Български концертен цикъл в Първо студио на 90-годишното Българско национално радио

Имаше навремето един славен и прославен български диригент – Васил Стефанов[1], десетилетен шеф на Националния радиооркестър. Той работеше заедно с двама свои съратници – с композитора акад. Георги Минчев (административен ръководител) и със звукорежисьора легенда Стефан Владков. През 70-те години на миналия век моя милост беше дребно редакторче „в полите“ на тези титани (тогавашната ми длъжност днес гръмко се зове „продуцент“). Та от първо лице единствено число мога да разкажа колко огромни бяха усърдието и усилията им за прозвучаването, оживяването и звукозаписването на всяка една нова, премиерна българска музикална творба. Даваше се мило за драго. И имаше богата и пребогата звукозаписна и премиерна реколта.

Ако днес кажа на висок глас, че Радиооркестърът под ръководството на Васил Стефанов тогава имаше звукозаписен план от хиляди минути музика годишно – никой няма да ми повярва. Висококачествена и високохудожествена продукция основно от български автори. Имаше и силни гласове на недоволство – „Откъде накъде Радиооркестърът е превърнат във филиал на Съюза на композиторите!“.

Няма да престана да твърдя, че Българското радио е най-големият меценат и спонсор на нашите композитори (също и на поп и рок), много по-сериозен от родното Министерство на културата и други институции.

Но вятърът на промените отвя тези традиции. Може пък да е за добро. Може пък композиторите да трябва да се помъчат да се утвърждават по законите на естествения подбор.

Местата на гореспоменатите музиканти легенди са попълнени от други, не по-малко самоотвержени и отговорни творци: диригента Константин Илиевски (главен художествен ръководител на СОБНР[2] и композитор) и пианиста Марио Ангелов (административен ръководител). Двамината (и още други съратници) през 2023 г. си поставят за цел във всяка една от концертните програми на Радиооркестъра в столичната зала „България“ да има по една българска пиеса – направо неправдоподобна идея поради нейната съвършена идеалистичност, некасовост и рискова нерентабилност. За две и половина години възкръснаха забравени български фундаментални опуси от Пипков, В.Стоянов, Владигеров, К.Илиев, В.Казанджиев, Г.Минчев и още други.

Да питам ли в последните години някой да е чувал всеки месец да звучи нова българска композиция?!? Ако на половин година се роди една – пак ще е добре. Сега за три месеца благодарение на Радиооркестъра бял свят видяха две крупни симфонични творби: Албена Петрович-Врачанска – Концерт за пиано и оркестър №2 (солистка Мартина Табакова, диригент Константин Добройков), Любомир Денев-син – „Празнична увертюра“ (диригент Константин Илиевски).

Защо по правило се пренебрегва т.нар.сериозна българска музика? Любомир Денев-син, диригентът на първия концерт от българския цикъл, отговаря в предаването Артефир: „Едно от обясненията е нашето поклонничество към чуждите култури. Ние искаме да каним чужди солисти, чужди диригенти, чужда музика да се свири. Освен това има и едно световно „заболяване“ – да се изпълнява основно Моцарт, Чайковски, Брамс, целият „златен репертоар“. Като диригент съм дирижирал много такава музика и искам да продължавам да я дирижирам. Но ние се намираме в една епоха, в която изпълнителите и диригентите се страхуват да предприемат рискове. Изпълняват се едни и същи произведения – така е в целия свят. Ние много трудно се обръщаме към неща извън мейнстрийма – а има страхотни неща!, и много трудно се обръщаме към новите, или забравените съвременни неща“.

Маестро Илиевски обосновава своето настойчиво застъпничество за родната музика така: „Стойностните, значими произведения, които отсъстват от живата сцена половин век и повече, започват да се забравят, да се губят, да изчезват, също както се е случило през XVIII век с великия Йохан Себастиан Бах, възроден 70 години след смъртта му от младия Менделсон. Трябва да подпомогнем нашата култура – за да има нещо и след нас“. Ала Константин Илиевски наблюдава и нещо като повишаване на интереса към сериозната нова музика както у нас, така и по света, където самият той прекарва немалка част от живота си: „На концерта за закриване на сезон 2023–2024 изпълнихме Седмата симфония от Брукнер, Концерта за валдхорна от Р. Щраус и Елегия от Пламен Джуров. Тази Елегия беше основният център на внимание при по-младата публика – слушатели между 30 и 50 г., на които им е интересно да чуят нещо ново и са отворени към съвременното изкуство. И аз започвам да си мисля дори, че модерните хора разбират тази музика по-добре, отколкото нещо, което е на 300 години и повече. Наблюдавам този процес на другите места в Европа, където работя и често концертирам – там определено много голяма част от публиката идва специално заради съвременните творби. Тази публика е по-скоро от по-младата генерация. А ние у нас чисто стилистически и естетически сме наистина много далеч от изразните средства и от начина, по който тези произведения звучат в Концертхаус във Виена и в залата на Берлинската филхармония. Ние тук все пак изпълняваме произведения, които бих казал, че все пак за високоразвитата културна цивилизация на Западна Европа днес не биха се смятали за модерни, съвременни и експериментални. Тоест – българските произведения, които свирим с Радиооркестъра понастоящем, би трябвало добре да се разбират от публиката. Ние се стараем много да свирим тази музика не само защото ТРЯБВА да я изпълняваме, но стремежът ни е и да я изпълняваме с подобаващото качество. Стараем се не само да оставяме диря с факта на самото изпълнение, но да внасяме и да пораждаме емоция. Много вълнуващо преживяване беше например скорошното изпълнение на Епизодите от Иван Спасов! Енергията, която идваше от ансамбъла, беше толкова силна, че публиката беше затаила дъх, та игла да беше паднала в зала „България“, щеше да се чуе. Подобно събитие беше и изпълнението на Очите на нощта от Константин Илиев – едно сложно и доста дълго произведение, възприето от публиката също със затаен дъх. Иска ми се много да се махне тази присъда върху съвременното изкуство, която все пак аз усещам не само по отношение на композициите, но и във всички други изкуства“.

Интересна е идеята на предстоящия трети концерт от цикъла на СОБНР под надслов „От деца за деца“ с произведения от композиторката и пианистка Борислава Танева. Деца ще застанат с инструментите си като солисти пред достолепните свои колеги – радиооркестранти. Това ще им даде самочувствие и ще ги съприкоснови с една важна и трудна форма в музицирането – работата в ансамбъл, в колектив. Българският цикъл дава път и на двама майстори на палката от по-младото поколение – Любомир Денев-син и Константин Добройков. И двамата идват да дирижират великолепни позабравени творби от Веселин Стоянов (класик, второ композиторско поколение) и от Константин Илиев (трето поколение). Марио Ангелов смята с основание, че забравените крупни творения, възродени днес на концерт на СОБНР, направо изживяват своята втора световна премиера с тези нови интерпретации.

А това никак не е лесно. Дори поради простичкия факт, че за да прозвучи публично едно творба – нужни са ноти, от които тя да се изсвири. Давате ли си сметка из какви забутани архиви, тавани и мазета мухлясват някои ценни произведения? И как това ги обрича евентуално на забвение. Ако все пак някой се присети и изнамери оригиналната единствена партитурата – то е гарантирано, че тя е проядена от влага, разпокъсана. За автографи иде реч, не за друго. Печатните издания са нищожно количество и само на най-прочутите творения. За музиката към филма „Време разделно“ от Георги Генков познавачите твърдят, че е разкошна, по-добра дори от самия филм. Ала музикантите и диригентът Любомир Денев-син се е наложило буквално да си вадят очите, да гадаят и да разпознават нотите изпод мастилените петна. Да се радваме, че „щом краят е добър – всичко е добро“.

Човек се замисля коя ли е целевата група на рискованото начинание да се изпълнява уж трудно смилаемата нова българска музика. Много важно е наблюдението на Константин Илиевски за ефекта от задължителното включване на българска творба във всеки един от редовните концерти: „Гост-диригентите ни, българи или чужденци, преди подбора на програмата сядат и по няколко седмици слушат българска музика за да се спрат на нещо, което ще им допадне. Това е голям успех, защото сме занимали реномирани световни диригенти с това да опознаят малка част от българската музика“.

Ето доказателство за пропагандаторската мисия на Радиооркестъра. Гост-диригентът Гергий Мадараш, главен диригент на Белгийския кралски оркестър, при подготовката си за софийския си концерт се запознава обстойно с музиката от Георги Минчев и споделя с маестро Илиевски, че изключително много съжалява задето едва сега, толкова късно!, се съприкосновява с българската музика, но смята в бъдеще да навакса пропуска си. Радостно е, че този млад и перспективен диригент е бил „заразен“ с красотата на българската музика, която ще бъде дирижирана от него навярно и по света.

И още от наблюденията на маестро Илиевски: „Вече втори сезон наблюдавам с огромен интерес как се сформира една група от млади хора, главно от професии, близки до изкуствата, като архитектура, кино, театър, художници, които започват да идват специално и нарочно, за да чуят съвременните български произведения. Познавам някои от тях. След концертите те доста често идват да ме поздравяват. А аз не пропускам да ги питам кое им е харесало най-много. Много често точно българското произведение е това, което е възбудило най-голям интерес“.

На влизане за втория концерт от българския цикъл забелязах именити музиканти, чиито физиономии сами по себе си са пропуск за вход в Радиото – те нарочно си купуваха билети, за да подкрепят колегите си от СОБНР. Марио Ангелов разкрива един интересен административен детайл по тема, твърде актуална за културата ни в последно време – делегирания бюджет: „Съставите на БНР НЕ СА на делегиран бюджет. Благодарение на подкрепата и на разбирането от страна на ръководството на Радиото ние имаме възможността да представяме програми, които не е задължително да бъдат супер продаваеми (в което няма нищо лошо). Благодарение на това можем да си позволим преференциални цени на билетите, които са просто смешни. Един от гостите ни веднъж се пошегува: „Един билет при вас е на цена по-ниска от едно меню в МакДоналдс“.

За сезон 2025–2026 маестро Константин Илиевски се въздържа да говори детайлно, но намеква да очакваме от всеки концерт по нещо уникално. Дори за откриването на сезона маестрото възнамерява да избере солиращият инструмент да бъде различен от традиционните цигулка или пиано. Предложението на тази публикация: орган. Разбира се, задача номер едно продължава да бъде възраждането на български музикални съкровища, но и даряване на живот на нови. И още едно несмело предложение: не е ли време чудесната концертна зала в БНР, наричана досега сухо: „Първо студио“, да бъде вече назовавана Концертното студио на БНР. Да, вярно – „Първо студио“ – това си е гордо название, с ореол на десетилетна слава сред музикантството, знак за висок престиж и високохудожествени постижения. Но не описва точно действителността.

Огромно е значението на БНР като инструмент за масово осведомяване, но вече не е единствено по рода си в днешните дигитални времена. Ала безусловно уникално е значението на звуковия фонд и архив на Радиото като част от културното наследство на България – с нищо незаменимо и неповторимо. Немалка част от бижутата в тази съкровищница са сътворени тъкмо от Радиооркестъра и представляват бисери от родното звукотворчество. „БНР е не просто обществен медиен оператор, а мултифункционална културна организация, която при това е най-големият продуцент на българска музика. То е и най-голямата музикална организация в България, която създава, изпълнява, съхранява и разпространява музика.“[3] 90 години вече е така на бул. „Драган Цанков“ в София. Тъй ще е и в бъдеще.

Начинание рисковано и неблагодарно от практическа гледна точка е подхващането на цял цикъл само с български композиции от XX и XXI век. Марио Ангелов го аргументира: „Ние сме посланици. Кой, ако не ние, трябва да покаже тази музика на света? Вече има дори и изпълнители, които се интересуват да научат и да изсвирят български солови концерти, което е една много тежка и неблагодарна от практическа гледна точка работа. Това е много радващо! Ние имаме лукса да мислим и действаме малко по-стратегически, да мислим малко повече на ползу роду“.

СИМФОНИЧЕН ОРКЕСТЪР НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО РАДИО
ЦИКЪЛ БЪЛГАРСКА МУЗИКА
13 ноември 2024, Първо студио на БНР
Ценко Минкин – Заливът „Дромос“
Веселин Стоянов – Концерт за цигулкаи оркестър
Георги Генков – Сюита „Време разделно“
Диригент Любомир Денев-младши, солист Стоимен Пеев, цигулка
https://www.facebook.com/bnrbinar/videos/1155420102876879

15 януари 2025 – Първо студио на БНР
Димитър Ненов – Токата (орк. Лазар Николов)
Албена Петрович-Врачанска – Концерт за пианои оркестър №2Sogno premonitore, световна премиера
Константин Илиев – Симфония №3
Диригент Константин Добройков, солист Мартина Табакова, пиано, вокал
https://www.facebook.com/bnrbinar/videos/471139615790077

2 април 2025 – Първо студио на БНР
Борислава Танева – Кончерто пиколо за пиано
Борислава Танева – Кончерто пиколо за флейта
Борислава Танева – Кончерто пиколо за виолончело
Диригент Константин Илиевски, солисти: Борис Иван Папазов – виолончело, Никол Кисьова – пиано, и Димана Темнискова – флейта

[1] Днес напълно заслужено титулуваме диригентите с почетната титла Маестро. Нямаше я тази традиция преди половин век. Нямаше „Маестро“ за Васил Стефанов, нито за Добрин Петков, Константин Илиев, Влади Симеонов, Асен Найденов, все корифеи. И наум не ни идваше тъй да ги зовем. Обърнах се веднъж-дваж с Маестро към Добрин Петков. А той ме скастри, изненадано-раздразнен: „Какъв Маестро съм аз! Маестро е Тосканини!“ Ала не по-малко особено за двама ни беше когато аз, мъникът, се обръщах към този корифей с „другарю Петков“… О времена, о нрави!
[2] СОБНР – съкращение от Симфоничен оркестър на Българското национално радио, иначе казано – Националният радиооркестър.
[3] Момчил Георгиев – „Тишина! Запис!“