Интервю с Тодор Костадинов, автор на четири книги, сред които и романа „Софийско жителство“, написан през 1984 г. и останал непубликуван до Десети ноември.
ПЪРВА ЧАСТ
Да се върнем във времето преди колко, 35 години. 1986-а. Тогава ти издаваш едновременно две книги, „Девет дни в Париж” в изд. „Народна младеж” и „Забрави страха, Филипе” във „Военно издателство”. Абсолютен прецедент, млад автор да дебютира с две книги. Рецензент на „Девет дни в Париж” е Дончо Цончев, а автор на предговора – големият новатор в българската литература Рашко Сугарев. В предговора си той казва: „Тодор Костадинов – експертизата го доказа – не спада към гилдията на литературните мошеници”. Дотук добре, както беше в оня виц. Сигурно и публиката, а донякъде и ти сте си мислили, че пътят ти оттук нататък в литературата ще е постлан с рози. Само че не се случва така. Защото се оказва, че освен двете книги, ти вече имаш написан и цял роман, „Софийско жителство”. Какво по-хубаво от това – дебютираш с разкази и повест, а третата ти книга вече е роман. Само че романът не успява да излезе. Въпреки перестройката. Защо? Разкажи за одисеята ти по издателствата, за колекцията от положителни рецензии и за стената на отказа за издаване.
Тъй като мина много време, и то време особено, може да се каже дори разделно, умишлено няма да спомена много имена на много хора. Причините за това са различни, например че много от тях вече не са между живите. Не се сърдя на никого за нищо, това съм написал и в предговора на книгата си „Софийско жителство“, по-скоро ми е мъчно за всички. Дори и за майор Николова от 4-то районно, която ме изхвърли от квартирата ми с пакетчетата с двете ми издадени книги и ръкописите на двете неиздадени.
Тъжното е, че това стана по донос на вдовицата на един голям наш поет, която живееше на горния етаж и още при запознанството ни с гордост ме уведоми, че е доброволен сътрудник на органите на МВР. И за нея ми е мъчно. Просто никой от нас не допускаше, че онзи строй ще се окаже по-къс от един човешки живот. И че този живот ще е неговият собствен.
Моята ситуация на 26 години беше следната: имах две издадени книги, при това посрещнати изключително ласкаво от критиката. Дори излезе за тях крайно положителна статия на половин страница в официоза „Литературен фронт“, нещо нечувано за млад автор. Според думите на Давид Овадия, който завеждаше от дълги години библиотека „Смяна“ аз бях най-младият автор, който дебютира едновременно с две издадени белетристични книги след 9-и септември.
Имах обаче и две неиздадени – „Софийско жителство“ и една книга с новели, която излезе десет години по-късно със заглавие „Признай, че мислиш за мен“. По мое мнение тя е най-доброто, което съм написал някога. Защото малко по-късно, на 28–29 години спрях да пиша и тя си остана последна.
Който някога се е занимавал с писане на книги, ще ме разбере. Когато създадеш една книга, докато не я видиш издадена, докато не я хванеш в ръцете си, не можеш да започнеш да мислиш за следващата. Поне с мен се получи така.
Понякога си мисля, че може би ако не бях хванал в ръце първите си две книги, ако не знаех какво е това чувство, ако толкова не копнеех да хвана в ръце и следващите две, защото вече познавах това чувство, с четири неиздадени книги може би щях да продължа да пиша. Но аз вече познавах чувството.
Друг път си мисля, че може би съм нямал какво повече да кажа. Не знам дали е така. Имах много идеи, най-вече за нови разкази, но стената, пред която изведнъж се изправих с невъзможността да издам следващите си две книги, някак ме обезвери.
Първият ми сборник с разкази излезе в библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“ – там отговаряха за младите автори. Моят духовен наставник Рашко Сугарев ме посъветва, когато бях на 21 години и имах написани двадесетина разказа, да дам ръкопис в издателството „да отлежава“ (тогава така се казваше). Пък аз да си продължавам да пиша и да добавям нови разкази към папката. Безценен съвет! Така и постъпих. Книгата отлежа 5 години и като станах на 26, излезе.
Едновременно с това бате Рашко ми каза, че ако напиша нещо на военна тема, ще ми го издаде веднага (тогава той работеше във Военното издателство). Написах за 18 дни повестта „Забрави страха, Филипе“ и тя наистина излезе почти „веднага“ – само след 2 години, та изпревари дебютната ми книга „Девет дни в Париж“ с половин година. Ха-ха-ха! Девет дни в Париж, Давид Овадия избра заглавието на тази книга, имаше в нея такъв разказ. Написах я на 21 години, издадох я на 26, а за пръв път видях Париж на 33. Но все пак – точно за девет дни, така се случи.
Та дотук добре, както се казва. Бях на 26 години. Но в библиотека „Смяна“ издават само веднъж. На военна тема нямах какво повече да кажа, след като описах войнишките си години. А докато чаках излизането на тези книги, написах още две. И тук някак изведнъж се появи Стената. Имаше една поредица „Гласове“ на издателство „Български писател“ – за втори книги на млади автори. Мисля, че в нея излезе „Балада за Георг Хених“ на моя покоен приятел Виктор Пасков. Но аз вече бях изгърмял и този патрон. Трябваше вече да се изправя в борба с утвърдените и мастити писатели, членове на Съюза на писателите, и да тръгна по другите издателства. Ами май не успях в тази борба – нито издадох трета книга, нито написах пета. Спрях на четвъртата, и то на 29 години. Явно така е било писано. Животът ми тръгна в друга посока.
Не направи ли опит да те приемат в СБП? Тогава приемаха с две издадени книги, доколкото си спомням.
В онези времена членството в Съюза на писателите решаваше като с магическа пръчка моите 4 проблема – жителство, работа, пари, жилище. Плюс още доста благини, които няма да изреждам тук, но се сещам, че една от тях например беше висше образование за тези, които нямат. Това си стоеше така по някакви стари разпоредби и така си остана до края на комунизма. Работа в издателство, от 14 до 16 часа, командировки в чужбина, контрактации, както се казваше тогава, при които срещу обещание да напишеш книга за община Горно Надолнище, получаваш пари за един апартамент. Пък ако не я напишеш… ами не ти е дошло вдъхновение. Това да не е като да построиш къща – грабваш лопатата и готово. Вдъхновение трябва, муза трябва…
Речено-сторено. Заех се да щурмувам СБП. Проучих нещата. Трябвало две препоръки от членове на Съюза. Разтичах се, получих не две, а пет препоръки. Ще ги кажа, макар че повечето от хората не са между живите. По азбучен ред: Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Дончо Цончев, Рашко Сугарев, Янко Станоев. Моите най-любими и страхотни писатели, вече бях и приятел с някои от тях.
За мое учудване обаче един ден в кафенето на „Ангел Кънчев“ 5 ме заговори един от началниците, от когото разбрах, че зависело моето приемане и одобряване в Секция Белетристика, а после и от гласуването в Управителния съвет, такива били етапите. Та този началник ме попита защо при две нужни препоръки съм представил пет и то, видите ли, всичките от хора, които не са партийни членове. Това щяло да се приеме като подигравка и не било никак добро за мен. Зяпнах и онемях. През ум не ми беше минало дали са партийни членове, или не, пък и откъде да знам кой какъв е. Ха сега де! Вера Мутафчиева и Дончо Цончев да ме препоръчват не било добро за мен, защото не били партийни членове! Последното, което би ми хрумнало за тях, е дали са партийни членове! Ти обаче не се притеснявай, продължи началникът, който беше и партиен секретар, четох някои твои неща, добри са, ще ти напиша и аз една препоръка и всичко ще бъде наред. Просто да не повярваш колко добри бяха станали изведнъж началниците.
И така, минал съм бил от първия път на приемането в Секция Белетристика, стигнал съм бил два или три пъти до Управителен съвет и толкоз… После не се разбра какво стана. Трябвало било да мине време, да не се натрапва името ми, така и не ме приеха.
Само 10 години по-късно, през 1996 година, се случи следното. Офисът на фирмата ми беше на пазара Римска стена. Там, между сергиите и магазинчетата, често срещах Николай Хайтов, особено при нашия общ приятел в рибния магазин. Човекът живееше някъде наблизо из уличките на „Лозенец“ и си викахме здравей-здрасти. Хайтов навремето беше работил и дружил с баща ми в Девинско, та веднъж преди години му бях предал поздрави от татко и той ме беше запомнил. Та тази 1996 година той беше председател на СБП. Излизаме един ден заедно от рибаря и Хайтов ме пита: Ти член ли си на Съюза? Не съм, викам, за малко не ме приеха навремето. Утре, вика той, в 10 часа да си при мен в кабинета ми! Опитах се да се откача, ама той не ме слуша. Утре в десет! Обърна се и изчезна. Имах среща на другия ден в офиса, ама какво да правиш – Хайтов е това. Та отидох на „Ангел Кънчев“ 5, извика той две секретарки, ровиха в архивите, така и не откриха нищо за мен – ни молба, ни препоръки, ни протоколи от секции и съвети. Нищо! Оказа се, че моето име в документацията на СБП просто не съществува. Някой, казва Хайтов, просто ти е дръпнал цялото досие и го е потурчил. А сега де! Обещах му да напиша молба за приемане и още на другия ден да му я занеса, но не отидох… Това членство вече нищо не означаваше.
Понякога си мисля – толкова млад се омешах с такива велики хора и писатели. Ако поживея още малко, мога да ходя по училищата и да разказвам на децата как съм ял и пил с авторите от техните учебници. Но колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че това едва ли някога някому ще е нужно…
Идва 10 ноември. Какво стана с теб?
Промените ме завариха на 30 години в ситуацията, както аз я наричах „минус четири“ – без жителство, без работа, без пари, без жилище. Реших както всички да си направя фирма и да печеля пари. Моят бизнес план беше прост – да спечеля пари за една гарсониера, да заживея в нея и да си пиша книгите. Бях убеден, че друго не умея и за друго не ставам. Направих си малка фирмичка и с упорит дългогодишен труд – по 16–18 часа в денонощието – се позамогнах. Надвих си на масрафа и постепенно запълних четирите минуса така добре, че станаха плюсове, от някои даже по няколко. Вместо да ходя по началниците и да прося работа както преди и да ме връщат, щото нямам жителство, стана аз да назначавам и да уволнявам разни софиянци, по рождение със софийско жителство. Едно 30–40 души минаха през фирмичката ми. Бизнесът се оказа и по-лесен, и по-интересен от писането на книги.
И така се изнизаха 30 и повече години…
Прочетох романа ти „Софийско жителство” едва тази година, в изданието на „Сиела” от 2012 г. Много чисто и хубаво писане. А главният ти герой Филип ми прилича на места направо на Холдън Колфийлд, един доморасъл, но съвсем чист и истински Холдън Колфийлд. Написал си романа по странен, почти джеклондоновски начин. Един 24-годишен младеж пише за 24 дни роман от 250 страници, като през това време работи на две места. Но може би ще е добре сам да ни върнеш в онова твое време.
Едва ли някой е забелязал, но в тази книга никъде не се споменава израза „софийско жителство“. Освен в заглавието. Цялата история е за една невъзможна любов между беден студент от провинцията и негова състудентка от столичния комунистически хайлайф.
Ще кажеш, откъде аз, момчето от провинцията, съм познавал живота на партийната върхушка. Съвсем бегло, разбира се, в края на осемдесетте години вече и обикновен човек можеше да попадне понякога на такива места. Та имах една такава състудентка…
Но макар че никъде в книгата не се говори за жителство, а само за любов, оказа се, че тя отвсякъде крещи срещу системата. Това самият аз го осъзнах доста късно. Както беше писал един от рецензентите – показвал съм, че в нашето общество има бедни и богати и ме съветваше да си препрочета писмото на др. Тодор Живков до ЦК на ДКМС, за да се уверя, че в развитото социалистическо общество съществуването на класи и класовото разделение са невъзможни.
Следва продължение
