0
4349

На Розмари ще й хареса

„Разказът на един музиковед“, Розмари Стателова, изд. „Рива“, 2020 г.

Гросмари[1] често идваше и продължава да идва във Варна. Помня, че дори веднъж участвах (лято е, аз съм ученичка в последния клас на гимназията, значи е 1990 г.) в някакво нейно шоу-игра-четене на поезия плюс музика, наречено „Сезони“, във Фестивалния комплекс, когато се избираше жури от публиката. Бях избрана и докато журирах, се осмелих да дам извън кратките отговори с „да“ и „не“ мнение за някаква песен, но Розмари набързо ме отряза и ми стана криво.

Оттогава са минали 30 години. Но аз като един музикален неспециалист продължавам да следя нейното мнение. През май миналата година бях на представянето на книгата ѝ „Естрада и социализъм“ в салона на Радио Варна. Говори свободно, асоциативно, тананика, акцентира по своему, на пръв поглед случайно, но не е, подпява на мултимедията, сяда, става, мимоходом задава и отговаря на въпроси – и всичко това се развива обикновено на фона на някаква мелодия с въртящ се клип от едната ѝ страна, който също коментира. Никоя мултимедия не може да замени тази нейна многоръкост, бърза мисъл и виртуозна коментарност с чувство за хумор. Така неусетно музикалният неспециалист, какъвто съм аз, научава между другото хиляди неща за света на музиката и въобще за културната подплата на дадена епоха и жанр. Ставаме свидетели на това как знанието не тежи, но е много важно да го имаш. То дава смисъл и въображение. Изглежда като жизненост и лекота, но лекота, която все пак идва от възпитана воля, превърната във фина взискателност, зад която се крият труд и години опит. После, разбира се, и вкус.

Така почти осемдесетгодишната Розмари движи цялата машинария на ум, съобразителност, стил, музикална и хуманитарна образованост, като две и две четири.

В края на септември 2020 г., отново в Радио Варна и в рамките на Международния попфестивал „Откритие“ на Доно Цветков, проф. Стателова представи новата си книга – автобиографичната „Разказът на един музиковед“ (изд. „Рива“, 2020). По същия вдъхновяващ начин тя разказва, пя, тактува и коментира периоди и ситуации от своя живот, отваря връзки и цели тунели в музикалната култура по света и у нас от средата на миналия век до днес. Въпреки тази „случайна“ игра на говоренето, основното в представянето не е атрактивността, а умната асоциативност и свободата. Ще се върна по-нататък на този момент – „аз съм един добър отзвук“.

В автобиографичната ѝ книга има пет теми, през които разказва. Първата е детството. В нея разказът е най-картинен. Чудото Розмари има шанса да се роди в семейство с корени в Албания, Македония, Германия, Русия и България, като най-силни са немското и българското. Изключително добър шанс да се родиш в такава среда, плюс музиката. Идеята тук е, че културата не е само една, тя може да бъде много. Така получава амбицията за още нещо. Възприема баща си, д-р Константин Стателов, майка си, Марияне Стателова, Бетовен и Шуберт като роднини, а себе си като някакво тяхно отроче. Неусетно просвирва на пиано, влиза в Музикалното училище, после в Академията, но това все още нищо не значи, тя иска само едно – да ѝ е интересно.

Месеци след прочитането на книгата на Розмари, дневната на семейство Стателови, дневната на детството, стои в главата ми. Става дума за семейния дом във Варна на улица „Херман Шкорпил“ 25, днес „Братя Шкорпил“. Представете си просторната стилна немска коледна дневна, с елха до тавана, украсена само с оранжево-сребърни матови топки, с 50 свещи в специални поставки и постоянно спуснати завеси, с единствена лампа над пианото. Дневна, нямаща нищо общо с действителността в България през 40-те, една утопична Германия насред целия комунизъм навън. Ето в такива асансьори на времето се качва и слиза Розмари и иска да ѝ е интересно. Но как може да искаш да правиш всичко, изсипан върху социалистическа строителна площадка? Книгата дава точно такива картини на може и не може и това е прелюбопитно на фона на разказа, който донякъде  смислопоражда тези крайности. Без авторски драматизъм са отминати някои политически репресивни моменти, как д-р Стателов е преместен да работи в Балчик като участъков лекар, откъснал се е от обществения живот в град Сталин[2] и умира само на 46 години, как живее българската интелигенция в онова време на столовете за хранене и мизерните квартири, как е потушена чешката пролет и тя „не вижда къде може да се живее“. Малка е, когато съветските руснаци нахлуват с брадва в семейния двор, въпреки съпротивата на дядото, завършил медицина в Русия, женен за рускиня и отгледан от майка, израсла в Москва. Подобни политически травми от детството и младостта, ако ги има, книгата не анализира, защото посоката е различна. А и майката Марияне дава много здрава светогледна основа с вкус към удоволствието в живота, която непоклатимо изважда цялата жизненост на децата ѝ без остатък.

Младостта е втората тема, която върви все още плътно и картинно. Това е интензивен разказ за живота на Розмари до 40-ата ѝ година. Животът със Слав Кожухаров, студентският живот и интелигентските компании обещават да се разгърнат нашироко. Но в книгата не се случва така. Постепенно тя завива към по-строго изследователското битие на бъдещата професор Стателова, макар някъде все още да се появяват светлинките на нещо интимно и бохемско. Да кажа направо: книгата е лична, но в нея няма откровеничене. Розмари обясни, че е избягвала интимности, защото е искала да се получи една скромна книга, а е имала какво нескромно да разкаже. Освен скромна, книгата е и по-строга. Тук можем малко да поразсъждаваме. Да видим заглавието ѝ, в което има „разказ“, тоест лична история, но също и „един музиковед“, не „аз“, а „един“, и то „музиковед“. Излиза, че откриваме позиция, избор и принцип, може да се каже морален принцип на проф. Стателова. В една лекция на Цветан Тодоров от 2016 г., „Не съществува задължение за памет“[3], той изброява етапите в работата по възвръщане на паметта. Първият е събиране на сведения, вторият е разтълкуване и, обръщам внимание на третия – включването в разказ, който да бъде поставен в служба на една външна за него цел. Вероятно външната цел на Розмари Стателова е книгата да бъде панорамна за нейната научна изследователска работа и да опише живота на интелектуалеца от музикантските среди в България през последните петдесет години. Ето нещо, надграждащо тихите или по-бурни интимни вълнения на отделния аз, макар и част от изстрадалия културен хайлайф по това време. От друга страна обаче, когато попитах Розмари дали е научила нещо за себе си, докато пише тази книга, тя ми отвърна: „Не. Аз не се идентифицирам с роля. Някой смятат, че има една истина, аз не, често се чудя на себе си, гледам се отстрани и си викам: „Боже, Боже…“, не съм последната инстанция, самата саморефлексия съм аз“. Това противоречие да мислиш строго за своя приносен научен дял и да гледаш на живота си като на работен инструмент, въпреки уникалната личностна изява и културно формиране с митологичен за времето си ореол – това е много специфично за поведението и начина на мислене и писане на проф. Стателова. Странно, но в резултат на това или тъкмо заради това, цялостното излъчване на Розмари показва добре защитено мнение в комбинация с интелектуално смирение. Може би това се нарича мъдрост.

Третата тема в книгата е свидетелството за хора, случки и време. Има разказ за поетите Владимир Левков (когото и аз познавах), Георги Рупчев, Гриша Трифонов, писателя Христо Карастоянов, музиканта Доно Цветков, Ангел Ангелов-Джендема[4] и много други цветни и незабравими личности. Случките са стотици и всяка се намества в скърцащата социалистическа машина на културата. За днешните културни мениджъри и продуценти механизмът на тези явления и организацията на изпълнители, публика и държавен ресурс биха били важни и любопитни, например движението за политическа песен „Ален мак“, групата „Вълна“, берлинският фестивал „Червени песни“, българският „Златен Орфей“, музикалното оформителство в телевизията, как холандецът Ян обикаля страната да слуша музика… Срещи, пътувания и характери със съответните разрешени или неразрешени от партийната власт реакции.

Общата нишка на тези хора и събития са изборите на Розмари, ако ги отделим като четвърта тема – културни, но заедно с това политически и лични. Говори за себе си като за добър отзвук, добър лектор и не смята, че има оригинален ум, а по-скоро, че мисли оригинално и необичайно за неща, които другите са измислили. Книгата все повече придобива статута на лексикон, удържан от едно професионално търсене на себе си и предмета на своята научна работа. В нея има различни неща: спомени, снимки, дневник, части от рецензии, книги и изказвания, пътеписи, художествени разкази, родови свидетелства. Има минало и днешно говорене. Битът на всекидневието все повече изтънява и се замества от една посветеност на научно дирене и прецизно описание. 

Понеже се опитах да разделя книгата на теми, последната пета и централна са научните изследвания на професор Стателова. Но те предхождат и следват всяко лично, обществено и професионално събитие. Започват от писането на рецензии, наречени преди „отзиви“, може би защото критиците тогава са били по-скоро отзивчиви. Научният консултант на дисертацията ѝ открил следното: Розмари започвала да пише със заявлението, че текстът ѝ ще следва марксистката методология. После изоставяла всякаква методология. Ти прекарваш читателя през десетки страници твои мисли и на финала отново нахлузваш „обувките“ на марксизма. То не става така! Но някак си ставало. Тя първо разбира, че не е просто музикант, а пишещ човек, докато с последната монография „Чуждата култура отблизо“ я наричат писател антрополог в музиката или музиковед историк, защото иска да види значението на музиката за хората, за всеки поотделно. Не ноти, партитури, произведения, а хора, практика, музика. Това се оказва силната ѝ страна. Популярната музика не е много интересна в музиковедски план, но страшно интересна културологически. Наричат я доктор Поп и доктор Рок. Какво прави тази музика с хората, какво им дава? В представянето на книгата си Розмари перифразира Платон – който отрича правото на първия срещнат да се изказва за изкуство – и каза, че в нейния случай е важно да се попита тъкмо първият срещнат, защото всеки има право на музика. Нейният обект на изследване идва отвъд културата. Заради този интерес Розмари започва да отговаря и за малцинствените групи в музиката. Това е етномузикология с всички рискове на изследването.

Все пак най-големият риск е този да разказваш миналото, като възстановяваш лични спомени от една индивидуална памет, разположена в общата колективна история за събитията и свидетелите. На местата, където се застигат паметта и историята, проблясват и поуките от всичко това. Този дневник на културната история на Розмари Стателова е по-специално усилие, което идва след повече от 4000 статии и 11 книги. Дали това усилие не е повече за нас, които вървим в същата култура с една все по-отслабваща и прозирна памет?

[1] Около Розмари Стателова се носи облак от митологични случки, изказвания и имена. Тук използвам шеговитото Грос-мари (от немското „грос“, голям и като намек за ръста ѝ, но в случая го употребявам като респект пред нейната „голяма“ личност).
[2] Сталин е името на Варна от 1949 до 1956 г.
[3] Цветан Тодоров, „Четене и живот“, „Сиела“, 2019 г.
[4] Доносникът отива да пита Ангел Ангелов-Джендема защо пеят песен, в която се споменават „другарите от Отряда“ (подразбира се партизанският отряд „Чавдар“, в който може би е бил член Тодор Живков), и други песни с „неприлично“ съдържание, а той отговорил: „На Розмари ѝ харесват“, виж стр. 49 в книгата. Връзка със заглавието на настоящия текст.