Начало Идеи Дебати (Не)актуална апология на човешкия дух
Дебати

(Не)актуална апология на човешкия дух

2632
Салвадор Дали, илюстрация към романа „Дон Кихот“, 1946 г.

От многобройните духовни сили на човека конструкторите на ИИ възпроизвеждат само „полезния“ елемент. Тази редукция на духа до интелект пренебрегва голяма част от духовните способности, заложени у хората.

Повод за написване на този текст е наскоро публикувана дискусия в Портал Култура, посветена на перспективите пред изкуствения интелект (ИИ)[1] за масово навлизане в живота на хората. Въпреки умерения тон на дебата в него преобладават позитивните очаквания за бъдещото развитие на ИИ, макар да са посочени и редица рискове от него. Вече съм имал възможност да изразя позицията си по отношение на потенциала на ИИ да решава важните човешки проблеми[2]. Тук ще се опитам да се включа в обсъжданията на широко обсъжданата напоследък и безспорно значима тема от различна перспектива. Смятам за уместно да се съпостави потенциалът на ИИ с този на човешкия дух, тъй като днес често се сравняват възможностите на човека със създадената от него технология, като се дава предпочитание на втората. Особена тревога буди у мен перспективата за упадък на духа на хората както в целостта му, така и по отношение на редица негови съществени прояви, включително поради прекомерните надежди, възлагани на развитието на една от изявите му – интелекта, при това в неговия изкуствен вариант.

Влаган смисъл в понятието „дух“

Ще започна с припомняне на смисъла, в който се е използвало понятието „дух“, тъй като в дългата история на човечеството то е обрасло с множество значения: „дихание“ като носител на живота; „душа, която може да напусне тялото“; „привидение“; „същност на Бога“ („Бог е дух“); „вътрешна същност на света“ („световен дух“); „идейно съдържание на произведение на изкуството“ („дух на роман, филм, картина“); „всеобщо съдържание на нещо“ („дух на епохата“, „народен дух“, „корпоративен дух“)[3] и пр. Тук го определям като ансамбъл („оркестър“) от всички форми („музикални инструменти”) на идеалния елемент в човешката природа – всяка от тях е условно обособена, но „свирят“ заедно, изпълнявайки обща „партитура“. Личностният човешки дух съдържа както различните изяви на рационалност – теоретичен и практически (морален) разум, способност за съждение (естетическо въображение) и разсъдък (интелект)[4], така и ирационалните способности (вяра, воля, интуиция) на човека. В нормалното си състояние човешкият дух осигурява цялостност, пълнота и единодействие на разнообразните прояви на тази нематериална същност. Той властва над чувствата, страстите и настроенията, чийто носител е душата, изпълняваща ролята на посредник между него и тялото.

Оставям настрана важния въпрос относно източника на човешкия дух – дали е проява на космически разум, дар от Бога или природно свойство. По-съществен, с оглед на обсъжданата тук тема, е проблемът за неговите функции: а) способ за успешна ориентация и вписване в света; б) инструмент за осмисляне и овладяване на действителността; в) способност, направляваща, извисяваща и усъвършенстваща („одухотворяваща“) дейността на човека. Формирането му става чрез процес на социализация и цивилизоване (окултуряване) на човешките индивиди. Той има разнообразни движещи сили: най-вече ценности, идеали, принципи и цели, но също чувства, желания и стремежи, а не на последно място и интереси (материални и идеални).

Личностен  и общностен човешки дух

Човешкият дух е относително автономен у всеки представител на рода, който притежава свобода на действието. Понятието „дух“ обикновено се свързва тъкмо със свобода. Проявленията на духа отиват отвъд каузалната детерминираност на природните явления. В това се корени и техният морален смисъл. Онова, което наричаме духовно не е част от непрекъснатия ред от каузално обусловени явления, а е плод на свободно взети решения и свободно творчество.

Индивидуалният дух придава неповторим облик на отделния „аз“ и осигурява същностните различия между хората. Сам себе си движи, разгръща и усъвършенства чрез постоянна активност. Той е изпълнен с енергия, която понякога е творческа. Притежава своя уникална история („съдба“), в рамките на която успява или не да изяви заложените в него способности. Възможно е да предаде техния спектър или някоя от тях на други личности – да кажем, по наследство, но това не е задължително. Напълно реално е непроявените или неразвити дарби да закърнеят у него, респ. да се загубят за следващите поколения.

Функционирането на личностния субективен дух не би могло да бъде разбрано в пълнота, ако не се вземат под внимание взаимодействията му с другите нелични прояви на духа. Сред тях особено внимание заслужава общностният дух, който се образува след взаимодействие на личните духове в определени групи (например „нация“, институция, фирма или неправителствена организация), но ги надмогва по широтата на своя обхват и дълбочината на обратно въздействие върху тях. Общностният дух е резултат от споделяне в даден колектив от хора на езици, история, светогледи, цели, норми, нравствени качества (добродетели, пороци), психически нагласи, манталитети. Резултатите от дейността на надличностния общностен дух придобиват самостоятелни смисли при употребата им: морален, естетически, политически, религиозен, стопански, спортен и пр. Като „жив дух” той се материализира в произведенията („духовните блага”) на различни форми на човешката култура – митология, религия, изкуство, философия, наука и пр. Той се усвоява от личните духове чрез възпитание и образование, като силно влияе върху оформянето на отделните личности. Когато среща съпротива от тях – например заради акцент върху удовлетворяване на потребностите на телата им, се стига до изолиране на „бездуховните“ човешки индивиди от господстващия в дадената общност „дух на времето“.

Потенциал на субективния индивидуален дух

Като комплексна характеристика личностният човешки дух борави с ценности – идеални: морални (добро, справедливост, дълг, щастие), естетически (красиво, комично, трагично), религиозни (вяра, надежда, любов), но и намиращи материален израз: богатство, слава, власт. В състояние е да избира сред тях основа на своята мотивация. Притежава собствено целеполагане, което не му е наложено от външни сили. Неговата дейност стъпва върху множество предубеждения (предразсъдъци, постулати, табута), които влияят върху житейските избори, извършвани от хората. Понякога използва съзнателно „нелогичността“, като чрез нея човек е в състояние да види положителната хуманна стойност на парадокса и абсурда.

Чрез своя дух само човекът е в състояние да извършва символизиране (означаване) на различните битийни форми. Личностният дух подпомага хората да разбират човешкия смисъл на явленията от действителността. Той притежава самосъзнание („аз“), без което не би могъл да прави свободни избори, да взема решения и да носи отговорност за постъпките си. В състояние е да степенува по важност онова, което прави или му се случва. Има способност да осъществява саморефлексия и да се отнася самокритично към себе си. Осъзнава крайността си, но същевременно има потенциал да разширява територията за употреба на своите способности. Благодарение на него човешката личност разбира значимостта на заданията, които са ѝ възложени, както и контекста, в който се осъществяват нейните действия.

Благодарение на духа си в хода на своя живот човекът придобива мъдрост, т.е. знание, което е получил в резултат от натрупания личен опит. Тези прозрения относно целите и начина на съществуването обаче трябва да се изстрадат, за да се превърнат в собствено убеждение и ръководство за действие. Възприемането на чуждата мъдрост предполага съпреживяване и чрез духа може да се оцени универсалната, а не само локалната стойност на екзистенциалните „открития“ на себеподобните. Житейските истини, до които достига личният дух, не могат да се съобщят като неутрални факти. Човешката мъдрост се излива в максими (сентенции), които не подлежат на представяне във формата на информационни единици, без да загубят стойността си. Критерий за оценка на успеха на човешкия дух е дълбочината на мисълта, която в крайна сметка е екзистенциално важната за човека.

Субективният човешки дух произвежда нови, а не само съчетава по различен начин налични „заготовки“ от идеален тип, представени в информационна форма. Той притежава способност за новаторство по същество, а не само такава за комбиниране на вече известни културни продукти. Другояче казано, най-голямата сила на индивидуалния човешки дух е творческият му потенциал, който му позволява да се ориентира в нестандартни ситуации и взема нетривиални решения. Духът борави с преценка съобразена с уникалните обстоятелства, изискващи най-адекватния за дадения случай избор на решение на стоящия пред човека проблем.

Граници на „великия комбинатор“

При съпоставката между личния човешки дух и изкуствения интелект веднага прави впечатление, че за разлика от първия вторият е неперсонифициран. Нему липсва физиономията на цялостна и пълноценна личност, притежаваща в достатъчно висока степен развити основните способности на човека. За да бъде създаден ИИ, се прибягва до разкъсване целостта на човешкия дух и неговото разлагане на части, като редица форми съзнателно са пренебрегнати или тихомълком отхвърлени поради невъзможност за възпроизвеждане. Такива са вярата, въображението, интуицията, практическият разум, да не говорим за чувствата, включително моралния усет и съвестта – този вътрешен наставник и съдия, който, ако заглъхне, убива чувството за вина и оправдава безсрамието.

След като са загубили своята значимост в очите на създателите на ИИ, които и да искат не биха могли да ги вложат в своето създание, възникват предпоставки те да закърнеят и у естествения човек.

От многобройните духовни сили на човека, какъвто го познаваме от хилядолетия, конструкторите на ИИ правят „подбор“ и възпроизвеждат в неестествен вид само „полезния“ елемент в новия вид реалност. Това се прави върху основата на едностранчиво разглеждане на човека, от когото се „взема“ единствено интелектът или „разсъдъкът“. Именно той се пресъздава в изкуствена форма, като стремежът е да бъде максимално развит и подсилен. От тази редукция на духа до интелект следва пренебрегване и потенциално потискане на голяма част от духовните способности, заложени у хората.

За сметка на това усилията се влагат в умножаване в степен на интелектуалната им способност в изкуствения ѝ аналог.

Изкуственият интелект като система от логически операции, колкото и сложна да е тази система и дори когато е способна да се самообучава, не може и никога няма да може да се сведе до интелекта/съзнанието и в последна сметка до духа на отделната човешка личност най-малко по две причини. Първо, защото хората не просто имат мисли (ако това беше така, те не биха се различавали от машините), но техните мисли са преживени и затова те винаги по неизбежност съществуват в една нередуцируема Азова субектна перспектива. Винаги, когато мисля, в същото време знам, че мисля тъкмо аз. Второ, защото съзнанието за крайност, крехкост и уязвимост на човешкия живот – едно съзнание, което има всеки малко или много зрял човек – е онзи фактор, благодарение на който ние различаваме важното от маловажното и така можем да формираме йерархия от ценности, а ценностите са тези, които дават посока на нашите мисли и действия. Това изкуственият интелект не го може, защото е безплътен и не знае що е болка и що е смърт.

ИИ действа на базата на статистически вероятностни изчисления, т.е. е подходящ да се използва при подлежащи на количествено измерване явления. Подобен род операции обаче са неуместни в духовната сфера, в която по принцип се изисква оценка за качеството на явленията. Ала същността им е недостъпна за изкуствения интелект, който я приема за даденост и не е в състояние да я промени. Критерий за оценяване работата на ИИ системите са ефективността, бързината и точността на действието. Той обаче е неприложим там, където се търси личностно удовлетворение от свършеното. Последното се постига, без да се отчитат скоростта и производителността на постигнатото.

ИИ изпълнява рутинна – повтаряща се и изтощаваща (изискващи големи физически усилия) човека работа. От него се очаква занапред да се справя с еднообразни дейности – например в сферата на бизнеса: проучвателна, планираща, организационна, приходна, контролна. Някои негови апологети му възлагат дори обучителни задачи в тази област, макар да не отчитат давания от наставника личен пример. Срещат се и изследователи на ИИ, виждащи в него потенциал за обсъждане, преговаряне и договаряне между стопански субекти, въпреки принципната му невъзможност да отчете чисто човешките отношения, възникващи при реализацията на тези процеси.

ИИ не е в състояние да надхвърли при приложението си параметрите, които са заложените в него от създателите му. Той не може да надскочи вътрешните предпоставки и определящите работата му образци: алгоритми, модели, модули, матрици с техните възпроизвеждащи се функции. Много е успешен при издирване, класифициране, типологизиране и стандартизиране на информацията чрез създаване и използване на машинни езици. Широко прилага екстраполацията върху нови обекти на вече налични операции. За целта активно използва сравнения и аналогии – откриване на прилики (корелации на данни) между разнородни неща, като не отчита тяхната специфика. Като цяло неговата активност може да се разглежда като комбинаторна, при която умело или не толкова сръчно преподрежда вече налични информационни единици.

Тепърва ще се разширява спектърът от приложения на ИИ, откриващи нови възможности и носещи разнообразни ползи на хората. Високата му производителност ще доведе до умножаване на благосъстоянието и увеличаване на удобството в човешкия живот. Ала все така липсващ ще остане потенциалът му за самостоятелно творчество – на непознати продукти и особено на идеи. Ще продължи да опира до предела, който му поставя липсата на способности да бъде активен субект, а не реактивен изпълнител на възложени от неговите създатели задачи. Трудно е да си представим, че колкото и да е усъвършенстван, той ще бъде в състояние автономно да взема решения, т.е да прави свободен избор, камо ли да носи отговорност за делата си. За да се прилага тази специфично човешка способност е нужно да се осъзнаят мотивите и целите на съответното начинание. Иначе казано, най-трудно ще се преодолее границата на целеполагането, една от ключовите характеристики на човешкото битие.

Надежди и страхове

Като всяко ново явление, навлизащо бързо и в потенциално масов мащаб в живота на хората, ИИ предизвиква у тях разнородни оценки. Днешният масов човек – „човекът, който не се различава от другите хора, а е само повторение на един родов тип“[5] – изгражда двойствено отношение към него. От една страна ИИ буди възторг заради породената надежда за реализиране на идеала му за щастливо съществуване според максимата „Бързо, лесно, удобно и приятно”. Той отваря перспектива за разтоварване от досадните задължения в ежедневието. Създава очакване за преодоляване на скуката от изпълнението на необходимите за оцеляването му екзистенциални ангажименти. Изглежда подходящо средство за освобождаване на много повече време за любопитни, забавни и носещи удоволствие занимания. Обещава интересни приключения в света, изпълнен с „умни“ устройства свят. Разтоварва го от тегобата да търси смисъла на ставащото в света, а и на собственото си пребиваване в него. ИИ напълно удовлетворява потребностите на т.нар. „автоматични човеци, които ползват всичко и нищо не разбират“[6].

Същевременно човекът-маса изпитва недоверие и страх към ИИ. Най-очевидното основание за неговия уплах е притеснението за евентуална загуба на работното му място. Хората, изпълняващи трудови дейности, лишени от творчески елемент или стремящи се към създаване на илюзия за наличие на такъв, имат причина да се тревожат, че могат да бъдат заместени от ИИ, който е много по-ефективен, а и струва по-евтино на работодателите. Освен в работата той изглежда има потенциал да промени съществено и обичайния живот на „средния човек”, който е „подобен на другите предмети в света“[7], след като в него няма нищо уникално. Чрез подчиняването си на изискванията на „умните“ устройства той доброволно се лишава от правото на избор на начин на съществуване, който става все по-стандартизиран. Другояче казано, освобождавайки го от едно „робство“, ИИ го подчинява по нов начин, като налага на хората поведение съобразено със своите, т.е. на създателите си, характеристики.

Воля за облик

Духовно зрелите хора следят спокойно бурното развитие на ИИ, който във все по-разнообразни форми навлиза в живота на съвременниците. Притежателите на уникална духовна физиономия, на самоосъзнато „аз“ не се чувстват застрашени от него. Личностите с доказани способности за свободно действие и поемане на отговорност за изборите на постъпване дори гледат с ирония на претенциите на създателите на ИИ да го превърнат в техен конкурент. Имащите потенциал за творчество в работата и ежедневието си са уверени, че у тях са развити всички заложби на човека, отличаващи го според И. Кант от останалите земни обитатели: „техническа (механическа, свързана със съзнание) заложба да използва вещи“ и „прагматическа заложба (умело да използва други хора за своите намерения)“, както и на най-висшата – моралната заложба „да постъпва спрямо себе си и спрямо другите според принципа на свободата съобразно със закона“[8].

У представителите на „избраното малцинство“ според терминологията на Хосе Ортега-и-Гасет тревога предизвикват развития, засягащи масата от съвременни хора, с които те обитават общ свят. У последните се забелязва отслабена воля за облик, т.е. нежелание да полагат усилия за изграждане на неповторима физиономия. ИИ има потенциала да засили тенденцията към подражателни действия на посредствени индивиди, които само имитират новаторско поведение. Той стимулира леността на хората, снабдявайки ги с многобройни приложения, правейки максимално удобен техния живот. Широкият достъп до тях и леснината при употребата им, съчетани с елементарно обучение за използване, изкушават нежелаещите да полагат усилия за своето развитие като личности. ИИ насърчава инфантилизма у духовно незрелите човешки индивиди, които като малките деца играят с различните електронни устройства, възпроизвеждайки до безкрай едни и същи действия.

Действително важните притеснения на сериозно мислещите днес личности възникват във връзка с опростяването на собствено човешкото битие в ИИ. Доброволното стесняване на обхвата му само до една от духовните му изяви – интелекта (разсъдъка), го превръща в карикатура на самия себе си. Този негов сурогат води до отказ от разкриване на многоликостта на човека. Резултатът е пренебрегване на огромните възможности за бъдещо развитие на естествения човешкия дух. Това опростяване блокира желанието за влагане на усилия и ресурси за неговото усъвършенстване. А той далеч не се е изчерпал своя потенциал – пред него има огромен потенциал за разгръщане в бъдеще.

Казаното дотук не означава отхвърляне ползите от ИИ чрез различните му прояви. Същностният въпрос е каква да бъде неговата роля занапред – на помощник или на заместител на човешкия дух. Моето предпочитание е той да стане лично средство за подкрепа на духа. Алтернативата е плашеща – човекът да загуби ръководната си роля в света, като властта бъде поета от нечовешки интелект с реална възможност самите хора да бъдат подчинени или дори унищожени от своята рожба.

[1] Имам предвид беседата между Ювал Ноа Харари и Мустафа Сюлейман „Най-голямото изпитание пред човечеството” // Портал Култура, 02.10.2023 г.
[2] Вж. текста ми „Информатизъм: светогледът на бъдещето?” // Портал Култура, 21.01.2021 г.
[3] Тези тълкувания са извлечени от статията „Дух“ във „Философская энциклопедия“, Т. 2, Москва: „Советская энциклопедия“, с. 82 с автор А. Ф. Лосев.
[4] След И. Кант мнозина правят важната разлика между „разум“ и „разсъдък“, според която първият борави с идеи (свят, Бог, душа), които са недостъпни за втория, който работи само с понятия.
[5] Вж. Хосе Ортега-и-Гасет 1993, Бунтът на масите, София: УИ „Св. Климент Охридски“, с. 41.
[6] Вж. Йозеф Бохенски 2023, Пътища на философското мислене. Въведение в основните понятия, София: „Комунитас“, с. 16.
[7] Вж. Николай Бердяев 1992, За робството и свободата на човека, София: УИ „Св. Климент Охридски“, с. 48.
[8] Вж. Имануел Кант 1992, Антропология от прагматично гледище, София: УИ „Св. Климент Охридски“, с. 225.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философията в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите „Съветската философска култура – типологичен анализ“ (1999), „Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха“ (2002), „Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България“ (2009), „Специализираният философски печат в България“ (2009), „Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“ (2017), „Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек“ (2019) и др. Съавтор на тритомното издание „Философският ХХ век в България“ (2008–2022). Издал е публицистичните книги „Между другото“ (2005), „Попътно“ (2009), „Напомняне“ (2011), „Езикови“ тревоги“ (2015) и „Духът на съвременника, изразен в публичния език“ (2019). Член-основател и председател на УС (2002–2004) на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България, член-основател, изпълнителен директор (2011–2021) и председател на УС (от 2021 г.) на Института за българска философска култура.

Свързани статии

Още от автора