В края на май във Варна се проведе второто издание на литературния фестивал ВарнаЛит. Акцент в неговата програма, който го отличава от други литературни фестивали, са срещи на писатели с ученици. Проведоха се над 50 такива срещи. Живото общуване е незаменимо. То е еднакво интересно и полезно за двете страни. Създават се непосредствени впечатления, които не винаги са в съгласие с предварителните нагласи и очаквания.
Аз имах четири срещи с ученици – от седми до единадесети клас. Три от тях преминаха прекрасно, останах с впечатлението за смисъл, за диалог, за нуждата на децата от говоренето за литература. Нужда, която ние като че ли с лека ръка подценяваме или към която сме силно предубедени. Затова и искам да разкажа впечатленията си – кое ме очарова, кое ме натъжи. Думата впечатление произлиза от „печат“ – нещо, което се запечатва в съзнанието. Моите срещи с ученици не са чак толкова чести, но тези наистина оставиха отпечатък в мен.
В техникума по електротехника бях посрещната на входната врата на училището от учителката по литература на десети клас. Елегантна, обаятелна, енергична жена, която ме поведе по дългите коридори до библиотеката, където в кръг бяха наредени столове и учениците бяха насядали по тях. Обясни ми, че групата е сборна – само от деца с изявен интерес към литературата. Бяха около четирийсет, не повече, но като се има предвид профила на училището, групата си беше внушителна. Започнахме точно с биенето на звънеца. Стегнато и необстоятелствено, но с лично отношение към книгите ми, учителката ме представи на децата. И заваляха въпроси. В началото помислих, че вероятно това ще бъдат дежурни, формални въпроси. Първо останах учудена, че те наистина са чели. Второ останах удивена, че са обсъждали помежду си, че онова, което ме питат, не е предварително намислено, а се ражда в момента от живия разговор, от динамичното общуване, от истински интерес. Някои от въпросите ме стряскаха, други ме радваха, когато разговорът забиваше прекалено много в една посока, учителката деликатно се намесваше и го модерираше с невидима вълшебна пръчка, беше като диригент пред своя обичан, своеобразен оркестър, пред гората от ръце, която напираше да знае – за колко време се пише роман, за колко време се публикува, колко стихотворения е една стихосбирка, защо Явора е убита, откъде зная онези неща в „Първия рожден ден”. Пет минути преди часът да свърши, учителката предупреди, че времето за срещата ни изтича и започнаха снимките – с всички заедно и с почти всички поотделно, радостното и въодушевено сбогуване, което на мен не ми се искаше да свършва, но междучасието вече изтичаше, нямаше време за губене, те трябваше да бъдат навреме за следващия си час, в следващия кабинет. Точността, деловитостта беше част от педагогическото умение на преподавателката. Това ме удиви не по-малко от доверието и любовта, които учениците изпитваха към нея. Аз също.
Искам да кажа – без да сме в често високопарната приповдигнатост около 24 май – когато един учител върши работата си с чувството за радост и обич – той увлича след себе и невидимо възпитава, и създава критерии, и създава смисъл за още около трийсет, четиридесет деца.
А това понякога се равнява на цяла армия. Армия, която няма да бъде победена от агресивността и пошлостта.
Това беше първата ми среща. Така творчески, радостно и смислено преминаха и другите три. Но четвъртата беше печална и ме изпълни с горчивина. Краят на учебната година е. И децата, и учителите са изморени. Директорът на училището ме въведе в часа. Учителката по литература дойде при мен и се представи, ръкувахме се. После тя седна на най-задния чин и започна да наблюдава. Не каза нито една дума, не взе участие по никакъв начин, не прояви никакъв интерес, не изрази никакво отношение. Аз останах сама пред деца, които открито и несмущавано се прозяваха едно след друго пред мен. Трябваше да се представя сама. Това ги изпълни с още по-голяма досада. Коя е последната книга от български автор, която сте прочели, попитах. Сведен поглед. Поне прозявките престанаха. А от чужд автор? Главите още повече се сведоха. След още няколко мъчителни минути на риторични въпроси им казах – извадете лист и опишете в рамките на пет минути нещо, което ви е впечатлило през последно време – разговор с ваш приятел, среща, филм, игра, предмет, книга, човек, каквото и да е. Изчаках пет минути, само две от децата пишеха. Спирах се почти при всяко дете и шепнешком питах – защо не пишеш? И отговорът, също изречен почти шепнешком, но с чувство за безнадеждност и обърканост, беше все един и същ – нямам за какво, госпожо. Нямам за какво.
Думи, които премазват. Премазаха ме тези отговори.
Тръгнах си много преди звънецът да бие. Не искам да осъждам и да размахвам пръст. Само искам да подчертая колко много зависи от учителя. Всички ние имаме любими учители, които след като завършим училище, продължаваме да обичаме още повече.
Убедена съм, че ако тези ученици, които се прозяваха и не се впечатляваха от нищо, бяха ученици на другата учителка, щяха да бъдат също толкова будни, интелигентни и впечатляващи се от този удивителен свят. Учителите ни учат да се впечатляваме, а не да запаметяваме. Истинските учители.
