Прелиствам с любопитство една необичайна за мен книга – „На Прага“ (изд. „Филателен преглед“, 2026). Нейната авторка Емилия Дечева е дългогодишна журналистка от БНТ, авторка и водеща на рубрики за кино и култура, сценаристка на тв документални филми, нейна е книгата „Хора от телевизора“(2011).
Изреждам нарочно творческата ѝ биография, защото там съзирам зачатъка и успеха на „На Прага“. В предговора ѝ съм поканена като читател да преценя дали Дечева е останала само на прага на своето културно пътуване из чешката столица, или се е докоснала до дълбините на този необятен град. Веднага ще заявя, че авторката е прескочила успешно прага, влязла е навътре в историята и културата на Прага. През своя няколкогодишен престой там тя е впрегнала всичкия си български опит, научила е дори чешкия език, за да се потопи в пражките потайности.
А те започват с една легенда за рицаря Брунсвик, следвана от други шест, разпилени из цялата книга. Те се появяват на точно определени места в нея, сякаш за отмора след обилната информация, която читателят трябва да преосмисли. Тя обхваща всички изкуства, архитектура, история. Филологическото образование помага на авторката да борави умело и с глаголните времена, за да се разбере дали става дума за преразказ на събитие, или лично мнение и поглед. Имената на всички забележителности са изписани и на чешки. Дечева ни разхожда, както с думи, така и със заснети от нея фотографии, с които е осеяна книгата. Тръгва от най-древното минало на Прага с нейните дворци, замъци, мостове, минава през куклите –„национално богатство на Чехия“, спира се на тях не само като играчки, но и като действащи лица във филмите на ветерана на чешката анимационна школа Иржи Трънка, откъдето се задълбочава и в неговото творчество, както и в „световете на чешката анимация“. Не отминава и „палавите рисунки“ на илюстратора на детски приказки Йозеф Лада, както и обемните картинки, които изскачат от детските книжки на магьосника Войтек Кубаща. С тях израснах и аз, купувах си ги от Чешкия културен център.
Киното заема немалко място в книгата. Дечева тръгва по стъпките на Моцарт в Прага, където е „легендарната премиера“ на неговата опера „Дон Жуан“(1787), в същия театър, в който Милош Форман заснема „Амадеус“ (осем Оскара). Разходката продължава из местата на филма. Форман е неизменно свързван със своята колежка, безкомпромисната режисьорка Вера Хитилова, която, за разлика от него, емигрирал в САЩ, остава в Чехия и се съпротивлява на социалистическия режим, както може. Е, не винаги успява, както доказва и малко известният факт, че сценарият ѝ за документален филм за писателката Божена Немцова чака 20 години, за да… не стане. Отделна глава е посветена на чешкия отпечатък върху Оскарите.
Най-привлекателното в книгата за мен са непрекъснатите връзки и следи, които Дечева отбелязва и задълбочава между Чехия и България. И те не са само в областта на киното: припомня се нашето участие на фестивала в Карлови Вари (на около 110 км от Прага); в главата „Хайде на кино!“(както се казваше една от рубриките на авторката в БНТ) тя се възхищава от запазеното кино „Луцерна“, даващо подслон всяка година на фестивал на българското кино, и недоумява от нехайството на България да запази своя „Модерен театър“, открит дори година преди „Луцерна“ в началото на ХХ век. На паметна плоча пред дома на родения в Чехия Ярослав Вешин е написано, че той е „български художник“. Дечева разказва увлекателно неговия житейски път, минал и през Мюнхен. А през Сатиричния театър преминава и Яра Цимерман – измислен, но извънредно популярен чешки герой (далечно подобие на нашия бай Ганьо), чрез спектакъл на проф.Трифонофф (Филип Трифонов). Като стана дума за бай Ганьо – дали неговият създател Алеко Константинов, минал през Прага, го е измислил в „Кафене „Славия“ или не, ще разбере само читателят на едноименната глава. Той ще открие и българската връзка на Божена Немцова, създателката на първия чешки роман „Баба“ (1855).
В книгата дебне и друга изненада – как е представена България в провокативната творба на скулптора Давид Черни „Ентропа“ (2009) и избегнатите последствия от един скандал.
Общоизвестен исторически факт е обаче недовършеният цикъл „Славянска епопея“, рисуван в продължение на 18 години от Алфонс Муха. Дечева се спира на платната, показващи делото на Кирил и Методий („Въвеждането на славянската литургия във Великоморавия“), както и закрилата на цар Симеон за учениците им, прокудени от Моравия („Цар Симеон Български: зорница на славянската писменост“). Продължение на тази епопея е стъклописът на Муха, посветен на Кирил и Методий, в пражката катедрала „Свети Вит“.
Нормално е читателят да очаква и нещо за двама от най-известните бунтари и дисиденти – писателя Милан Кундера и първия чешки президент Вацлав Хавел. Дечева нарочно ги оставя почти в края на книгата си. А що е Прага без Франц Кафка? Него го вкусваш на самия финал и чрез признанието на Кундера: „Кафколозите убиха Кафка, опитвайки се да го разтълкуват“. С този вечен символ на града и писмо на Кафка до приятел върху една затворена врата Емилия Дечева слага точка на своето културно пътуване из Прага. Дръжката в едър план подканва читателя да отвори вратата и сам да започне или да продължи това пътешествие в преоткриване на нови и нови изненади.
