Начало Идеи Гледна точка На тринайсетия етаж
Гледна точка

На тринайсетия етаж

882
Чавдар Петров, „Монолог в стената“, 2015 г.

Генералът лежеше в стая осемнайсет на тринайсетия етаж. Лежеше отдавна. Вливаха му системи, биеха му инжекции. Беше облечен в чиста, изгладена пижама, която му стоеше излята като костюм, от време на време ставаше и надникваше в дългия коридор, но не смееше да се разхожда, само правеше две-три крачки и пак се прибираше в стаята. Два пъти на ден гледаше новините по телевизията, носеха му и вестник, който той четеше, седнал на масата.

Посещаваха го трима от бившите му приближени, също висши офицери, за които той беше направил много. Генералът се радваше на посещенията им, но не чуваше добре и усилието да участва в разговор го изморяваше.

Един ден и тримата бяха дошли на посещение, поседяха малко, а като си тръгнаха, единият предложи да седнат в някое кафене до болницата, за да обсъдят нещо. Така и направиха.

– Вижте – започна той, когато се скриха под един чадър на масичка на тротоара, макар че сянката от чадъра не вършеше работа, ами дъхтеше направо като изплезено куче, а смолистите му дори и на тази възраст вежди се сключиха, – това рано или късно ще се случи и генералът ще почине. Мисля, че военен от такъв ранг трябва да бъде погребан с държавни почести. Но за целта трябва да започнем да действаме сега. За съжаление, знаете как стоят нещата, каква е разстановката. Така че трябва да бъдем упорити и да чукаме на различни врати.

Наистина, в момента във върхушката на военните сили доминираше лоби, което се опитваше да възроди някои стари порядки, но така, че да не бъде обвинено по никакъв начин за това. Генералът беше имал своите звездни мигове, но и своите конфликти с гледащите назад към миналото и при един такъв конфликт набързо беше пратен в пенсия.

– Може би трябва да стигнем направо до държавния глава – обади се вторият, който в леките цивилни дрехи и поради излишните си килограми приличаше повече на конферансие, отколкото на страховит военен, какъвто всъщност си беше покрай множеството мисии в чужбина, в които беше участвал.

Третият, който беше запазил сивата си коса непокътната от времето и се гордееше с това, се изсмя.

– Ами добре, действай! Пак ще си говорим.

В крайна сметка подадоха просба, заявление или както там се нарича, в канцеларията на държавния глава, взеха входящ номер и зачакаха.

Дните на генерала течаха все по един и същ начин. Правеше своите няколко крачки до коридора и обратно, търпеливо чакаше да изтекат системите. Но глухотата му като че ли се засилваше, а това изтъняваше още повече нишките, които го свързваха със света. Лекарската визитация, сестрите, санитарката, която измиваше стаята, това беше всичко. Децата му бяха в чужбина, жена му беше починала, роднини не го посещаваха. А тримата му питомци, като виждаха колко е вече отстранен от живота, също разредиха посещенията, за да не го натоварват. Сега те чакаха отговора от президентската канцелария, през ден поне един от тях звънеше там, но отговор нямаше.

При една нова среща тримата обсъдиха ситуацията.

– Ние сме в уязвима позиция и там добре си дават сметка за това – започна черновеждият. – Генералът в крайна сметка е жив, някой по етажите на властта вече със сигурност си е казал – човекът е жив, а тези бързат да го погребат. Много добре знаем, че това не е така, че машината е много тежка и за да се задейства, е нужна подготовка. Но няма как да го обясним на никого, а формално правите са те.

– Трябва да търсим директен достъп – вметна пълният. – Друг начин няма. Трябва пак да претръскаме телефонните тефтерчета.

– Аз не се наемам. В коридорите на министерството ме заобикалят като глава лук – обясни третият. – Никой няма да ми обърне внимание. А в канцеларията на държавния глава са съвсем нови хора. Там не познавам никого.

Един ден доцентката заведе при генерала двама стажант-лекари, момче и момиче. Генералът лежеше изпънат на леглото и кротко дишаше. Тя ги запозна с историята на заболяването и после ги остави да прегледат документацията. Когато останаха сами със спящия генерал момчето стана, разходи се до прозореца, погледа отгоре. Височината явно му даде кураж. Отиде до седналото на масата момиче, протегна ръце и я вдигна. И силно я прегърна през кръста. Момичето хвърли паникьосан поглед към генерала, но не се издърпа от ръцете на момчето. Накрая то я пусна. Тя хвърли пак поглед към генерала и отиде при него. Изведнъж докосна челото му.

– Той си е отишъл – каза. За пръв път виждаше умрял човек.

Момчето отново отиде до прозореца и го отвори. В стаята нахлу свеж въздух. Чуваше се как гълъбите тропат по облечените в ламарина первази.

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 г. е колумнист в „Портал Култура“. Издал е двайсет и четири книги. Сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – преведена в Норвегия през 1997; „Ези-тура“ (1999, 2000, 2014) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011, 2012); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Гризли“ (2015) – награда „Перото“; „Християнски разкази“ (2016); „Мария“ (2016) – награда „Перото“; „Дърводелецът“ (2017); „Лала Боса“ (2019); „Шейсет разказа“ (2023); „Тъгувам за Киото“ (2025). Автор е и на сборниците с есета: „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014); „По закона на писателя”(2015) и др.

Свързани статии

Още от автора