0
2908

„На учениците им трябва пример“

Интервю с Григор Николов – журналиста, който стана учител

След като целият ти професионален път е бил свързан с вестници, от три години си учител. Усети ли тази промяна в живота си като трус или свикна бързо?

Какъв ти трус? Човек цял живот трупа знания в определена област съобразно интересите си и може да прозвучи нескромно, но по отношение на историята и българския език и литература, особено що се отнася до родните писатели, съм подготвен, както казват младите, „на макс“. Над 30 години редовно чета документи, които ме интересуват, в Държавна агенция „Архиви“, тъй че за мен нямаше никакъв проблем да сменя професията. С охота в края на часовете разказвам на учениците неща, които съм проучвал, даже и извън учебния материал, и които са твърде любопитни. Например за Лора и Яворов, за Стамболов, за Вапцаров и Багряна. Странно ми е, че неща извън учебниците са им интересни, но защо вече е друга тема. 

Как те приеха учениците – такъв гръмогласен, бързорек и изобщо с вид на комита?

Позволи да не отговоря конкретно на тоя въпрос, но с две думи – трудно, защото съм малко строг, но пък всеки, у когото съм видял положени усилия да научи и направи нещо, е бил възнаграден, както сам казвам, „с бонус“. Сега да се върна на „комитата“ – странно нещо са писателските алегории, особено на Деян Енев – та, ако си в сферата на културата, то можеш да ходиш с т.нар. „интелектуален“ вид – брада, коса, изобщо неглиже. Когато си сред ученици обаче, трябва да си в известен смисъл и пример. Та си ходя гладко избръснат и лъскав. 

Колкото до „комитата“, ми се ще да разкажа и една родова история, която има връзка и с училището дотолкова, доколкото се опитвам да не им вкарвам готови модели от най-новата история. Та прадядо ми е ходил по гурбет в Америка. Не ще да е забогатял много, но като се върнал, купил петнадесетина декара земя, та да си изхранва семейството. Дядо ми пък е кмет на село Раданово веднага след 9-и септември и е николапетковист. Разправят се с Никола Петков, дядо ми вече не е кмет, но никой не го закача и дори си вземал пушката и ходел на лов. Баба ми пък, негова съпруга, имала двама братя. Единият анархокомунист, който тръгнал през 1925 г. с още 7 души да превзема кметството на свищовското село Павел и, естествено, ги избили. Другият ѝ брат, поучен от тоя пример, станал учител и заместник-директор на Мъжката, сега Първа гимназия в Търново. След 9-и септември 1944 г. изчезва. Баба ми, докато склопи очи, все се питаше: „Единият ми брат го знам къде е. Там, на паметника. Ама къде изчезна другият?“

Като се замисля, във всяко българско семейство има подобни истории. Не съм аполитичен, но не членувам в никаква партия и мисля, че това е полезно за учениците. Не може да ги учиш и да влагаш политически пристрастия.

Кой педагогически подход защитаваш – да поддържаш дистанция с учениците, за да не ти се качат на главата, или да проявяваш индивидуално внимание към всеки?

Едното не изключва другото. Дистанцията е задължителна, но трябва да проявяваш внимание към всеки. Те не са еднакви – един има едни интереси, друг има други. Проблемът е с тези, които нямат никакви.

Онлайн обучението прът в колелото на образованието ли е, или все пак има достатъчен коефициент на полезно действие?

Ние като народ сме големи философи – вечно разсъждаваме и търсим смисъла, понякога и скрит във всяко действие на управляващите. Не искам да се впускам в тоя спор, който се води вече трета година и особено в частта му „Какви поразии ще нанесе онлайн обучението?“. Това ще го видим след години. Засега виждаме тия, които си накупиха дипломи и за 10 години завършиха курсове, които би трябвало да завършат поне за 20. Не това е основният проблем. Тия, които си учеха присъствено, си учат и онлайн. Народът ни по принцип е недоволен, но най-вече от три неща – управляващите, здравеопазването и образованието. Кучето е заровено на друго място – делегираните бюджети, смесването на равностойни и неравностойни ученици в един и същи клас, писането на учебници, дори и за пети клас, от университетски преподаватели и на неразбираем за учениците език, делегирането на родителски права на учителите, защо е нужен 8-и клас, който наричат „подготве“ и в него прекъсват обучението по основни предмети за сметка на чуждия език и т.н. Всичко зависи от родителите и домашното възпитание. Ще си позволя да разкажа един случай. Оставих няколко души от 9-и клас на поправителен. Правихме консултации по темите, уж учиха. На изпита им дадох темата за последиците за България от Първата световна война, Ньойския договор и реформите на Стамболийски. Една ученичка, която преди това на тест ми извести, че Левски бил изгорен на клада, написа страничка и половина в стил „и да искаш, не можеш го измисли“ и все едно пренаписа историята. Оставих я за есента. Дойде с баща си, за да ми обяснят, колко аз не разбирам. Бащата през цялото време ми обясняваше, че е написала доста, аз опонирах, че няма нищо вярно и накрая той компетентно заключи, че аз не мога да съм учител. Попитах го какво работи. Отговори ми, че е механик. Тогава рекох: „Извинявайте, но когато колата ми се повреди, тя не отива при учител, който да я поправя, а при механик. Нека всеки да говори за това, от което разбира”.

Общо как преценяваш учениците? Будни ли са, интелигентни ли са?

Безспорно има доста такива деца. То си е ген. При това няма общо понятие интелигентност – интелигентен и буден си в една област, в други – не толкова. Различни са, както и ние сме различни, както и хората преди нас са били различни. Не можем, а и не трябва, убеден съм, да се стремим всичките да ги направим еднакви. Не може всички да са лекари, инженери, компютърни специалисти, прависти, писатели, художници. Трябват и техници, строители, ватмани и шофьори. Така е във всяко едно общество още от стари времена. Задължителното обаче е всички да са мислещи.

Какво се върти в главите им, защо не искат да четат художествена литература? С една дума, какво поколение расте?

Поколението е различно от нашето. Много ще е елементарно да си го обясним с интернет и джиесемите. При това наистина не всички, но мнозина четат и художествена литература. Но и те са продукт на своето време. Тия дни в пети клас учим за народното творчество и приказките. Питам ги кои приказки знаят. Няколко деца ми отговарят „Хари Потър“, други пък „Пърси Джаксън“. Има изместване на ценностите. Не може да учиш „Бай Ганьо” и в христоматиите да има само „Бай Ганьо журналист“. Оставям настрана, че мен, а и мнозина други, работещи тая професия, това ни обижда. Ами като ще го вкарвате на части, защо не вкарате в христоматиите „Бай Ганьо прави избори“, което е особено актуално сега. А си е най-добре учениците да прочетат цялата книга. Същата работа е и с „Под игото“, с „Балада за Георг Хених“, от която са вкарани само началото и краят, и още, и още. Не може да добиеш представа за едно литературно произведение от отделни негови части.

Още един пример. В пети клас учат родословно дърво и ги накарах за домашно с помощта на родителите си да си направят родословни дървета. Ами над 2/3 стигнаха само до баба и дядо. Това ми показва, че родителите са неглижирали, меко казано, родовата памет. Като не се интересуваш от рода си, как ще се заинтересуваш от история и български писатели!?

Да се върнем към вестниците. През 2004 г. взе наградата „Паница“ за разследването си за „царските имоти“. Помня как това разследване излизаше седмици наред като подлистник във в. „Сега“ и имаше ефекта на бомба. Какво се случи после, какъв беше дълготрайният отзвук? Успя ли впрочем лично да се запознаеш с царя?

Да, така беше с наградата. Другият награден беше Митко Новков и колчем се видим с него, се шегуваме, че двамата затрихме тая награда, щото след това тя стана награда за гражданска доблест. Лично от отзвука не се изненадах, защото като си журналист, то първото условие е да свикнеш, че монетата има и обратна страна и не всички ще те харесват. Както вика Дядо Вазов: „един ще хвали, друг ще те проклина“.

После станаха едни неща, които от дистанцията на времето, щом се присетя за тях, и се смея. Яне Янев и Атанас Железчев, той беше и зам.-председател на Народното събрание, основаха „Ред, законност и  справедливост“ и решиха да съдят Симеон Сакскобургготски в Страсбург. Е, осъдиха го де. После ме каниха в една комисия в Народното събрания, която разглеждаше казуса с т.нар. „царски имоти“. Да не споменавам вече покойници, но те се обръщаха към Симеон Сакскобургготски с „Ваше величество“. Хайде холан. България е парламентарна република и това обяснява всичко. Връщам се на въпроса, който не е коректен, що се отнася до това дали съм се познавал с „царя“. Той по конституция си е „гражданина Симеон Сакскобургготски“, каквито сме и всички ние. Ако трябва да го приравним към царстващата българска династия, той е престолонаследник и никога не е бил цар. Не съм се запознавал с него, а и нямам желание. Ако той е искал, е щял да ме потърси. Очевидно е бил далеч от такива помисли. В интерес на истината съм писал в една от книгите си за него и за обръщението му към българския народ, когато навършва 18 години, и за ролята му сред тогавашната българската емиграция. Предполагам, че не му е станало много приятно, но такива са фактите. 

Какво се случва с църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, където навремето двамата с теб ходихме в командировка да пишем репортаж? Успя ли да се превърне в жива църква или продължава да е просто паметник? Грижат ли се добре за нея?

Нито е жива църква, нито е паметник. Като човек „търновец“ си спомням какви разправии имаше около нея преди да я реставрират. Изказвам лично мнение. Не е уважително към българската история да наредиш едни каменни плочи и да внушаваш: „това са гробовете на българските царе“. Къде са стенописите, които уж бяха съхранявани и то твърде добре. Личното ми мнение е, че идеята е от нея да се събират пари, а каквото е направено, то е направено и няма нужда да се доразширява. Няма и достоен отговор дали в нея е погребан наистина цар Калоян. Това обаче ме подсеща и за спектакъла „Звук и светлина“ на Царевец. Гледал съм го над 10 пъти още от създаването му, а за последно през тази година. Ами да ме извиняват, но той е безумно осакатен – гледаш, слушаш и… нищо не разбираш от историята на Втората българска държава.

Как се раздели с в. „Сега“, където изкара почти 20 години?

Както едно семейство, в което съпругата и съпругът са си дотегнали и даже вече не се хранят заедно. Може да се каже, че се разведохме по взаимно съгласие. Аз се усещах като добър чиновник, който си изпълнява задълженията, но нищо повече от това. Един ден ме извика главната редакторка и ми каза: „Мисля да се разделим“, на което отговорих: „Добре.“ Нямаше никакви драми. После се сетих колко прав беше Серафим Северняк, като казваше, че всяко издание прилича на главния си редактор.

Всъщност тоя вестник го „разделиха“ с доста журналисти, и то качествени. Съжалявам, защото „Сега“ беше един много добър вестник. Акцентирам на думата „беше“. Не може да формираш обществено мнение с един път в седмицата книжно тяло и сайт, между десетки други.

Издал си 7 книги, посветени на тайните, загадките и мистериите в българската история и в живота на знакови наши дейци и творци. Би ли споделил най-голямата изненада за теб, свързана с ровенето в документите и архивите?

С оглед на това, което съм намирал в архивите, разбрах, че не можем да вадим една историческа личност от времето, в което живее. Тя действа според неговите правила и изисквания. Другото, което разбрах, е, че не можем да търсим жълтории в живота на всеки значим българин – нещо, което днес се шири с особена сила. Да си зададем въпроса – кой бе пожален с тия писаници тип „Стара слава“? Ботев ли, Левски ли, Стамболов и Стамболийски ли?

Ако говорим за изненада, тя е в следното. Над 480 години ни владя Османската империя, после бяхме признателни на Руската империя, че ни е освободила. После търсихме икономически и финансови контакти с Австро-Унгарската империя, прикрепихме се към Третия райх, след това към „непобедимия СССР“ и каква стана тя – тях вече ги няма, а нас си ни има. Май звучи като предупреждение.

Доволен ли си от грижата на издателите към книгите ти?

Не се оплаквам – свършили са, каквото могат. За четива от този вид, съм отпечатван в „доволни“ тиражи, имам и допечатки. Малко ми е неприятно обаче напоследък да разбера, че книги от тоя тип отсъстват от книжния пазар и се появяват някакви доста тенденциозно написани, особено за времето между 1944 и 1989 г. Имаме и съвсем пресен пример. Убеден съм, че прочитът на историята ни има нужда от обективност.

Издаде и книга за Вапцаров. Кое е онова нещо, което не е известно за Вапцаров на широката публика?

Да не подвеждаме читателите. Това беше книга по „Процеса срещу ЦК на БКП“ през 1942 г., както е известен, или „Дело 585/42“. Тя е строго документална. След това документите отидоха в Държавна агенция „Архиви“.

Всичко е документално и дава отговор на много въпроси. Едни, премълчавани до 1989 година, други – преиначавани след това в опити да бъде заличен Вапцаров. Личното ми мнение е, че той е незаслужено пренебрегван и в учебниците като социален поет, на когото мнозина сложиха клеймото комунист. 

Над какво работиш сега?

Подтикът е от едни мои приятели, които работят по един проект за репресирани българи по време на Първата световна война в Канада. Доста интересна тема, свързана с много търсене по архивите. Накратко, става дума за това, че българи, които са икономически емигранти в доминиона на Англия, след като България влиза във войната на страната на Централните сили са обявени за „представители на неприятелска държава“ и са въдворени в трудови лагери, в които прекарват от няколко месеца до няколко години. Общо са около 140 души и им издирихме имената, населените места, наследниците. Интересно ми беше с това, че една Канада се връща към миналото и си признава грешките.

Григор Николов е роден на 9 септември 1955 г. Магистър по „Българска филология“ с усилена втора специалност „История“ във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Започва като редактор в общинско радио „Велико Търново”, главен редактор на общински вестник „Подем“ в град Полски Тръмбеш, уредник и след това редактор в областния великотърновски в. „Борба“. От 1985 до 1989 г. е работник в „Софийско пиво“ заради изискването за „софийско жителство“. Жител на София от 1990 г. Отговорен секретар на вестника за култура и изкуство „Камбана“ (1990), секретар във в. „Вечерни новини” (1990–1991), секретар във в. „24 часа“ (1991–1998), първи зам.-отговорен секретар на в. „Сега“ (1998–2004) и репортер в отдел „Култура“ на същия вестник от 2004 до 2017 г. От септември 2018 г. е учител по „История и цивилизации“ и „Български език и литература“ в 95-о СУ „Проф. Иван Шишманов“ в прогимназиален и гимназиален етап.  

Има над 2500 публикации в периодичния печат в различни регионални и национални вестници и списания – в „Софийска правда“, „Земеделско знаме“, „24 часа“, „Труд“, „Сега“, „Народна култура“, списанията „Наша родина“, „Отечество“, „Родолюбие“, „Жената днес“, „Мениджър“, вестник „Български хоризонти“ в Торонто.

Издадал е 7 книги: „Пуста да остане таз Америка“, „Мистерии за власт и царски имоти“, „Български загадки“, I част през 2012 г., II – през 2013 г., „Грешките на българските политици“, „Писатели и други български омайници“ и „Забравени страници за незабравени българи“. Редактор и съставител на 5 билингвистични издания на стихотворения на Вапцаров и съответно Салваторе Куазимодо, Янис Рицос, Владимир Маяковски, Пол Елюар и Федерико Гарсия Лорка. Автор и съставител на книгата „Дело 585 – 1942 г.: Никола Йонков Вапцаров“ (2013), написана по 11-те тома от разследването през 1942 г. 

Награда „Паница“ през 2004 г. за журналистическо разследване за т.нар. „царски имоти“.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияТревожният симптом на ниската активност
Следваща статияКак спасението може да носи смърт?