Аржентинският художник Алберто Моралес е у нас за първи път и представя изложбата си в централното фоайе на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Двайсет и двете платна и една скулптура могат да бъдат разгледани до 20 септември
Чудя се как мога да изобразя антарктическата необятност и вечната мистерия на нейния произход. Имало ли е произход? А също се чудя как мога да опиша полихромната антарктическа белота, която предизвиква зрението ми и духа ми? Преди да стъпя на Антарктида, си бях представял статичен и едноцветен пейзаж, но вместо това открих динамичен и многоцветен свят. И една рискована и съблазнителна география, която ми позволи да открия цветове без имена, въпреки че те съществуваха някъде дълбоко в душата ми…
Моята Антарктида беше моето първоначално пътуване, там, където отидох и откъдето се върнах…
Може ли нещо да съществува, преди да съществува сняг? Преди тази неумолима чистота, неумолима като посланието от един свят, който не обичаме, но към който принадлежим, но то може да бъде усетено в този звук, който все още е брат на тишината.
Живеенето ми в Антарктика за известно време потвърди отдалечаването ми от моето „преди“ и ми посочи моето „после“. Аз пораснах. Духът ми се разшири и можех да почувствам какъв съм – чиста енергия.
Тишината…
Не отивах там, за да рисувам ледници, нито да правя пейзажи, а исках да се докосна до природата на Антарктика, в нейното първично състояние, и то в екстремния ѝ климат. Исках да се отърва от всякаква предварителна представа за това какво може да бъде белотата. Не я проучвах, не питах за нея, избрах да отида невеж. Исках да бъда изненадан. И там… посветих се на живота, не се занимавах с това, което ми се случваше: да бъда, да се случвам и да съществувам. Чувствах се така, сякаш се връщам към първичното си състояние – към майка си, към баща си, към началото. Върнах се към разгадаването, точно както когато започнах да рисувам марули и домати и чрез тях интерпретирах света. Но вече нямах зеленчуци на масата, сега имах безкрайната белота. Онази белота, която се движи, защото е съставена от нюанси, които могат да се видят. Пейзажът.
Всичко, за което разказвам днес, стана ясно по-късно.
След Антарктика аз отново станах себе си. Върнах се като спирала, в точка, която е същата точка, но разширена.
Чувствам, че срещата ми с Антарктика беше случайна. В продължение на много години преди това, докато разделях участъците на платната си като хоризонти, Антарктика вече ме е търсила…
Това е началото на книгата „Моята Антарктида“ на аржентинския художник Алберто Моралес, написана след завръщането му от пътуване из Антарктида през 2005 г. Книгата може да се види и купи на изложбата в София.
Художникът е роден през 1952 г. в Буенос Айрес, където работи и днес. Започва да учи рисуване на десет години. Първата му изложба е като студент през 1969 г. в Музея „Амансио Алкорта“ в град Морено, негови учители са художниците Хорхе Абот и Деметрио Уручуа. Първите му самостоятелни изложби са през 1976 г. и 1977 г. в Галерия Lirolay в Буенос Айрес.
Моралес експериментира със скулптурата и графиката. По собствените му думи: „Не става въпрос за материалите, с които работиш, а за това, което можеш да направиш с тях“. Следват многобройни изложби в цяла Аржентина. През 2000 г. получава субсидия от град Буенос Айрес за осъществяване на образователен проект, в който са участвали дванадесет хиляди ученици и студенти. От 1995 г. художникът е и преподавател.
През 2005 г. Национална антарктическа дирекция на Аржентина кани Алберто Моралес да пътува в продължение на четиридесет дни из белия континент, за да отбележи стогодишнината на аржентинското присъствие на Антарктида. Мисията му е да включи Антарктида като тема на своите произведения и след това да ги разпространи по света. По време на пътуването Моралес работи с малки скици, бележки, картини и снимки. Когато се връща в ателието си, ги превръща в творби, които продължава да създава и днес – вече 18 години след срещата си с Ледената красавица.
Най-значимите изложби на Алберто Моралес са в Museo del hielo, Ел Калафате; La noche de los museos, Буенос Айрес; Centro Cultural Borges, Буенос Айрес; Museo Marítimo – Ушуая; Casa Rosada – Presidencia de la Nación, Буенос Айрес, както и в Мексико. Много от творбите на Алберто Моралес се намират в градски пространства, както и в национални и международни колекции.
Разговарях с Алберто Моралес преди откриването на изложбата му, а за превода от испански се погрижи Гергана Лаптева – ръководител на културната програма на Българския антарктически институт.
Колко пъти сте били в Антарктида?
Само веднъж, но всичко е в главата ми и рисувам по памет. Толкова силни бяха емоциите ми по време на това пътуване, че са запечатаха в ума ми и все още рисувам Антарктида.
Работите, които представям в София, са в три формата – голям, среден и малък. Най-големите ми творби са шест с размер 1 на 2 метра, а най-малките са 9 на 17 см. Използвам акрил и колажна техника. Идеята ми е да покажа впечатленията си в различни мащаби и перспективи.
Много голямо впечатление в Антарктида ми направиха огромните пространства и разстояния – те ме вдъхновиха да направя големите платна, а в малките картини показвам нещата от по-голяма дистанция, тях ги наричам картини на любовта.
Кое беше първото, което видяхте в Антарктида?
Когато за първи път видях бреговете на Антарктида, беше през февруари, бях на борда на кораба „Десеадо“. Всичко, което се виждаше, беше сиво – морето беше сиво, небето беше сиво и само една много тънка линия беше оцветена в ярък цветен тон. Всъщност това беше изгревът на слънцето. Тогава за първи път рисувах на Антарктида.
А помните ли кои животни на Антарктида ви направиха най-силно впечатление?
Най-много ме впечатлиха морските слонове и леопардовите тюлени. Морските слонове са огромни и тежки животни – над 3 тона. Но няма да видите нито животни, нито птици в картините ми. Аз съм художник, който не използва фигури в творбите си, изразявам се чрез пространства, разстояния и цветове – това е моята Антарктида, моите емоции и усещания. Въздух, вода, лед и светлина – това виждате в моите творби. Тук, в София, представям и една скулптура – тя представлява моето усещане за хоризонта на Антарктида.
В Антарктида е много силно усещането за постоянство – това е хоризонтът. Когато вървиш в една посока, пред теб винаги е хоризонтът. Ако се обърнеш назад, там няма никой – нито майка ти, нито баща ти, нищо от миналото, дори да погледнеш надолу, виждаш само собствените си стъпки – отпечатани в снега, едно празно пространство, в което напред е само хоризонтът.
Понеже рисувам много картини, в които изобразявам хоризонта, исках да го извадя от картините и да му придам обем. Затова направих тази скулптура. Хоризонтът, разбира се, може да е в различни цветове – бял, оранжев, червен, златист, розов, но специално този е син.
Докато разглеждате изложбата можете да свалите на телефони чрез QR код и звуците, които са част от книгата ми „Моята Антарктида“. Това е монтаж от всички звуци, които слушах по време на моето пътуване в Антарктида. Звуци на топящ се лед, на пукащ се лед, звуци на пингвини, на корморани, на тюлени, чува се и моят глас, има и добавена музика на бандонеон, все пак става въпрос за аржентинска Антарктика.
Вие сте за първи път в България, но знаете ли нещо за българската култура?
Много искам да свържем артистичните общности в Аржентина и в България, за да можем да си сътрудничим и да работим заедно – във всички жанрове на изкуството, не само художниците. Много се надявам по време на посещението си в България, да успея да направя такива контакти.
Изложбата на Алберто Моралес в Софийския университет е по покана на Българския антарктически институт и на неговия директор проф. д-р Христо Пимпирев.
