Начало Идеи Дебати „Да поставим най-горе Бог…“
Дебати

„Да поставим най-горе Бог…“

Портал Култура
11.09.2023
4212

„На мен ми се ще да поставим най-горе Бог, защото е предвечен и всевечен. Мисля, че реализацията на моя проект би облагородила нацията, защото идеалите за опрощение ни предшестват и ще ни надживеят.“ За Александър Дяков и неговия проект за паметника на съветската армия.

Преди пет години (през юни 2018 г.), по повод кончината на Александър Дяков (1932–2018), в Портал Култура представихме документалния филм на режисьора Михаил Венков, посветен на големия български скулптор и носещ името на една от най-известните му творби – „Дух и материя“ (2015). Филмът се опитва да разкрие неповторимата личност на един от най-талантливите скулптори на България, определян често като „чешит, бунтар и непукист“. Александър Дяков е преди всичко „нетрадиционният скулптор“ на едно канонично време, останал известен с куп нереализирани проекти. „Другите скулптори показват дела, аз – снимки“, призна той при откриването на юбилейната му изложба в галерия „Райко Алексиев“ през 2012 г.

В интервюто за Портал Култура през 2018 г. Михаил Венков коментира и проекта на Дяков за паметника на съветската армия: „За съжаление, този проект няма как да бъде осъществен, трябва да сме реалисти. Но ако беше възможно, съм убеден, че тази благославяща десница щеше да се превърне в символ не само на София, не само на България, но дори на Балканите и Европа. Преди години ходих при историка проф. Георги Бакалов, той, като видя благославящата десница, направо се смая: „За пръв път виждам – казва – с материални средства да бъде постигнат безплътния, възкръсналия Христос“. И действително – с тези арки, с това въздушно пространство, което подчертава идеята. Във филма направих интервюта с противници на неговата идея за паметника на съветската армия. Те казват: „Това е градско пространство, нека всеки е свободен да твори, както иска, ние сме за свободата“. Това са представители на новото поколение. Ако говорим обаче за истинска обществена, гражданска и духовна позиция, за позицията на свободния човек, за мен лично благославящата Божия десница е най-силна, тъкмо тя е олицетворение на свободата. За съжаление, това не се разбира. За мен Сашо Дяков е олицетворение на свободния човек, чувствам се щастлив, че съм имал възможността да го познавам, да се докосна до него. И сега тези пространства на свобода се заменят с една псевдосвобода, с една претенция за свобода, която всъщност носи дух на ограниченост…“

В същото интервю Михаил Венков призна: „За съжаление, много от нещата, които снимахме, останаха извън филма“. Днес авторът на „Дух и материя“ (Михаил Венков заедно с Илчо Божинов и Милена Стойкова), покрай поредното реанимиране на идеята за премахване на МОЧА, показва откъс от документалната лента с добавени коментари, неизползвани във филма от 2015 г.

Александър Дяков пред снимка на проекта му за паметника на съветската армия, галерия „Райко Алексиев“, май 2012 г.

* * *

Георги Лозанов, културолог: Винаги дебатът върви за този паметник, против този паметник, да го оставим, да го разрушим, да се пошегуваме с него или пък да го вкараме в някакъв контекст, в който той да бъде преосмислен. Аз, разбира се, винаги съм смятал, че този паметник трябва да бъде изваден от своята мрачна патетика, защото това е знак за едно зловещо време. Но Александър Дяков намира съвсем – както му е присъщо – друга гледна точка. Една идеология, която е родила този паметник и в чиято прослава той е направен, да бъде погледната през друга идеология, само че идеология на толерантността, на справедливостта, на милостта към всички. И оттам нататък крачката, която той извършва, е най-проста и заради това някак най-нетърпяща възражение. Ако погледнеш през християнски очи, тези, които благодарение на идването на съветската армия до голяма степен бяха затворени за България, ако тези християнски очи се отворят и погледнат същата тази съветска армия, какво ще видят? Ще видят някой, на когото трябва да бъде простено. Тази среща на двете идеологии с този паметник и, така да се каже, възможността да поправиш една идеология чрез друга, е извършил Сашо Дяков в своя проект за собствения му паметник не на съветската армия, а паметник на това какво трябва да бъде направено с паметника на съветската армия. Мисля, че има страшно много благородство в това мислене за историята, а впрочем благородството е много присъщо на Сашо Дяков. Много хора го наричат благородник…

* * *

След като представя проектът си за преосмисляне на паметника на съветската армия в интервю за в. „Демокрация“, Александър Дяков казва следното: „По принцип съм против рушенето на паметници, но в центъра на столицата си да държим апотеоз на своите окупатори е чудовищно. Паметникът така е направен, че окупаторът стои с една глава по-високо над заробените, които освен това носят в ръка следващото робско поколение, малкото детенце. Освен това горе, най-високо, там, където на черквата стои кръстът, е поставен уред за убиване – автоматът „Шпагин“. Проектът ми за преосмисляне на паметника е от 1989 г. Аз искам не да го разруша, имам благодарната историческа възможност за съпоставка. Когато свалим отгоре скулптурната група и поставим един безплътен Христос с благославяща десница, тези, които са в подножието му, ще бъдат опростени. Ще се получи сравнение между две епохи, между два идеала, между двете начинания – добро и зло. По този начин ще се овеществят идеите за национално помирение, които аз дефинирах още през 1989 г. На мен ми се ще да поставим най-горе Бог, защото е предвечен и всевечен. Мисля, че реализацията на моя проект би облагородила нацията, защото идеалите за опрощение ни предшестват и ще ни надживеят“.

* * *

Бойка Огнянова, архитект: Аз разбирам, че този паметник е носител на много противоречиви идеи, че олицетворява всъщност влизането на една окупаторска армия. Но от друга страна, смятам, че той тежи на мястото си и че е важно той да бъде тук и да събужда диалог за въпросите, които имат отношение към историята, но са важни за нас днес и за нашата собствена идентичност. Също така смятам, че ако държавата не изказва определено отношение към събития от миналото, прекрасно е, че артисти със собствено мнение и инициатива го правят, а надявам се това да продължава и занапред не само при този паметник, а в цялата градска среда. Това е гражданско общество и свобода и аз се радвам на това.

* * *

Анкетиран младеж край паметника: Този паметник според мен символизира терор, смърт, агония, символизира буквално дереджето, на което сме в момента. Символиката е точно в това, че ние все още не можем да се отървем от положението, в което сме в момента. И ние изказваме протест, като стоим на този паметник неуважително и пием газирана вода. Нашето лично мнение, поне на моите приятели и моето мнение, е, че това нещо няма нужда да бъде тук, трябваше много отдавна да го няма. Предпочитам да има християнска символика, тъй като аз самият съм християнин. Това, естествено, не желая да го натрапвам на другите хора, просто казвам моето мнение…

* * *

Вели Чаушев, актьор: Изумен съм от това, че току-що се запознавам със Сашо. Иначе на улицата минаваше като вятър или с някаква усмивка покрай мен. И сега изведнъж го гледам колко е бил мощен, пестелив, вглъбен, изчистен… И е бил, и е такъв, че светът въпреки всичко е с два пръста нагоре възвисен като за Великден. Сюжетът е нашенски, въздействието е общочовешко. Като погледнеш, тая земя е пълна с грехове, с възвисения и падения, тя наистина се нуждае от благослов. Съжалявам, че не е осъществен този проект, защото това е и уважение към миналото, и незабрава на миналото. Бихме могли да простим, да простим… Какво да простим? Има толкова непростими неща… Но Сашо, той е над всекидневното мислене, той отива към Бога, той е човек от Бога, за да може наистина да вдигне тази десница в своя Великден.

* * *

Станислав Семерджиев, кинодраматург: Смирението е онова, което ще ни доведе до опрощение и, струва ми се, в скулптурите на Сашо Дяков това съчетание между смирение, отворена душа и готовност за опрощение се вижда много ясно. Защото Всевишният или онази сила, която стои над нас, тя не би могла да се спусне над нас с мир и покой, ако ние не поискаме този мир и покой. София и България имат нужда от всеопрощаващата Божия десница.

* * *

Филип Трифонов, актьор: Аз съм отраснал в градинката на паметника на съветската армия. Нашите игри преминаха в най-залесената част на тази градина, непосредствено до бившата зоологическа градина и един басейн. Но, за съжаление, играейки около басейна, когато поглеждахме нагоре да видим паметника на съветската армия, не знаехме как изглежда, тъй като съветската армия или съветският войник не гледаше на юг, а гледаше на север – ако има нещо друго за освобождаване. Така че едва днес, да ви кажа, когато погледнах този проект на Александър Дяков за демонтиране на паметника на съветската армия, можах да видя отблизо тази скулптурна фигура, която е характерна за паметниците на съветската армия. Една скулптурна група, в която съветският войник освободител е винаги по-висок, а нашите около него са леко по-ниски и го гледат отдолу нагоре, като че ли подчертават по този начин неговата интелигентност. Но тук и те гледат напред – къде има нещо да се освобождава, съгласни са да вървят редом с него. С тази идея на Александър Дяков – да бъде демонтиран паметникът на съветската армия – не само София, но и България, и целият социалистически свят печели, тъй като това е пример как да се разделим с миналото. Това е една социалистическа скулптура и ние няма защо да страним от нея, защото тя е доказателство за времето, в което сме живели. Нейните автори са талантливи хора, а ето какво са били принудени да правят. И другото, което е интересно – тук е махнат отдолу постаментът. Да ви кажа откровено, не съм пътувал много, само в Европа и в Америка съм ходил, но такава катедрала, такъв храм аз не съм виждал, такъв модерен храм. Доколкото знам, това е един от поредните нереализирани проекти на Александър Дяков и аз бих се молил това да е първият му реализиран проект. Но не да се реализира, когато той навърши 120 години, а в най-близко време.

Портал Култура
11.09.2023

Свързани статии

Още от автора