Деветнадесетото издание на Международния фестивал за късометражно кино In the Palace се проведе в началото на юни в Перник
Това e единственият фестивал в страната, сертифициран да предлага късометражни филми за разглеждане от Академията за филмови изкуства и науки на САЩ за наградите Оскар и студентски филми за Student Academy Awards – студентските Оскари. Разговор с неговия основател и директор Цанко Василев.
Вашият фестивал е първият за късометражно кино в България. Как и защо решихте да се занимавате с късометражно кино?
Още като студент в първи курс мой филм беше селектиран на фестивала Manaki Brothers в Битоля. Аз бях изключително щастлив, че ще отида на кинофестивал, ще представя филм. До този момент бях работил само в телевизия, предимно публицистика, и киното беше доста далеч от мен. Тогава ми казаха, че няма да ходя аз, а деканът ще представи филма. Това ме разстрои много. И аз с моята младежка упоритост и идеята, че всичко трябва да се случва тук и сега, си казах, че ще си направя фестивал, който ще е само студентски. Започнах да обикалям малки градове, защото мислех, че фестивалът трябва да е в малък град, за да може веднага да се усети като празник. Накрая стигнахме до Велинград. Приеха ни много топло отношение и с разбиране за това какво искаме да направим. Първото издание на фестивала беше във Велинград, беше страхотно. В града има мажоретен състав и духов оркестър. И те изнесоха цяла програма при посрещането ни. Ние бяхме млади хора, студенти, не очаквахме всичко това, но градът се беше подготвил да ни посрещне с голямо тържество и цветя. (Смее се.) Фестивалът беше страхотен, въпреки че никой от нас нямаше представа какво всъщност е кинофестивал, но аз реших, че като сме се хванали на хорото, трябва да го играем. Как се прави филмов фестивал – като рожден ден: каним всичките си приятели от всички университети – гледаме филмите, радваме се, има международно жури. Още първият фестивал беше международен, защото веднага се присъединиха колеги от Македония. Когато нямаш его и претенция, магията се случва. За нас беше важно хората да дойдат да си представят филмите, да участват в процеса. Така се роди фестивалът за късометражно кино преди деветнадесет години.
С какво ви спечели късометражното кино?
Ние като студенти правим само късометражни филми. Тогава още не осъзнавахме, че това по същество е самостоятелен жанр и той ще има много бърз ръст впоследствие. Просто търсехме формат, в който студентските филми да бъдат показвани.
Каква е ситуацията днес?
Отново сме подкрепени от програма Медия на Творческа Европа. Новото е, че сме не само Oscar qualifying Festival, вече сме и Goya qualifying Festival – вече квалифицираме и за испанските награди Гоя, което е също признание, но и задължение. Ние сме единственият фестивал, който има собствена научна конференция за късометражно кино. В световен мащаб има едно-единствено специализирано списание за късометражно кино, това е Short Film Studies – американско издание. Ние развиваме изключително бързо тази конференция, защото учени от много университети и държави всъщност имат нужда от този форум, за да се срещнат с колеги, да прочетат докладите си и да обменят идеи. Тя е интердисциплинарна – в нея участват изкуствоведи, философи, психолози. Те имат нужда да се срещнат с авторите, за да видят накъде върви изкуството. Късометражното кино не е само изкуство, то е много силна социална рефлексия. Почти всички късометражни филми, които се селектират по фестивали, са с много силна социална характеристика и могат да бъдат инструмент за изследване на модели в обществото.
Какво ви накара да напуснете Балчик?
Ние обичаме Балчик, но за съжаление не можем повече да бъдем там, защото като Oscar qualifying festival имаме задължението фестивалът да се провежда в театрални салони, не може да го проведем в някаква обикновена зала. Фестивалите за късометражно кино в исторически план са съсредоточени в индустриални градове като Оберхаузен, Клермон-Феран, те имат социална роля и затова са в индустриални градове, а не в туристически центрове.
Какво ви дава Перник?
Тук има много повече възможности за развитие и сътрудничество, защото Перник е на един час път от три държави, с които имаме сходно усещане за кино, имаме сходни проблеми. Нашият стремеж е да се превърнем в хъб за региона, който да може да подпомага млади автори, да ги среща с други работещи млади автори и да дава подтик на тяхното изкуство. Това е част от нашата мисия. Ние инвестирахме много, за да поканим гости от Гърция, Македония, Сърбия и граничните постсоциалистически държави. Това е много важно за нас, защото по този начин се стимулира регионалното развитие в киноиндустрията. А това са кинематографии, които са сравнително затворени, ние рядко гледаме филми на нашите съседи, не сме свързани с тяхното производство и разпространение, а би трябвало да има такива възможности, защото границите на Балканите са изкуствени. Ние трябва да работим заедно с тях и трябва да правим копродукции. Това е причината Перник да се окаже толкова добра локация за Фестивала за късометражно кино, защото той винаги е бил работен фестивал. Винаги се е стремил да бъде полезен на хората, които искат да влязат в киноиндустрията. Перник разполага с добра база, целият град е ангажиран с фестивала и с усещането за фестивал. Това е важно за нас – да се чувстваме желани, да се чувстваме на мястото си, да усещаме подкрепа. Ние тепърва ще мислим как да уплътним това пространство с допълнителни активности, имаме идеи за още модули, които да засилят сътрудничеството между страните. Късометражното кино е и може да бъде инструмент за културна дипломация, за обмен на култура и влияние в региона.
Какви са тенденциите в тематиката и стилистиката на късометражните филми?
Мога смело да кажа, че късометражното кино става силно социално. Все по-рядко могат да се срещнат фестивални филми, които са хорър и от специфични поджанрове, все по-рядко се срещат комедии, просто защото съвременните общества живеят в други времена. Ние сме заобиколени от много тежки проблеми. Бежанската вълна от Сирия още не е утихнала. На фестивала гледахме един страхотен филм от Косово за войната, дори след толкова години травмата там не е отшумяла. Много приятно впечатление направи, че в залата бяха посланикът на Косово и посланикът на Македония. Разбира се, те са на частно посещение, но именно това показва, че късометражното кино има място в тази културна дипломация. Ние се надяваме все някога да срещнем адекватност в българската политика, но за съжаление, не мога да кажа, че съм оптимист.
Какви са вашите наблюдения за развитието на фестивала?
Доста по-лесно се правеше фестивал в онези години, когато ние започвахме. Може би защото беше по-малък, нямаше чак толкова допълващи модули. Може би защото акумулираше по-малко агресия върху себе си от останали нереализирани проекти. Ние сме фестивал, който не спира да работи, независимо от ситуацията тук, и намираме начини за финансиране и от ЕС, и от частни фондове и фондации, и от други източници. След едно спиране може да се окаже, че е невъзможно да продължим.
Как финансирате фестивала?
В последните няколко години Фестивалът не се финансира от Националния филмов център. Или се финансира толкова нелепо, че ние ги съдим, и от две години не сме получавали финансиране от тях, защото то е обидно и арогантно малко. За сметка на това фестивали със съмнително качество получават в пъти по-голяма помощ.
А как при това положение събирате работещ екип ?
О, много трудно. Ние сме малък екип. Целогодишно работим двама-трима души.
Какви са критериите за селекция на вашите филми?
Разчитаме на инстинкта си за кино. Това е нашата формула. Нещо, което пристигне до нас, дори с определени дефицити, ние сме по-скоро склонни да го покажем, да го подложим на преценка в рамките на фестивала, отколкото да не го вземем. За нас е много важно да поемаме рискове. Може би това е формулата, за да имаме толкова силна успеваемост в момента и в Академията, която връчва наградите Оскар. Защото всяка година ние имаме филм, номиниран за Оскар. Тази година това беше игралният филм „Роклята“, а в категорията анимационно кино – Boxballet. Преди една година 25% от краткия списък на Оскарите бяха филми, които са били на нашия фестивал. Това се вижда от експертите и прави впечатление.
Как бихте коментирали наградите?
Много по-важно е да попаднеш в селекцията на голям фестивал, отколкото да бъдеш награден. Наградата се присъжда от няколкото членове на журито и зависи от представянето на участниците по време на фестивала. Защото In The Palace е фестивал, в който можеш да стигнеш директно до журито, да поискаш обратна връзка за твоя филм – какво ги е докоснало, какво не са разбрали. Това е много важно за младите, които сега се учат.
Бихте ли ни разказали за наградите, които давате за питчинг ?
Ние сме единствената институция, която финансира късометражни проекти на база пичинг в България. За нас е важно хората да могат да застанат с името си зад проекта, за който вярват, че трябва да бъде финансиран. В залите ние каним продуценти от различни съседни държави да гледат българските проекти, защото журито финансира един, но много други автори могат да намерят партньори за финализирането на проектите си или дистрибутори, с които да сключат договор за разпространение на филмите, след като бъдат готови.
Как се позиционират българските филми в международния контекст на фестивала?
Гледайки международната селекция, не мога да бъда доволен от качеството на българското кино в момента. Това е отчасти и защото българското късометражно кино няма количествени натрупвания, защото ние произвеждаме изключително незначително количество късометражно кино на годишна база. Имаме примери, които показват, че нашето късометражно кино може да бъде на световно ниво. Филми, тръгнали от нашите питчинг сесии, финансирани от нас за първата крачка към реализацията си, стигат до световни върхове в киното. Това са примери, които всички познават – „Чест“ на Павел Веснаков, „Довиждане“ на Еди Шварц и Йордан Петков. Единият спечели Гран при във Франция, на фестивала в Клермон-Феран, другият спечели Гран при във Варшава за live action. Това показва, че имаме възможности, просто трябва да бъдем по-смели и да поемаме риск да финансираме късометражно кино.
Как кризата по време на пандемията се отрази на фестивала?
Пробвахме различни формати. Пандемията нанесе доста сериозна вреда на целия сектор. Сега основният ангажимент за нас и за всички институции е да върнат навика на публиката да посещава културни събития в зала. Киното е изкуство за съпричастност и за съпреживяване.
Как късометражното кино отразява войната в Украйна?
Вече има филми, които идват от разгара на военните действия. Тепърва ще има вълна с такава тематика. Но освен това има филми за бежанската вълна от Сирия. На фестивала видяхме „Спасителна лодка“ на Скай Фицджералд, удивителен филм за бежанците от Сирия, които се опитват да стигнат до Италия. Ако тези теми не се разработват внимателно и качествено, те се изхабяват и имат обратен ефект. Обществото ни има нужда от тези филми и те вече се появяват.
Имате ли планове за следващото юбилейно, двайсето издание на фестивала за късометражно кино?
Вече събираме филми за нашата селекция, но тепърва ще направим анализ на това издание и ще вземем решение накъде да вървим.
Цанко Василев има магистърска степен по културен мениджмънт и аудиовизуални комуникации и бакалавърска степен по кино и телевизионна режисура. Той е търсен лектор от много фестивали в България и чужбина. Водил е различни образователни програми за млади професионалисти по филмово продуцентство, творчески индустрии и културно предприемачество. Продуцент на филми и музикални клипове. Той е основател и директор на Международния фестивал In the Palace, професионалната програмата за развитие на млади филмопроизводители Filmer Forge и питчинг сесията за подпомагане на производството на нови късометражни филми. Василев е съучредител и член на Управителния съвет на Българска фестивална асоциация. Бил е жури на много фестивали в Европа и света.
