0
3492

На село

„Тази еднообразна северна картина не ми носеше познатото усещане за студ, тъга и самота. По-скоро зад всичко стоеше необятно спокойствие, населено с къщи, села и градове.“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си.

Винаги съм мислил, че връзката ни с природата е една от магиите на живота. Ние сме толкова нейни деца, колкото и вечни нейни жертви. Затова и настроението ни често пъти е покорен род на капризите на времето, една или друга природна картина за нас е знамение на съдбата, което ние фаталистично се опитваме да отгатнем. Ако ни посрещне слънчево утро, или природа, облечена във весело зелено, в душите ни грейва светлина, бият радостни камбани и ние вярваме, че вървим към несъмненото щастие. Толкова по-тежко и непоносимо преживяваме, когато облаците съединят небето и земята и сивотата удави всички цветове.

Тъкмо затова зимният английски пейзаж ме учуди още веднъж. Този ден ние се движехме по посока на Шропшър сред сивозеления мъглив простор на английското поле. Но тази еднообразна северна картина не ми носеше познатото усещане за студ, тъга и самота. По-скоро зад всичко стоеше необятно спокойствие, населено с къщи, села и градове. Що се отнася до моите английски спътници, те ни най-малко не се повлияха от дъжда и мъглата. След като още в Лондон установиха, че времето е лошо (може би никъде в света не се говори за времето толкова, колкото в Англия) те просто го забравиха. Ние отивахме на гости у Майкъл Филипс, наш приятел и ветеринарен лекар в едно село в областта Шропшър, в сърцето на Англия, на около двеста мили от Лондон в северозападна посока. За мене всичко това обещаваше да бъде интересно, както всяка нова среща с непознати хора и места. И, разбира се, сравненията идваха у мен по съвсем естествен път.

Някъде след Бирмингам зимното слънце направи безуспешни опити да пробие облачното небе. След това като че в отговор, облаците легнаха плътно върху земната повърхност и стана още по-мрачно.

При Майкъл Филипс пристигнахме с известно закъснение. Неговата къща беше усамотена в една чудна местност с все още зелени хълмове и малки горички. Още веднъж можах да почувствам, че очарованието на английския селски пейзаж е колкото непосредствено, толкова и своеобразно силно.

Но още повече ме изненада невероятната къща на Майкъл Филипс. Тя беше типичен представител на елизабетинския стил, на два етажа, с островърх покрив и внушителните черни дъбови греди отвън. С неизбежния за този стил висок комин, построен от външната страна на къщата, със старинната, живописна ромбоидна форма на стъклата на прозорците. Къщата бе рядко красива, при това в чудна хармония с цвета на околния пейзаж. Всред стените ѝ стояха три века живот и при това не показваше никакви признаци на разруха или старост. Тя ми напомни чудесните думи на една стара песен:

Къщите завиждаха на хората,
че живеят.
Хората завиждаха на къщите,
че не умират.

По-късно Майкъл Филипс ми обясни, че черните дъбови греди произхождат от отдавна несъществуващите великолепни дъбови гори, каквито е имало в миналото по тия краища.

Домакините ни чакаха за обяд и ни посрещнаха с типичната английска естественост, която някои темпераментни чужденци смятат за пренебрежение. Сигурно съществува някаква разлика между хората от града и тия от селото в Англия, но за мене, в качеството ми на гост, всякакво подобно обобщение би било пресилено. Майкъл Филипс беше наш приятел и ни бе поканил да прекараме уикенда с него и семейството му. Силното впечатление, което ми направи къщата отвън, се потвърди и от вътрешното ѝ устройство – твърде просто и артистично. Обясниха ми, че в тази част на Англия има много подобни къщи, които са почти спомен от Шекспировото време. Този контакт между настояще и история винаги носи един вълнуващ момент на спонтанно уважение към онова, което ни е предшествало. Човек се чувства не случаен гост на случайна планета, а жива част от един вечно жив род.

Обядът, който любезните домакини ни поднесоха, беше най-типичен английски обяд – ростбиф, йоркширски пудинг, брюкселско зеле, грейви (сос от печено месо), печени картофи и след всичко – ябълкова торта. За да не бъдем вън от рамките на типичното и традиционното, ние трябваше да пием английски сайдер.

Тъкмо по време на обяда нашият домакин стана жертва на своя професионален дълг като ветеринарен лекар. Внезапно пристигна с кола една твърде развълнувана млада дама, която мъкнеше със себе си огромен червен булдог. Дамата прекъсна обяда на Майкъл Филипс и твърде драматично му обясни, че нейното кученце току-що е погълнало един гвоздей и тя се ужасяваше от мисълта, че това може да бъде фатално. Булдогът обаче гледаше на цялата тази история с очевидно недоумение. Майкъл Филипс успокои дамата и я отпрати, докато неговата съпруга ни разказа, че той е най-честата жертва на фанатичната любов на хората към кучетата. Че нерядко го разкарвали през нощта да лекува четирикраките си пациенти. Цялата тази случка ми припомни твърде важното място, което заемаше кучето в английския дом. Може да се твърди със сигурност, че не съществува друга нация, за която кучетата да са предмет на такова внимание и уважение от страна на хората.

Естествено за Майкъл Филипс кучешкият проблем е въпрос на клиентела и той си имаше твърде много работа.

Опитах се от любопитство да надникна в живота на това обикновено английско семейство. Съпругата на Майкъл се занимаваше изключително с домакинството, както повечето жени в английските села, и главно с грижите и възпитанието на трите си деца. Като имах предвид всеобщото отвращение на съвременната жена от домакинската работа, я попитах дали все пак не ѝ доскучава, че живее сама в такава отдалечена къща. Отговори ми, че нямала време за скучаене, защото винаги била заета с премного работа. Каза ми, че много от семействата тук имат три и повече деца. И това веднага ме върна към най-тягостния проблем в съвременна България, катастрофалното спадане на раждаемостта и неведнъж декларираното нежелание на сегашната българка да има деца. Изглежда, че отговорът на моя въпрос се криеше в спокойствието и сигурността на тристагодишния дом.

И трите деца – Питър, Кристин и Джон, ходеха на училище в селото. Всяка сутрин училищният автобус вземаше децата и ги връщаше към четири и половина следобед. Обяд те получаваха в училище срещу минимално заплащане. След кафето Майкъл Филипс поиска да ни покаже своето собствено стопанство и градината си. Най-напред той ни отведе в конюшнята, където се запознахме с любимците му – две малки снежни кончета, понита, които той отглеждаше с най-голямо удоволствие.

„Ако можеше, моят мъж би се пренесъл да живее при тях!“ – забеляза госпожа Филипс.

После ние видяхме два истински бели коня, които домакинът отглеждаше за езда, за да отидем след това в грамадната градина, която очевидно принадлежеше на работните ръце на госпожа Филипс. Едната част от градината бе засадена с ябълкови и крушови дървета, а останалата чакаше цветята, които бяха прибрани през зимния сезон. Любезната домакиня настоя да дойдем през пролетта, за да видим колко красива ще бъде градината ѝ. Отново си помислих, че връзката между англичанина и природата, все едно дали това са цветя, кучета или коне, е твърде силна и непосредствена. Това до голяма степен напомня за отношенията между някогашния класически български селянин и земята, така неповторимо увековечени от Йордан Йовков и Елин Пелин. Характерите на разказите „Балкан“ или „Старият вол“ биха могли да бъдат разбрани и в атмосферата на английското село.

Изглежда, че главното растение в английската градина си остава великолепната сочнозелена трева, която като че ли е предназначена да даде цвета на страната. Бих могъл да напиша и: „една страна, боядисана с трева“.

После ние се отправихме към близката река. Частна река, която принадлежеше на собственика на отсрещното просторно място. Майкъл Филипс каза, че е пълна с риба, но уловът става само с разрешение на собственика. Направи ми впечатление, че всички места наоколо бяха грижливо заградени от техните собственици. Също и съседната дъбова горичка беше частна собственост. Недалеч, на отсрещния хълм се строеше нова къща, току-що бяха вдигнали основите ѝ. Тя щеше да бъде дом на младото семейство, което сега временно живееше в една каравана.

Междувременно Майкъл Филипс ни разказваше, че на него тукашния живот му харесвал много повече от този в града, че той е имал възможност да отиде на добре платена работа, но предпочел да си остане тук. И всеки, който види чудесната панорама на зелените хълмове, цялата спокойна девствена картина на английското поле, би разбрал решението му. Все пак за един човек, който обича понита, ще бъде малко трудно да прекара живота си между автобуси и влакове.

Имахме намерение да се разходим по-далече, но отново професионалният дълг на нашия домакин ни лиши от неговата компания. Видяхме, че пред къщата спира кола и след малко десетгодишният Питър ни настигна, за да каже на баща си, че трябва да отиде да види една от кравите на някакъв техен познат. Всички тръгнахме назад и съвсем навреме, защото отново завяла дъжд.

Постояхме още малко, пихме чай и си тръгнахме. Докато колата ни отвеждаше на юг, аз гледах през прозорците здрачаването, първите светлини по хълмовете и си мислех за тези хора, които живееха своя собствен живот и бяха пуснали дълбоки корени в тази земя. Представях си вечерта на Майкъл Филипс с неговите мънички смешни понита, трите буйни, весели деца, които прескачаха стълбите, и госпожа Филипс, която нямаше време да скучае. Представях си и младото семейство, което може би поставяше началото на нова тристагодишна къща върху съседния хълм. И си спомних онзи най-хубав и смислен девиз на човека: „Аз съм тук, както бих могъл да бъда навсякъде“.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияВетар
Следваща статияЛявото и дясното след популистката вълна