1
3344

На читателя –
с любов!

Като кръвен потомък на Бай Ганьо (всъщност всички ние сме кръвни потомци на Бай Ганьо, но, слава Богу, кръвни потомци и на Алеко сме), и аз пообиколих доста свят. А това ми дава простор да съпоставям не национални икономики и ландшафти, които не ме вълнуват особено, а народи и нации, традиции, нрави и манталитети. В хода на това си съпоставяне установявам, че българинът е общо взето четящ човек. С времето все по-малко и по-малко четящ, но все още четящ. Съзнавам, че тази ни национална традиция е на път да бъде удавена от стихията на консума и технокрацията. Какво да се прави – такъв е духът на времената, а на този дух и ние, българите, сме подвластни. Ден след ден мишката изяжда книжката.

А бяха времена, когато още като деца заспивахме винаги с книга под възглавницата – с книга под възглавницата се и събуждахме. И продължихме да го правим и като средношколци, и като студенти, и като изключени от гимназиите и университетите дори. (И в това отношение аз имам богат личен опит.) Не, не става дума за потомствена народопсихология, за някаква генетична пристрастеност към четенето – феноменът е по-скоро социалнополитически. Просто нямаше какво друго да се прави в онези сурови и зли времена на повсеместен деспотизъм и национална самоизолираност. Нашите западноевропейски и северноамерикански връстници обикаляха света, а ние бяхме приковани към родните земи като Христос към кръста. В един исторически момент, в който американските астронавти напускаха без паспорт и виза планетата, ние и до Петрич и Калотина можехме да отидем само със специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната (тя беше народна само доколкото държеше целия народ в яките си ведомствени ръце) милиция само на политически благонадеждните. Каквито аз и моите другари не бяхме. Този неумолим паспортен режим ни превръщаше в най-достоверен персонаж на Гогол – в току-що слезли от страниците на „Мъртви души” истински крепостници, но не на монархическа Русия, не на Собакевич, Плюшкин и Коробочка, а на Народната Република. Това модерно крепостничество така ни гнетеше, че един, при това по-скоро партийно-правителствен, отколкото дисидентски поет изповяда:

Ний не търсихме чужди земи,
ний не търсихме чужди пристанища,
ала тясно ни бе у дома
и зеленият глобус ни мамеше!

Е, докато съвременниците ни от белите държави пропътуваха зеления глобус, ние така и си останахме по местата – подмамени от невидените му прелести и измамени от измамите му.

Та една от причините отечеството ни любезно да се превърне в общонародна читалня беше, че нямаше какво друго да се прави. Общодостъпно за стотици милиони наши съжители зад Желязната завеса, за нас, белите източноевропейски негри, правото на пътуване не бе достъпно. В една епоха, в която манталитетът ставаше все по-глобален и светски, а туризмът – все по-международен, нас ни застрелваха на граничната полоса само защото сме дръзнали да я прекрачим. Дори в страните от Съветската империя пускаха трудно, а в западноевропейските държави – само партийните и комсомолски номенклатурчици. За сметка на това пък класната ни ръководителка организираше ежеседмично в часа на класния пътуване по картата. Закачаше на черната дъска огромна географска карта на света – и пътуването започваше. Започваше, разбира се, със СССР и със столицата на цялото прогресивно (за разлика от другото, от регресивното) човечество – Москва. След което маршрутът продължаваше, както следва: първо до братските социалистически държави, чийто брой благодарение на братската, макар и въоръжена, помощ откъм нашия лагер на мира и социализма непрекъснато нарастваше – дори и Куба, и Ангола се присъединиха към групата. С времето стигнахме, разбира се, по картата и до гнездото на осите – през войнолюбците от НАТО, та чак до цитаделата на хищните капиталистически акули САЩ. Тези редовни пътувания бяха не просто и само политически обагрени – те бяха идеологизирани до последната крива. Докато всички братски народи – обясняваше, сочейки с показалката държава след държава екскурзоводката – ликуваха и тържествуваха под топлите грижи на Партията-ръководителка, англо-американските роби на труда стачкуваха, бунтуваха се и едва ли не се изяждаха взаимно от гняв и ужас. Но все пак пътуваха не като нас по карта, а с лимузини, чартъри и круизи. Какво да се прави – всеки с ресурса си.

„А като не можеше да се пътува, нямаше ли какво друго да се прави?” – ще запитат всички онези подрастващи, които нямат личен спомен от социализма. Имаше. Да се мечтае например. По начина пресъздаден от вече цитирания поет-конформист:

Профучели край наште врати,
ветровете за път ни подлъгваха
и далечните наши мечти
нощем вдигаха котва и тръгваха!…

За да я спуснат сутринта пак по родните крайбрежия – я черноморски, я дунавски. Е, това не беше, разбира се, всичко. Можеше и да се ходи на театър и на кино. Но там сцената бе пренаселена от една трудова, революционна, разузнавателна и партизанска героика, която бе толкова повсеместна, агресивна и декларативна, че ни опротивя още в ранно детство. Филмите и пиесите, които бяха допускани до очите ни, бяха в най-голямата си част съветски, в по-малката си част източноевропейски и от останалите братски и полубратски държави и държавици и в най-малката си и най-незначителна част – от лагера на империалистическите агресори и подпалвачи на нови войни. Та малкото наистина интересно и стойностно, каквото имаше за гледане, можеше да се изгледа само за броени часове, а всичко останало бе една или друга форма на партийна агитация и пропаганда, от която бяхме преситени. Съотношението между родното и международното участие по театрални сцени, киносалони, радио- и телевизионни програми, филмови и драматургични фестивали, по читалища и библиотеки бе регламентирано свише – дори ресторантските оркестри свиреха и пееха, съблюдавайки стриктно спуснатите от съответните министерства и комитети в проценти пропорции между нашите и враждебни страни и лагери.

Беше някакъв всестранен, някакъв тотален контрол в центъра и по места – истински комунистически локдаун, само че без пандемия и без достъп до ваксина. И колкото по-повсеместен и непроницаем беше наложеният командно-административен надзор, толкова по-недвусмислено водеше той към книгата като единствено, като последно убежище от настъплението на пошлата партийна пропаганда във всички клетки на битието – та чак и в интимната сфера. Където вечно будното око на бойците от Тихия фронт – родните потомци на Дзержински с хладен ум, горещо сърце и (най-вече!) чисти ръце – също дебнеше ден и нощ. (В този смисъл си спомням тъй наречените милиционерски бракове, при които махленски отечественофронтовски активисти проследяваха млади влюбени двойки и спипаха ли ги в леглото, начаса ги отвеждаха в гражданското да ги бракосъчетаят в така наречените милиционерски бракове.) Та във възрастта на любовта и любовта значи не беше безопасна, като частната собственост, като театрите, кината, радиата и телевизиите, читалищата, естрадата и всички културно-масови прояви, и тя бе подобаващо одържавена. Одържавяване, което също водеше целенасочено към книгата.

Имаше и друг, психологически мотив за това общонародно книголюбие. Социалнополитическата действителност, в която всички бяхме потопени от главата до петите, не оставяше изход за бягство, тази действителност бе адресирана с еднаква неумолимост до всеки и до всички и единствено убежище от нейния колкото могъщ, толкова и общонароден диктат се оказаха страниците на любимия роман. Ако този роман беше исторически, ние, читателите му, бягахме в историческото минало; ако беше научнофантастичен, бягахме нейде из космическите дебри и галактики; ако беше пък любовен, бягахме съответно в любовта. Оказа се обаче, че и тази ни щафета беше бягане с препятствия. Работата е там, че споменатите регламенти бяха адресирани със същата непоколебимост и до книгоиздаването, което бе, разбира се, също централизирано и държавно. Издаваше се не според художественото качество – издаваше се според класово-партийната правоверност. На книжния пазар най-многобройни бяха съветските заглавия, следвани от заглавията на автори от братските социалистически страни. След това идваха по реда си прогресивните (имаше и регресивни такива) държави от Третия свят, след тях – родните творби и чак накрая – западноевропейските и северноамерикански писатели. Селективно бе отношението дори към съветските романисти. Нобелистът Шолохов, да речем, който възпяваше в епосите си червеноармейската кауза, бе многократно издаван и преиздаван, нобелистът Пастернак, който имаше амбивалентно отношение към бели и червени – издаван оскъдно, докато нобелистът Солженицин, който разобличи цинизма и мракобесието на комунистическия тоталитаризъм и жестокостта на репресивния му апарат, бе желязно премълчаван. В хода на тази позорна селекция и до днес си спомням как в огромната руска книжарница в центъра на столицата можеше да си закупиш новоиздадените стихове на Есенин, само придружени от томче със съчиненията на Ленин. Няма ли го Ленин, няма го и Есенин – колкото и несъвместими да са двамата не само художествено, а и идейно-политически.

Ето значи как живяхме и какво четяхме ние, стареещите, в онези сурови и зли времена, по които все повече недоробували си наши съвременници въздишат с носталгичен копнеж. А какво е останало до днес от тази ни традиционна и общонационална любов към книгата, какво и как се чете на родна земя в днешните технократични и прагматични времена, ще разкрием в следващото есе.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияДа почетем Фройд
Следваща статияНещо за душата

1 коментар

  1. мислех да се въздържа от словополагане но авторът ме провокира с нещо което премълча. в същност за това все още никой не говори открито. това е опита на руските колонизатори да русифицират българската четящи част от населението. руските книги бяха по евтини от нашенските. Те предлагаха повече преводни издания. В областта на новостите на идеите и приложната наука особено инженерни та . сиреч ако искаш да си наясно с новостите трябваше да ги получаваш от руски. русифициратето започваше с историята която учихме – руския окупатор се преставяне като освободител. историята на царство България не се изучаваше. а руската литература и висока култура и представяне като нещо изключително. и днес политици като заемат антируски позиции ни обясневат че уважават руската култура. А реалността че тази култура е травматична европейска култура на цивилизованато руско малцинство мачкано от руската не европейска реалност. Тя не е наша култура и единствената полза от нея е да разберем как не трябва да стават нещата, в същност ние имаме изградена чудесна европейски култура по време на царство България, която не познаваме. руски телевизия, Руски книги и руски филми – това беше културната среда през колониална период. и днешния човек е четящ, само че от интернет. днес младите знаят езици, учит в оксидента. Просто нямат филтрите които ние си изградихме в борбата ни с тоталната пропаганда, за това грамотни хора говорят за чипиране и кетоейлс:. Другото е че младите нама да прочетат това. Прекалено дълго е. няма да имат нерви и време. много неща ги разсейват а и миналото не ги интересува.