0
2149

На море в Гърция

Атавизъм, реваншизъм, символизъм (прим)

На негодуванията на премиера (не само негови – Христо Мутафчиев изтрещя, че „няма да им стъпи на византийците“), че българите отиват към Бялото, а не към Черното море, те, обвинените, отговарят с разни аргументи: снимат и качват във фейсбук бележки как хем там мерят диференцирано ДДС, хем не са и скъпчии; въргалят пред тв микрофоните мантрата за Бетономорието (не че не са прави); възмутени звънят до редакции и студиа за чадър (уж безплатен) + кафе (задължително) = 16 лв. и т.н. С всички тези „обструкции“ на премиерското недоволство те искат сякаш да покажат съпротива, но повече като че ли са израз на неосъзната гузност, че май не постъпват ОК. На мен ми се струва обаче, че не бива да са гузни, напротив – дестинацията „на море в Гърция“ е проявление на дълбоко кодиран патриотизъм; историческото (не само то обаче) стои в основата на ваканционното и го/му диктува…

Атавизъм

Копнежът по Цариград/Константинопол е определял българската история в много измерения, в повечето случаи неблагоприятни. Хан Крум забива копието си във Влахернските порти, но когато се готви за нов поход към ромейската столица, умира; цар Симеон в апетита си към града на Босфора забравя западните краища на държавата, оставяйки ги на маджарите, и така с лека ръка отсича българския излаз към Западна Европа (тезата е на проф. Иван Илчев); цар Иван Асен ІІ – след като разбива Теодор Комнин край Клокотница, крои планове с императора на Никея Йоан ІІІ Дука Ватаци как да изгонят латинските рицари от Константинопол… Петър Мутафчиев много се е ядосвал на тия наши водители, че са забивали народа си в грешна посока, съвсем илюзорна. Той се кахъри най-вече заради Цариград, но подобен копнеж у българските владетели наблюдаваме не само към някогашния Бизантион, а и към днешния Солун – за тяхна жалост, също не изпълнен. Както Константинопол си остава химера, така и Тесалонике се мержелее на хоризонта, без никога да е бил в български ръце. Макар да е свързан доста по-трайно и дълбоко с българската история, достатъчно е само да кажем, че Лъв, родителят на светите братя Кирил и Методий, е управител на града и синовете му са родени там. В сборник от VII век пък се разказва, как свети Димитър, покровителят на Солун, е спасил няколко пъти града от обсадите на славяни и авари, особено опасна била тази от 676–678 г. За успешното въстание на Асен и Петър, обявено в Търновград, допринася и убеждението, че светецът оттегля покровителството си над Солун (превзет през 1204 г. от кръстоносците), за да го пренесе върху българите. За смъртта на цар Калоян през 1207 г. пред вратите на града, когато е на път да го превземе (за първи път в българската история), свети Димитър също е намесен – лично той се бил вмъкнал в шатрата на Калояна, за да го прободе с копието си. Така че това нашествие българско към Гърция си има своите исторически основания, израз е на определен племенен атавизъм – най-после Солун ще бъде наш. Прочее, без малко той да бъде превзет от българите през Първата световна война, но германци и австроунгарци, надявайки се, че Гърция ще запази докрай неутралитета си, спират войските ни. Днес Солун няма да го вземем със силата на оръжието, но ще го спечелим със съдържанието на портфейла си: българското предпочитание към Гърция има и дълбоки исторически основания, не само естетически.

Реваншизъм

Няма българин, който да не знае и да не може да цитира думите на Паисий Хилендарски: „О, неразумний и юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци“. Сакралният текст до такава степен ни е свиден, че бяхме готови даже на международен скандал, отказвайки да върнем откраднатия ръкопис на Зографския манастир. По мое време в училище ни учеха, че български изедници по времето на империята са били не само османските поробители, но и гръцките фанариоти. Във филма „Хитър Петър“ (реж. Стефан Сърчаджиев, сц. Петър Незнакомов, 1960) актьорът Георги Попов изиграва по блестящ начин игумена Калистрат, когото нашият герой успява да преметне, с всичките му „с“ вместо „ш“ и „ц“ вместо „ч“. Тоест в масовото българско съзнание е закодиран и този момент: както турците са ни унижавали, така и елините са ни презирали. Няма да споменавам колко много българи в ранните години на Възраждането са предпочитали да се „гърчеят“, че да минават и за по-образовани, и за по-достолепни, и за повече хай. Разбира се, в по-късни времена това вече е преодоляно: Васил Априлов се осъзнава и създава гимназията в Габрово. „Сердарят“ пък донася голямата награда на Григор Пърличев в Атина (1860), той обаче се отказва от всички привилегии, ако беше продължил да се изявява като гръцки поет (за „втори Омир“ го провъзгласяват вестниците), пишещ на катаревуса, избирайки да бъде българин с българско самосъзнание. Независимо от това, че в гръцките очи българите минават за дебелоглави (хондрокефалус вулгарос). Борбите около самостоятелността на българската църква са не по-малко ожесточени и настървени от национално-освободителните; вярно, пукнатите глави там са по-малко, но ги е имало достатъчно, който не вярва, да прочете „Железният светилник“ на Димитър Талев. Така че съперничеството между българи и гърци през годините на империята, а и като суверенни държави никога не е угасвало, както и усещането, че за южните ни съседи ние сме някак по-долни, по-второ качество. И ей го на! – сега можем да им го върнем тъпкано. Отиваме в гръцките курортни селища, високомерните комшии се въртят около нас, обслужват ни, прислужват ни, евхаристо и паракало – как да не се зарадваш на това обгрижване, как да не му се насладиш?! Дебелоглавият българин се е изтегнал на шезлонга, а надутият грък се суети около него и му угажда на всеки каприз. Как да не го използваш този шанс, как да го изпуснеш, отивайки на Бутамята, а не на Егеята? Будала ще си и абдал да не се възползваш и да задоволиш реваншизма си за всичките минали унижения и презрения – пей, сърце, с пълно гърло на Бялото море!…

Символизъмприм

В своята книга „Към критика на политическата икономия на знака“ (1972, българска публикация 1996, превод Антоанета Колева) Жан Бодрияр оформя тезата, че вещите – освен своята покупателна, принадена и всякаква друга икономическа стойност, имат и друга, символна: „Но зад купуването (или индивидуалното ново придобиване на потребителна стойност) винаги остава моментът на изразходването, който – дори в своята баналност – предполага нещо като съревнование, залагане, предизвикателство, жертване и следователно някаква виртуална общност от равни си хора и някаква аристократична мярка на стойността. Нека не се лъжем: тъкмо това, а съвсем не „задоволяването“ на „потребностите“ превръща от време на време потреблението в страст, в очароваща игра, в нещо различно от икономическо функционално поведение – състезателно поле за разрушаване на икономическата стойност в полза на друг вид стойност“. Накратко, потреблението е престиж, символна стойностприм и почивката в Гърция е заредена с точно такива съдържания, с точно такива убеждения. В този смисъл колкото и премиерът да уговаря българите, че на Черноморието е и по-евтино, и по-удобно за достигане – няма досадно висене на Кулата-Промахон, няма задължителни тестове и други необходими документи, няма дори стриктни пътни правила, думите му отиват на вятъра. Понеже не отчита, че да си на море в Гърция е съвсем различно от това да си на море в България: Гърция е символна дестинация, там почиват онези, които могат да си го позволят, които са си надвили на масрафа, позамогналите се; да се излегнеш на гръцки плаж е знак за успех, знак за просперитет. Черно море няма тази символна стойност (по-скоро я изгуби): то е или за някакви полуживи пенсионирани западняци, които с ограничените си средства не могат да си позволят дори Гърция, да не споменавам Испания и Франция, или за някакви пъпчасали тийнейджъри, за първи или втори път откъснали се от родителска опека и пристигнали в България да куфеят на воля (да не забравяме скандинавската реплика към нацупената щерка, изречена от татко ѝ: „Малка си още, за да те пусна на „Слънчев бряг“), или пък за хора, които са толкова на ръба, че не могат да си представят никакво друго море, освен нашето, Черното. Е, има ги и свободно къмпингуващите, но те са друга бира. Разбира се, разстоянието също играе роля: все пак Солун е по-близо от Бургас и Варна, но сякаш по-голяма, по-решаваща роля играе тъкмо това символно значение, този символизъмприм, правещ Гърция толкова примамлива. Тя е не просто близка дестинация, тя е знак за повъздигналия се статус на българина, който в нея открива самочувствие, значимост, важност. Българин в Гърция на море – това е успелият българин, европейският, ако щете, българин. Защото къде почива той – ами там, където почива и бащата на Борис Джонсън, на Беломорието. Докато на Черноморието подобни „аристократични“ татковци липсват, няма ги.

На море в Гърция – това не е каприз, това е зов издълбоко и отвисоко…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияТам там
Следваща статияПървият „критик на критиката“ на „Под игото“