Люлчината песен е симбиоза от думи на обич и нежност и приспивна мелодия. За да е здраво и спокойно детето, трябва да му се пее с любов и за любов.

От векове съществуват изследвания, някои хуманни, други – не, за развитието и реакциите на децата. Едно от тях е с деца, на които е давана само храна и вода, без да им се говори. Те израстват с патологии и остават несоциализирани. Други, по-нови изследвания доказват, че бебета и малки деца, които не са чувствали обич и ласка, допир и люлеене в достатъчна степен, израстват хилави и дребни на ръст и тегло. Има и по-драстични твърдения, според които неполучилите любов бебета не могат да продължат да живеят. Но има и eдин обнадеждаващ факт, споделен от голямата френска психоаналитичка Франсоаз Долто, сподвижница на Жак Лакан, в книгата ѝ „Каузата на децата“ относно неплануваните и дори нежелани деца: „Дори когато не е било „планирано“ и желано от биологичните си родители, всяко същество се ражда, защото е имало желание да се роди. Ето защо трябва да бъде посрещано на този свят с думите: „Ти се раждаш от едно неосъзнато желание… и дори да не си било съзнателно желано от твоите родители, бидейки живо, ти си субект на желание. Ти си много повече субект на собственото си желание да съществуваш, отколкото обект на тяхното очакване по време на любовната игра; зачатието ти е било изненада за твоите родители, но въпреки това те са ти позволили да се появиш на белия свят“[1]. Долто обяснява, че когато детето не е планирано, шансовете на майката да го припознае като свое и дa се идентифицира с него са по-малки. Но докато стане ясно, че е заченато, в продължение на няколко седмици това същество има таен живот, защото само то знае за собственото си съществуване. Долто продължава: „Именно неочакваното дете, детето изненада е прототипът на същество с най-силна витална енергия, тъй като то не е било подпомогнато в началото на своето съществуване.“[2] Този много важен извод на Долто показва защо слабички, дребни деца, често вторите деца в семейството, са така вкопчени в живота и силно се стремят да се докажат. С всяка своя фибра те сякаш викат: „Аз съм тук, вижте ме!“ Детето се нуждае от признание чрез обичта и езика на родителската нежност. Долто отбелязва и друг нюанс: „Най-тежката драма в човешката участ е, че във възрастта, когато сме най-креативни и с най-живо въображение, ние сме зависими от възрастните. Парадоксално е, но е факт: физическата незрелост се придружава от изключително преждевременно развитие на природните дарби и на чувствителността.“[3]

Още Фройд говори за това, че човешкото дете се ражда най-неподготвено за живота в сравенние с всички живи същества. Фройд отбелязва също, че детето на 4–5 години е вече оформен индивид и в по-сетнешния си живот само преекспонира онова, което е натрупало до тази възраст. Всичко натрупано остава в нашето Несъзнавано, което е винаги латентно, но и силно и може винаги да преминава в Аза и Свръхаза. Луиз Хей (самоук учен интуитивист) твърди, че до петгодишна възраст детето се затваря в себе си, за да може да оцелее.

Любовта към детето е основният фактор за неговия растеж и развитие. Ако то страда от дефицит на любов в семейството, компенсаторно я търси навън. А светът навън невинаги е щедър и готов да компенсира този дефицит. Когато любовта не достига, детето започва да мисли, че не е достатъчно добро и не заслужава да бъде обичано – чувство, което може да се запази и по-нататък, понякога през целия живот. С порастването този дефицит може да се прояви в несполучливия избор на партньори през младостта и зрелостта, както и в мазохистични самобичувания – че човекът не заслужава внимание и признание, че е отхвърлен. Психотерапевтите знаят, че има деца, които растат с чувството, че са осиновени – дотолкова са разколебани в наличието на родителската обич. Усещането на детето, че не е достатъчно добро и че винаги е в позицията на жертва може да се задържи и през младостта и зрелостта. За да се преодолее чувството, че привличаме неподходящи ситуации, за да си върнем силата, увереността и обичта към себе си, е добре да се погледнем от позицията на прошката и със съзнанието, че тези неблагополучия са наши учители и изцеления.

Родителска любов е необходима на детето във всяка възраст. Когато нашият син тръгваше сутрин за училище, му казвах: „Вихре, на добър час! Ти ще имаш днес един чудесен ден и знай, че много те обичаме!“. Прегръщах го леко (ако ми позволеше) и бях уверена, че това, че не му се закусва рано сутринта е по-малката беда от това да не тръгне с пълно сърце навън. Убедена съм, че вредата от прекалена обич е по-малка от тази, която нанася непоказаната обич. Има изследвания, според които и порасналите ни деца се нуждаят от това да ги докоснем физически поне осем пъти на ден, за да усещат нашата обич и да се чувстват комфортно.

Разбира се, всички родители правим грешки и такова понятие като „идеален родител“ няма. Вярно е също, че всеки от нас е направил в дадения момент най-доброто, на което е бил способен. Така всяко следващо поколение си обещава, че ще избегне грешките на родителите си чрез отношенията със собствените си деца или внуци. Знае се, че внуците се обичат по-различно от децата. Това е, защото ги няма напрежението от Едиповия комплекс, съперничеството за обичта на единия родител и стремежът за идентификация с родителя. Успяваме ли в тази деликатна, но основополагаща област? И доколко?

Ще цитирам един пасаж от утвърждeнията на Луиз Хей, водеща фигура за Ню Ейдж, подценявана понякога от сериознaтa наука просто като езотерик, но автор със сериозен опит, интуиция и прозрения: „Любовта е най-могъщата целебна сила. Тя е в състояние да излекува дори най-дълбоките и болезнени спомени, защото внася светлината на разбирането в тъмните кътчета на ума ни. Независимо колко болезнено е било ранното ви детство, любовта към вътрешното ви дете в настоящето ще ни помогне да го излекуваме. В уединението на собствения си ум можем да направим нови избори и да имаме нови мисли. Мислите, изпълнени с прошка и любов към вътрешното ни дете, ще отворят нови пътища и Вселената ще подкрепи усилията ни.“[4]

Семейството. Първите ни спомени. Те живеят в нас докрая. Оживяват и в сънищата ни. Спомените на всекиго от нас са и действителни, и фантазмени. Разказваното за детството не може да бъде напълно достоверен източник. Известно е например, че „първичната сцена” (наблюдаваната от детето сцена на коитус между майката и бащата) в повечето случаи е фантазмена. В ранните години детето си създава свой свят – амалгама от реално и нереално. Най-точно го е казал може би Фройд: „сънища наяве“. Фантазмите са плод на несъзнавано съчетание на видяно и чуто. Още Фройд има подобни интуитивни догадки за поколенческите отношения. По този повод Франсоаз Долто ни напомня, че „Всяко дете е принудено да понася климата, в който израства, но и болестотворните последствия от патологичното минало на своите майка и баща”^[5]. Според една анкета от 1980 г. децата установяват своята родствена връзка още на четири и половина години, а след седмата година са способни да артикулират „атома на родство”, т.е. да обявят родствената си връзка със своите родители. Едва по-късно детето ще осъзнае понятията за поколение и роднинство. Родството е едновременно биологична, социална и психологическа реалност.^[6]

Всяко семейство има своята история. И тя е само негова. Нека припомним, че Фройд открива несъзнаваното, неизразеното, „колективната душа”, Юнг въвежда „колективното несъзнавано”, Морено формулира постулата за съсъзнавано и сънесъзнавано в семейството и групата. През 60–70-те години на ХХ век Долто, Босормени-Наги, Абраам формулират сложния проблем за трансгенерационното предаване на нерешени конфликти в семейството. Лакан сравнява излизането на дадено откритие в контекста на психоаналитичните натрупвания с „рязкото излизане на повърхността на връх на шевна машина, пронизваща и съединяваща няколко слоя от тапицерията на изживяното“.^[7] Понякога от тази семейна „хомеостаза” (равновесието на семейните правила) неочаквано изскачат семейни „призраци”, дълбоко затискани от поколенческите правила и тайни. Долто казва, че ако искате да узнаете тайните на поколенията в едно семейство – питайте децата и кучетата в това семейство. Когато намерим своето място в рода, нашата задача е и да открием идентичността си, своя Аз. След раждането ни нататък проблемът е най-вече един-единствен – да прережем пъпната връв, да разграничим себе си от другия (от майката, от семейството). Това не е лек процес, но така порастваме, развиваме се и ставаме възрастни.

Но да се върнем към началото.

Ще припомня провокацията на Доналд Уиникът: „Бебето не съществува. Има бебе и майка”. Ще си послужа с класическата българска литература за деца, в която липсват произведения, разказващи как майката пее или говори на нероденото си още дете. Това е обяснимо, ако се вземат предвид битът, нагласата, ежечасовата заетост на една бъдеща майка, потънала в битовите тегоби в оня исторически отрязък от време. Както знаем, детето се е раждало в дома, много често на нивата, така, сякаш между другото. Преди раждането майката не е имала време да погледне в сърцето си, да остане сама с усетите и чувствата си. В съвременния свят всичко е различно. За бебето се мисли много преди то да се роди. Ще припомня мотото на „Благочестиви спомени” от Маргьорит Юрсенар: „Какво бе лицето ви преди майка ви и баща ви да се срещнат” (Дзен коан). Фактът, че липсва литературен материал за нероденото дете в класическата българска литература за деца е симптоматичен. Голяма ценност е да се говори за общуването дете-родители преди още детето да се е родило. Това обяснява и дава отговор на по-сетнешните преживявания и отношения.

Кога започва общуването на човека със света? Човек влиза в отношения със света още в пренаталния (предродовия) период. Установено е също, че в седмия месец на бременността детето започва да сънува, като майката му предава сънищата си – явяват му се същите сънища и чрез тях то може де получи достъп до нейното несъзнавано. Науката хаптономия изследва връзката между бебето и майката. Основи на хаптономията слага холандският лекар Франк Валдман^[8] след Втората световна война. Днес една от водещите фигури в тази област във Франция е Катрин Долто – дъщерята на  Франсоаз Долто, както и д-р Мириам Сежер^[9]. Основополагащото в хаптономията е, че всяко емоционално и физическо съприкосновение на бъдещата майка със света се регистрира от ембриона с конкретни негови реакции и по-сетнешна памет за случилото се. Хаптономията смята детето за същество, търсещо смисъл и комуникация още във вътреутробния си живот. Бебето още преди да се роди е опознало тялото на майката. То е опознало и емоционалната ѝ страна. То е природно мъдро и има нагласата да опознава майката и да създава интимна връзка, да дава знаци за игра, да реагира на докосвания на майчиното тяло отвън, например от страна на бащата.

С раждането започва нов етап. Това е една голяма промяна и за майката, и за бебето. Майката е уплашена не толкова от болките, колкото от неизвестното. Доналд Уиникът много добре описва страховете на родителите: „Сякаш на човешките същества е много трудно да повярват, че са достатъчно добри, за да създадат в себе си нещо изцяло добро”^[10]. А бебето, което идва на „белия свят”, е изпълнено с огромно нетърпение и е уплашено от своите чувства. Да, чувства. Още с раждането бебето има страхове и фантазии. Този период изисква търпение и смелост, докато и бебето, и майката се адаптират един към друг. Докато се настроят на една вълна. Бебето изпитва моменти на възбуда при кърмене, къпане. Майката, от своя страна, се учи да бъде майка. Това постепенно обогатяване на контактите се засилва постепенно. Най-важното е, че още в първите седмици се поставят основите на доброто здраве на зрелия човек.

В психодрамата на Морено се използва понятието „теле“, което означава двустранен поток на чувства, връзка отвъд думите, която споява хората. Според теорията на Яков Леви Морено, създателят на психодрамата, социометрията и груповата терапия, за детското развитие „теле“ първоначално е недиференцирано. Той говори за „първа вселена“ на бебето. Тя има два етапа на развитие: „вселенска идентичност“, което е началната симбиоза на майката и бебето и те се преживяват като една неучленена цялост, и „диференцирана вселенска идентичност или „вселенска реалност“, в която одушевените и неодушевени части, включително и самото бебе, постепенно започват да се учленяват. Докато е зародиш в утробата, детето е част от „първичното ние“, то е едно цяло с майката и в това състояние продължава като част от психологическото „ние“ в ранното детство.

Приблизително на двегодишна възраст обаче в човешкото същество възниква най-рязката и значителна промяна, позната до този момент в еволюцията, а именно – оформянето на съзнание за себе си. Човек започва да се осъзнава като „аз“. Малкото дете за първи път осъзнава своята свобода. Това чувство се осъзнава в контекста на майка му и баща му. То се изживява като идентичност, отделна от родителите си, и ако се наложи, може да се опълчи срещу тях. Тази забележителна проява на Аза представлява израстването на човешкото животно и превръщането му в личност^[11].

Понятието за детето и гърдата е забележителният принос на Мелани Клайн в областта на обектните отношения, както и преходните обекти на Доналд Уиникът са надграждащи Фройдистката теория. Мелани Клайн обогати теорията с въвеждането на понятията „параноидно-шизоидна позиция“, „депресивна позиция“ и „добра и лоша гърда“, а в практиката си с 3–4-годишни деца изследва чрез отношението към играчките детските междуличностни чувства и отношения. Доналд Уиникът с много любов изследва и доказа, че ролята на майка се създава и развива и майката трябва да се довери на своята интуиция, както и на изначалната природна мъдрост на своето бебе. Важно е да се осъзнава, че задоволяването на глада не е само физиологичен акт, а до голяма степен психологически. Доналд Уиникът дава следния съвет: „Дайте му време и то ще ви открие. В крайна сметка и двамата ще започнете да цените дори лакомата му, алчна любов към вашата гърда”^[12]. Неслучайно Уиникът посвещава цяла книга на социалното общуване между бебето и майката – „Детето, семейството, външният свят”.

Бебето разпознава майката като човек и иска да бъде хранено от човек, който го обича. Тук има един много важен нюанс. В началото бебето не знае, че гърдата е част от майката. Майката, от своя страна, има въображение и разбира какво изпитва бебето. Постепенно връзката става по-сложна и бебето иска да се отплати. То има идеи и представи. Наред със загриженост към обекта, който го храни, то изпитва и агресия. Има и страхове, че е преследвано от гърдата, защото то понякога е било агресивно. Тази амбивалентност трябва да се приема и разбира правилно. То може да се усмихва, но може да е и тъжно, да изпитва чувство за вина. Лицето на майката отразява чувствата на бебето и то така добива представа за своя образ като в огледало.

Спомнете си нашите майки и баби – те интуитивно са знаели, че тази, която най-добре познава детето си, е майката. И още един изключителен съвет, който Уиникът дава за този така натоварен за майката период: „Е, ето ви тук, заложили всичко на една карта. Какво ще направите? Ами наслаждавайте се!” И след това следва една цяла страница, която е истинска апология на майчинството. Една от най-добрите и изпълнени с нежност и възторг апологии на майчинството от този така отдаден на професията си педиатър и психотерапевт. Тя има изключителна композиция, като десет изречения започват с апела „Наслаждавайте се“. А краят е следният: „Ако сте тук и се наслаждавате на всичко това, все едно слънцето изгрява за вашето бебе”.

Ще цитираме целия този изключителен пасаж:

„Е, ето ви тук, заложили всичко на една карта. Какво ще направите. Ами наслаждавайте се. Наслаждавайте се, че ви приемат за важни. Наслаждавайте се да оставяте другите да се грижат за света, докато вие създавате нов негов член. Наслаждавайте се да се затваряте и да сте влюбена в себе си, след като бебето е почти част от вас. Наслаждавайте се на начина, по който вашият съпруг се чувства отговорен за вашето благосъстояние с бебето ви. Наслаждавайте се да откривате нови неща за себе си. Наслаждавайте се на правото – по-голямо от всякога – да правите точно това, което чувствате, че е добро. Наслаждавайте се, че ви е досадно, когато плачът и писъците на бебето пречат на приемането на млякото, което копнеете щедро да дадете.

Наслаждавайте се на всякакви женски чувства, които изобщо не сте в състояние да обясните на един мъж. И най-вече аз знам, че ще се наслаждавате на признаците, които постепенно ще започнат да се появяват и да показват, че бебето ви е човек, че вие сте разпозната като човек от него.

Наслаждавайте се на всичко това заради себе си, но удоволствието, което извличате от тази объркана работа по грижите по детето, може да е жизненоважно от негова гледна точка. Бебето не иска толкова да му дават правилната храна в точното време, колкото да бъде хранено от някой, който обича да храни собственото си дете…

Ако сте тук и се наслаждавате на всичко това, все едно слънцето изгрява за вашето бебе. Удоволствието на майката трябва да присъства или иначе цялата процедура е мъртва, безполезна и механична“^[13].

А аз ще си позволя да добавя от себе си – наслаждавайте се, защото всеки един момент от порастването на бебето е неповторим и никога повече няма да се върне.

Ще споделя как в българската класическа литература за деца е отразена любовта към бебето и малкото дете. Ще проследя така наречените люлчини песни.

Люлчината песен е симбиоза от думи на обич и нежност и приспивна мелодия. Съвременната наука все повече доказва, че наслагани така, слово и музика имат успокояващ ефект върху малкото дете и вибрациите подпомагат растежа и развитието му. Това са много мощни вибрации, които са изконни и прилагани от векове от нашите майки и баби. За да е здраво, спокойно и да расте, на детето трябва да му се пее с любов и за любов.

Авторските люлчини песни силно се родеят с народнопесенното фолклорно изразяване, но разбира се, те носят и натюрела на своя автор. Люлчината песен е една вселена – дете и майка. Люлчината песен е често срещан мотив в стихотворенията за деца в българската класическа литература.

Да сравним две стихотворения с този мотив – от Дора Габе и Асен Разцветников. Да видим как това свято общуване между майка и дете е пресъздадено от една жена и от един мъж, двама поети с различен натюрел.

Огъня в огнището гася,
кукнала е кукувичката часа,
спи, заспи, дете,
в сън се най расте!…

В сън расте и малката трева,
цветенцето спи със дигната глава,
алена коронка му расте,
спи, заспи, дете!

Твоите другари в сън растат,
сутрин бузите им розови горят,
и в земята зърното расте,
спи, заспи, дете!

Птиченцата – мънички деца,
спят под майчините си крилца,
паячето паяжинка си плете,
спи, заспи, дете!

(Дора Габе, „Приспивна песен”)

***
Нанкай пак,
мой юнак,
вън трептят звездите
и луна,
на-ни-на,
грее над горите.
Нанкай, мой соколе драг,
спи ми, спи ми, мой юнак!

Царят млад
с кон крилат
през горите яха,
носи той в скута свой
хубавица плаха.

Той във град
с бял палат
влезе в утрин синя –
там след бой грабна той
ясната царкиня.

Който спи
и мълчи,
който ми не плаче,
нему цар
носи дар
сабя и калпаче.
Нанкай, мой соколе драг,
спи ми, спи ми, мой юнак!

(Асен Разцветников, „Люлчена песен”)

В люлчината песен на Асен Разцветников попадаме във вълшебството на въображението. Дали този цар, който ще донесе дар – сабя и калпаче, не е бъдещ фантазмен образ на самото бебе, коeто майката сега приспива. Тук, при фантазмите на майката, можем да се спрем и на фантазиите на бебето. Да, на бебето. Казахме, че Мелани Клайн, работейки с малки деца – на около две години – стига да извода, че наченките на формирането на Аза и един ранен строг Свръхаз са много по-ранни от това, което постулира Фройд. Както и че всичко това е свързано с преминаването на Едиповия комплекс във възрастта между три и пет години.

Каква е емоционалната ситуация на бебето? Клайн ни насочва, че ранната реалност на детето има фантазмен характер. Бебето е заобиколено от застрашителни обекти – одушевени и неодушевени. Азът интроицира, за да усвоява добри и лоши обекти, чийто единствен прототип е майчината гърда. Гърдата представлява добър обект, когато детето я получава, и лош, когато му се изплъзва. Обектите стават лоши не просто защото фрустрират желанията му, но и защото детето проектира собствената си агресия върху тях^[14]. Малкото дете смята, че е преследвано и е физически застрашено и защитата му е отричането на психическата реалност. Често по-голямото дете влага в образи на магьосници, вещици, чудовища тези свои страхове. Сигурно всички майки усещат интуитивно тези страхове на своята рожба и затова винаги ги успокояват, че са тук, до тях дори ако трябва да им говорят от другата стая, за да чува бебето гласа им.

В текста на Разцветников има податки само за майчината всеотдайност над люлката, но познавайки всички тези фини нишки на свързаност между бебето и майката, които психоаналитичните провиждания ни дават, ние се догаждаме за цялата палитра от чувства между младенец и майка. Наред с това, както казахме, теорията ни дава достатъчно основания да приемаме, че този младенец в люлката е обладан от всички тези фантазии. Ще обърнем внимание на заглавията, посветени на бебето и майката, виждаме вариантите: Приспивна песен, Люлчина песен, Майчина песен.

В стихотворението на Дора Габе порастването на детето е положено в общия контекст на живота и природата. Тревичката, цветето, зърното в земята, птиченцата под майчинато крило – всички чрез съня растат. На сцената се разгръща една и пасторално-пейзажна, и домашно-битова, но и природно-вселенска картина, а лайтмотивът е „в сън се най-расте”. Рефренът „спи, заспи, дете” градира чувството за приспивност и съновност. Самият стихотворен ритъм тук е като люлеене.

Ако в стихотворението на Дора Габе сме приютени интимно в майчината, земна и вселенска пазва, Асен Разцветников е приказно мащабен. Първият и четвъртият куплет са класически приспивни с познатото „на-ни-на” и „нанкай”, с фолклорното обръщение към малкото дете „соколе драг”, „мой юнак”. И като че ли тези образи ни подготвят за приказната сцена, която ще ни покаже авторът. Какво по-приказно, мечтано, фантазно от млад цар, яхнал кон крилат, който след бой за „ясната царкиня” държи в ръце тази плаха хубавица. Великолепна е тази приказка, събрана само в два стиха; лаконизъм, на който всеки творец би завидял. Ето ни отново при малкото дете в четвъртия куплет и обещанието, че който не плаче ще получи от царя дар – сабя и калпаче. На сцената реалност и фантазия се вплитат, сън и реалност се допълват. Вълшебното е „сънят наяве“, а битовото – желанието на майката бебето да е спокойно заспало и да не плаче. Тук стихът е кратък, ударен, мъжки-категоричен. И двете стихотворения – на Дора Габе и Асен Разцветников, са публикувани в сп. „Детска радост” през 1932–1933 година, съответно в първа и втора книжка. Човек би помислил, че това е част от един своеобразен конкурс на тема приспивна или люлчина песен.

Ран Босилек пък в „Майчина песен“ ни завладява с простотата и изконността на майчиното чувство. Сцената е майка, която пее,  приспивайки детето си. Цялата вселена е подчинена на друга една вселена – майка и дете, защото връзката, симбиозата между майката и бебето наистина е вселенско общуване. Ветрец, месечко, звездички, птички, цветенца – умалителната лексикална форма подходящо кореспондира с цялостното чувство на творбата за малкото същество, което майката приспива. И ето, цялата вселена бди над съня на младенеца. Майката казва: „Аз ти пея тук сама“. В това ни уверява и Уиникът: „Има бебе и майка“. Ето как поетично предаденото от Ран Босилек чувство за единност кореспондира и с теорията на Морено за „вселенската идентичност“ – първичната неразчленимост на бебе и вселена.

Тихи ветре вече спре.
Ясен месечко изгре.
Ей звездички от небе
Тебе шепнат: „Спи дете!”
Спи, от нищо не се бой –
Аз съм тука сине мой.
Аз ти пея тук сама
„Нанкай, нани-нани-на!”
Птички, цветенца – и те
Вече нанкат – Спи, дете!
Аз ти пея тук сама:
„Нанкай, нани-нани-на!”

Нищо не може да се сравни с майчините успокоителните думи: „Спи, от нищо не се бой“. Както обаче психоаналитичната практика на Мелани Клайн показва, бебето и малкото дете са обладани от много страхове и фантазии. Тук ще споменем най-често срещания страх – отсъствието на майката поражда у детето страх да не бъде то предадено на лоши обекти, външни или интернализирани. То се бои от нейното физическо изчезване завинаги или че ще се върне като лош обект. Загубата на обичания обект става във фаза, когато Азът преминава от инкорпориране на частичния към цялостен обект. Когато детето се научи да възприема майката като комплекс от добри и лоши части, това вече ще е реалистичното възприемане на личността.

Затова в повечето люлчини песни майката уверява детето, че е неотлъчно до него и ще бди над съня му. Тези обектни отношения се установяват към майчината гърда още от първото хранене (дори и за бебета, които не са кърмени). Докато се преодолее това разцепване на добри и лоши обекти, малкото дете минава през така наречените от Мелани Клайн параноидно-шизоидна и депресивна позиция, които обогатяват преживяванията на детето.

Ще припомним думите на Франсоаз Долто за езика, за говоренето и чуването, което важи и за пренаталния, и за перинаталния период, както и за по-късна възраст на детето. „Става дума за ролята на казаното и още повече на действието. За детето всичко е означаващ език. Всичко, което се случва около детето и което то наблюдава, е означаващ език. То мисли върху него. Детето разсъждава и слуша много по-добре, ако не гледа лицето“^[15]. Люлчините песни са общуването на майката и бебето. Ние не знаем какво точно в различните дни и месеци то чува, вижда, фантазира, но то пораства чрез това общуване. Тук е мястото да кажем няколко думи и за изразяването на новороденото чрез неговите мимики. Голяма част от чувствата си бебето изразява с лицето и тялото си.

Също такава идилична сцена на майка и бебе ще ни представи Стоян Дринов в „Дете, заспи”:

Нощта света покрива,
потъва всичко в мрак.
Във люлчица почива
детенце първенак.

Над него майка с нежен глас
изтихо пее в нощен час:
„Дете, заспи, спокойно ти заспи!”

Мизансценът тук са луната и славеят, който ще изпее с кръшен глас пак майчините думи. Тази успоредица – майка и славей, изпяващи един и същи стих – придава особен нюанс на майчиния образ, на майчиния глас и песен. Като че ли долавяме метафората майка/птица като единение на песенност. Какво целят майчиното люлеене и песен. Всяка майка знае – детето да е спокойно и да не плаче. Но плачът е израз на чувства, бебето не плаче само за да развива физиологично белите си дробове. Дори се смята, че е добре да поплаче с такава цел. Пак Доналд Уиникът ще ни дойде на помощ. Ние дори не можем да си представим колко нюанси може да има един детски плач. Уиникът различава и описва четири вида плач: при Удивление, Болка, Ярост и Скръб. Няма да се спирам детайлно на всеки от тях, но трябва да кажем, че бебетата имат собствени начини за справяне с неприятностите. Отново ще сме изненадани и впечатлени от нюансираните и същевременно смело изразени съждения на автора: „Яростното бебе до голяма степен е личност. То знае какво иска, знае как да го получи… в рамките на няколко месеца то започва да се чувства опасно, научава, че може да наранява и иска да наранява”^[16]. Малкото дете може да плаче и от скръб, а това значи, че то е изминало дълъг път в развитието на чувствата си. Яростта е реакция на директна фрустрация, а скръбта включва по-сложни процеси. Малкото дете се изправя пред реалността на живота и става ясно, че това не е светът на неговите фантазии.

Психоанализата знае, че за човешкото бебе, както и при по-късното му израстване като зрял човек, доминанта е приципът на удоволствие. Но има неща, които се случват в най-ранна възраст и които стават „матрица” на всичко последващо. Такъв основополагащ момент е общуването на бебето с майчината гърда. Докато идеята за гърдата се инкорпорира в детето, то преминава през много преживявания. А загубата на майчината гърда, което неминуемо един ден се случва,  довежда и до скръбта у него. Тогава се проявяват и защитните механизми, така наречените от Уиникат „преходни обекти”. На първо време бебето развива способността си да използва определени обекти като символи на гърдата, следователно и на майката. Това са отношенията с юмрука, палеца или пръстите, с парче плат или мека играчка.

Нека кажем отново, че тъжният детски плач е сложно нещо. Скръбта е нужна на малкото дете, за да се възстановява. Това, че можем да тъжим, се запазва у нас и като зрели хора и това е чудесно. Дори има стремеж да потъжим чрез тъжна книга, тъжен филм, с една дума – с тъжна история. През 60-те години на миналия век Франсоаз Саган ни поднесе една чудесна книга „Добър ден, тъга”. Нека не се плашим от тъгата. Едно от произведенията на Фройд носи заглавието „Траур и меланхолия” (1917), тук, разбира се, се има предвид тъгата на възрастния човек при загуба на близък обект. Трябва да си дадем време за това. Това, че имаме способността да тъжим ни дава възможност да се справяме със загубите и трудностите.

Да се върнем към света на малкото дете. „Детето на 2,3,4 години живее в два свята едновременно. Светът, който споделяме с него, е освен това собственият му въображаем свят, така че то е способно да го преживява толкова интензивно”, споделя Уиникът^[17]. Освен това на тази възраст не е нужно детето да е стъпило здраво на земята. То само на 5–6 години ще започне да проявява научен интерес към това, което ние възрастните наричаме „реален свят”. Но когато играем на неговите игри, ние споделяме неговия въображаем свят. Затова докато детето е още бебе, майката споделя малко по малко късове от света с него. Това става постепенно, за да не се обърка то, и се увеличава в съответствие с растящата способност на бебето да се наслаждава на света. Това се смята за едно от основните неща, които майката прави, а тя го прави естествено и интуитивно. Затова  Уиникът обобщава „…ако в началото всеки от нас е имал майка, способна да ни представи света на малки дози”, това е най-доброто, което може да ни се случи.

Казахме, че тъгата не е непременно нещо лошо. На малкото дете ще започнат да му се случват и неща, които не винаги са желаните от него. Но как иначе ще развие своята емоционалност, как ще научи, че добрите неща свършват и това им е най-хубавото. Един такъв момент е, когато малкото дете престане да сучe. Тогава във фантазиите на бебето гърдите не са вече само добри, а и лоши, дори опасни. Така се обяснява и персонажа от приказките – злата жена, която дава отровни ябълки. Майката трябва да свикне, че нерядко в денонощието ще бъде възприемана и като лоша. После отново ще бъде добра и така, докато у малкото дете се развие по-реалистично и амбивалентно (и на привързаност, и на враждебност) отношение. Майката не е нито съвършена, нито вещица (детето може някога да се събуди с плач от такъв съновен образ).

Социализирането при порастването ще се прояви като пренос и върху учителките в детската градина – едната винаги е добра, а другата лоша. За този ранен период „бебство”^[18] ще обобщим отново с Уиникът: „…как да накарате бебето си да стане мило, спретнато, добро и послушно, дружелюбно, нравствено и т.н. Щях да кажа и „щастливо”, но не можете да научите едно дете да бъде щастливо”^[19].

В Чилингировите люлчини песни има една необичайна песен – бащата приспива детето. На сцената са баща и бебе. Това коренно променя тоналността на люлчината песен. Какво внася мъжкото присъствие в люлеенето. Това е баладичното звучене. Съновният свят на детето е населен от орел, вятър, слънце, звезди, морски вълни. Още в първия куплет наред с таткото са вятърът, слънцето и орелът. Те са като три орисници. На въпроса на майката към вятъра къде е бил – на бой със звезди или вълни, едно чисто мъжко, бойно и войнствено действие, в края на стихотворението Чилингиров завършва с нежно-интимното и приглушено: „при детенце малко бях / люлката му аз люлях”. Илюстрацията към това стихотворение изобразява майка край люлката. Вижда се, че дори художникът не е могъл да избегне клишето и феминизацията отново доминира.

Спи ми, рожбичко, заспи!
В сладък сън очи склопи!
За бавачка татко взел е
вятър, слънце и орел.
Върна се орел дома,
Слънце скри се зад хълма!
Вятърът след нощи три
бърза да се отмори.

Пита майка му тогаз:
Где си бил до тоя час?
Дали със звездите в бой,
ил вълни разгонва с вой?”

„Ни при морските води,
ни при златните звезди:
При детенце малко бях,
Люлката му аз люлях.”

(Стилиян Чилингиров, „Над люлката”)

В своята книга „Мъжеството да бъдеш“ („Куражът да бъдеш“ в оригиналното заглавие) известният теолог на ХХ век Паул Тилих споделя, че човек се отличава с най-голяма виталност, защото има словото и чрез словото е избавен от оковите на дадеността. Това е изворът на неговата свобода и виталност. Още в първото смислено изречение на детето присъства потенциално и цялото богатство на човешкия духовен живот. Затова, когато е под заплаха духовното у човека, заплахата се отнася и до цялото същество^[20]. И когато Тилих цитира речта на Ницше за добродетелта, за да изрази, че в добродетелта не стои „нещо външно“, а Азът, известният теолог избира следните думи от речта: „Ах, мои приятели! Вашето слово за добродетелта нека бъде, че в постъпката ви лежи вашата същност, както същността на майката в детето!“.^[21]

Във всички люлчини (майчини, приспивни) песни на българските поети за деца присъства всеотдайността на майката към нейната рожба. Психоаналитичната теория провижда в тях неразделимата връзка между бебе и майка и взаимообмена на фантазмени образи в симбиозата бебе-майка-вселена.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

Илюстрацията на главната страница е на Йоанна Райт.

––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Долто, Франсоаз. Каузата на децата. – София, Колибри, 2018, с.151.
[2] Пак там, с. 151–152.
[3] Пак там, с. 154–155.
[4] Хей, Луиз. Довери се на мъдростта. – София, Кибеа, 2018, с. 254.
[5]  Шютценбергер, Ан Анслен. Синдромът на предците. – София: Колибри, 2014, с. 49.
[6]  Пак там, с. 109.
[7] Пак там, с. 16
[8] Хаптономията е наука, създадена след Втората световна война от холандският лекар Франс Велдман и развиваща се през последните години във Франция. Тя се основава на емоционалния контакт на родителите и детето преди раждането му.
[9] В България в тази област работят доц. д-р Моника Богданова и екипът на първия по рода си терапевтично-обучителен център „Зеленият двор“.
[10] Уиникът, Доналд. Детето, семейството, външният свят. – София: ЛИК, 2001, с. 30.
[11] Мей, Роло. Човекът в търсене на себе си. – София: Изток-Запад, 2014, с. 81-82.
[12] Уиникът, Доналд. Детето, семейството, външният свят. – София, ЛИК, 1991, с. 30.
[13] Пак там, с. 32–33.
[14] Клайн, Мелани. Любов, завист, благодарност. – София: ЛИК, 2005, с. 91.
[15] Долто, Франсоаз. Всичко е език. – София: Колибри, 2006, с. 24.
[16] Уиникът, Доналд. Детето, семейството, външният свят. – София: ЛИК, 2001, с. 72
[17] Пак там, с. 79.
[18] Иерохам, Давид. На разсън/мване. Послеслов. // Зигмунд Фройд. Тотем и табу, София, 2013, с. 261.
[19] Уиникът, Доналд. Детето, семейството, външният свят. – София: ЛИК, 2001, с. 34.
[20] Тилих, Паул. Мъжеството да бъдеш. – София: Славика, 1995, с. 98.
[21] Пак там, с. 47–48, 69.