчна, изключително мъчна като всяка истинска поезия: трудно възприемаема, завъзлено читаема и смущаващо (не)разбираема; това не са ни семплите и евтини послания на партийно-кулоарните поети, това е стих, който съдържа в себе толкова вихрена амбивалентност, толкова натрупана многослойност, че е невъзможно да се възприеме с идеологически сетива. Емили Дикинсън се явява донякъде алтернатива на площадните стихове на социалистическите реалисти. И може би точно тук се крие ключът, който да ни отвори вратата към загадъчното (Цветан Стоянов подчертава „загадъчността” и на Емили Дикинсън, „отшелничката” в Амхърст) сравнение, направено от Александър Геров. Защото поезията на Федя Филкова е също в известна степен мъчна, много мъчна, да вземем например само това стихотворение:

Измислих си всичко:
голяма любов,
привързаност до безумие,
горда самотност.
Глупости! –
всички ще кажат,
догонили с погледа си
само крайчеца на златната мантия,
с която любовта се разхожда.

Представям си как са се блещили корифеите на соцреалистическата критика, за да вдянат каква е тази „златна мантия“, с която „любовта се разхожда“. Ами мантия на принцеса е, неслучайно три стихотворения по-късно четем „В очакване на принца“, където също има загадка – един санитар, идващ съвсем непоканен. Всъщност поезията на Федя Филкова е свързана цялост: това не са отделни късове стихотворения, всяко само за себе си, всички те образуват единен корпус и в нейната последна книга тази специфика на писането ѝ се вижда по превъзходен начин; от 1969 до 2019 г. Федя е единна и цялостна като поет, без да изневери нито за миг на поетическото си кредо, което е: „поезията е монолог, монолог-молитва пред богинята на поезията, като не знам дали винаги това е Ерато“ („Марица“, 7.ХІІ.2014). Пред поезията тя изповядва своята ранимост, с поезията тя показва своята ранимост, на поезията тя дължи своята ранимост – и тази същата ранимост изповядва и нейната посестрима Емили в малкото американско градче Амхърст, което по един свръхвеликолепен начин е усетил и разбрал големият български поет Александър Геров, изпитал и описал човешката ранимост по може би най-автентичния и съдържателен начин в цялата световна поезия: „Болка./ Болко-о!/ Болчице…“ („Страдание“).

Разбира се, писмото и сравнението на Александър Геров може да е породено и вероятно е породено от често срещаната българска склонност да оприличава национални явления на световни феномени, но – честно да си призная – тази хипотеза не ми е интересна. Не защото не би могла да е вярна, а защото не е съответна – нито на поезията на Геров, нито на поезията на Федя – и двете разположени на невъзможно място, на немислимо място, на невъобразимо място; онова там място, където свършва обикновението, за да започне необикновението…

Или, с думите на Федя: там, „на края на нещата“ („Напразно“), където „като пламък поезията се въззема, озарява смъртта“ („С обгорена ръка – Ингеборг Бахман“)…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияМоята година със Селинджър
Следваща статияТова, което не можеш да не напишеш