Иван Станков, „Животът е наблизо. Четири апокрифа за Никола Нови Софийски“, изд. „Хермес“, 2026 г.
Това е необичайна книга. Бих я определил като „роман палимпсест“ и накрая ще се опитам да обясня какво влагам в този термин. Тя бележи обрат в прозата на Иван Станков, засрещайки по особен начин неговата интроспективна „трилогия на съзвучията“ („Спомени за вода“, „Улици и кораби“, „Имена под снега“) с историческата му фреска „Късна смърт“.
В случая става дума за повествование, изградено в четири апокрифа по житието на св. Никола Нови Софийски, новомъченик от XVI в. И разгръщащо се в четири разказа и четири времена. Първият разказ е едногласно личен (на мъченика). Вторият – през очите на съпругата му Теодора (през среза на нейните скърби и страдания). Третият (в противовес на първите два) – е за странстването на бъдещия мъченик из Влашко (дело на писаря Тудор Костел). Най-енигматична е четвъртата част (тази от Ивайло), която, едва преполовена от внимателния читател, вече дава податки, че е мислена и през погледа на един поет, при това наш съвременник.
Кое е подтикнало Иван Станков да обърне поглед към съдбата на софийския новомъченик Никола може да каже само той. Как обаче се пише фикционален текст върху живота на човек, изправен пред смъртта, но вглъбен във вярата? Не са ли тогава нашите питания по-скоро онова, което искаме да извадим от случайностите и неслучайностите в живота, превърнат в „житие“? Все въпроси, които не остават затворени в кориците на една книга, те продължават да работят „подмолно“.
Вера Мутафчиева споделяше, че самата тя навремето била удивено от решението си да се впусне в градежа на „Летопис на смутното време“. Ала от един момент нататък все я спохождала една сянка – тази на поп Стойко Владиславов (св. Софроний Врачански – който кротко си стоял „някъде“ и я гледал). И трябвало да хване перото, за да освободи самата себе си.
В този смисъл и „Животът е наблизо“ не е исторически роман, а роман, „освобождаващ“ купища въпроси от „днешния ден“. За това как вървим към края на дните си – като еднолични деятели от книгата на своя живот или участта ни е все пак записана в книга, отворена на Небесния престол.
Няма как подобна „книга на въпросите“ да не стъпва и върху конкретно „житие“ – в случая прочутото канонично житие на Никола Нови Софийски, написано от дякон Матей Граматик още през 1555 г.
Ала романният подход е винаги „реверсивен“. За сравнение – ето част от „завръзката“ във встъплението при Матей Граматик:
Видяхте ли, възлюбени, силата на божествените слова? Усвоихте ли от тях тайната на неизразимата божествена премъдрост? По-добре е нея да купувате, нежели злато и сребро, и драгоценни камъни. Защото всичко, на което се отдава почест, е недостойно за нея – така рече Соломон. А за мене, о, свещено събрание, следва да се удивлявам, че от века, та чак до днес премилостивият владика никак не ни оставя без благата си промисъл и посочва труженици за пречистите си божествени заповеди, и чрез тях превръща словата си в дело. Принеси, прочее, та да изтъкнем не когото и да е другиго, но блажени Никола, най-добър като никой друг пазител на Христовите заповеди…
А ето и версията на Иван Станков, „надграждаща“ разказа на Матей Граматик:
Случи се точно, както я беше описал Матей в житието… Оказва се, че живея в книга. Книга съм бил. Писал съм я с живота си. Но мигар животът на всеки човек не е книга за четене в Съдния ден? Утре моята ще се затвори и ще остана вътре, както съм описан. Не мога да я продължа, не мога да я съкратя…
Романното (авто) житие на Никола Софийски е книга, в която всичко е сякаш „отпреди времената“. Но тогава излиза, че всичко е вече написано от Твореца и няма необходимост да се добавя. От друга страна, витае обаче питането дали „може“ да стане нещо „не тъй“, както е (предварително) писано от Матей Граматик? И значи ли това, че последният лист на книгата си остава „бял“? Че Никола Нови Софийски е могло да не бъде убит от агаряните? И да не бъде изпълнена произнесената му присъда?
Затова „Животът е наблизо“ е палимпсест в няколко пласта. Под разказите на Никола, Теодора, Тудор и Ивайло изниква „скрепеното“ с думите на Матей Граматик. А още по-отдолу „прозира“ библейският текст – с Книга Йов и Книга Исаия, но и с четирите Евангелия на Матей, Марк, Лука и Йоан.
Неслучайно романът започва с цитат от Евангелието на Лука – смятано и за най-„историческото“: „Не бойте се от тия, които убиват тялото… бойте се от Оногова, който след убиването има власт да хвърли в геената (12:4–5).
Затова „Животът е наблизо“ се чете едновременно като „хроника на душата и тялото“. И „шумят листата пергаментови, подобно листи на кипариси в древен манастир…“ (Ивайло Иванов). Ето как изглежда това през погледа на самия Никола: „Душата на човек, роден на вода (в Йоанина, б.м.) е ладия. Платна си има тя, да я носят добри ветрове. Има и весла – да се плъзва, ако трябва, обратно на вятъра“.
Пример за живот, но живот „тук“. Не „другаде“, а „наблизо“. Не някъде там. Винаги тук и сега. Живот „сред грижа, вяра и Дух Божий“. И по завета, даден на Никола от отец Стефан, учителя от Йоанина: „Чети, чети и ще видиш как всичко, предречено в Светите Писания, е дошло точно тъй в живота“. И как „в свитъците на пророците ще се плаче преизобилно“.
Свитъкът на един живот обаче не е сгънат тук на земята. Знаем го още от Апокалипсиса на св. Йоан Богослов: „И небето се дръпна и се нави като свитък, и всяка планина и остров се отместиха от местата си“ (Откр. 6:14).
Как обаче небето се навива като свитък, а човешкият живот, обратно, се развива за четене и се превръща в книга?
Това не знаем. Но знаем, че всеки от нас развива този свитък с живота си.
Затова и в „Животът е наблизо“ Никола „пише“ този свой апокриф: за да се сбогува лично с този свят; за да се насърчи в сетната битка за вяра.
Цял живот той живее с уважение към хората, бои се от Отца, обича Христа, но вътре в него има „някаква празнина, малка, но остра“. И там в Йоанина вече няма с какво да я пълни. Затуй замисля да „тръгне в света“. Свитъкът на Моисей е вече прочетен. Ето защо в романа поема „по пътя на Авраама“. Поп Стефан му казва: „Спри се в Средец, наричат го още и София. Този град предстои да възсияе с нови мъченици и светии. Апостол Павеле е шетал по тия земи, на запад от Солун“.
По пътя Никола „изповядва“ и иска да помогне на разбойника Кайо, насилил сестра си, който обаче се обесва. Без да знае, че по този начин отива на „среща“ с жената в своя живот – Теодора. Още едно голямо развиване на свитъка.
Стига в София и намира своето място в църквата. Става певец на клироса. С неговия глас се въздига и любимото му песнопение: „Благословен еси Господи, научи мя оправданием твоим“.
Среща Теодора, насилената от брата си. Богородично лице, сякаш изписано от икона. Влюбва се, венчават ги, имат двама сина – Мартин и Стойко. Второ разгръщане на „свитъка“.
Животът „наблизо“ е уж пълен, но онази „малка дупка в душата с острия ръб“ си остава.
„… И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“. (Мат. 19:29)
Ето го и запълването на „малката дупка“ в душата. Предстои свитъкът да се разгърне в посока на мъченичеството.
По онова време се заговорва, че Атон иска да покаже мъченици, неприели мюсюлманската вяра, а приели мъченичеството. А пък мюсюлманите искат да привлекат „при себе си“ Никола, най-личния и почитан мъж в София.
Ето го „сблъсъка“, който превръща един живот и в „житие“, и в „роман“. Ала как изглежда всичко това през „хрониката“ на Теодора?
Тя, която дълго чака съпруга си заради странстванията му из чужбина и плаче. Тя, която знае, че той, макар и венчан за нея, е венчан и за вярата си в Христа. И когато го прегръща, има чувството, че „прегръща икона“.
И пак на нея се пада не по-малко страшния дял – да изпроводи в гроба двете си рожби. Отиват си и те от едра шарка. „О, как са тежки майчините сълзи и колко по тежат от туй, че не усещаш тежестта им“ (Ивайло Иванов).
Остава само приятелят им Иво – шарката го удря, но пощадява.
Сетне пак на нея се пада да свидетелства за опозоряването на мъжа си: иноверци го канят да почете тяхно събиране, сипват му в чашата някакво биле и го обрязват. По този начин го поругават, искат да сломят вярата му.
Никола дълго не може да се надигне от болката на позора – чрез тялото са осквернили душата му. Ивайло, приятелят на покойните му синове, е неотлъчно до него. Припомня му казаното от св. апостол Павел: „Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко“ ( 1 Кор. 7:19).
И Никола се въззема – независимо от заплахите, че вече бил приел друга вяра, която трябва да спазва. Защото с него е Христос
За последното свидетелства Ивайло – в четвъртия апокриф в романа.
И там перспективата се сменя. Всичко пак започва с: „В началото бе Словото. И Словото бе у Бог и Бог беше Словото“. Рукват и се леят като поток евангелските слова.
Ивайло ще пише обаче само „веднъж“. И затова се „индивидуализира“. Този разказ за Никола Нови Софийски е негов. Не само на Матей Граматик или на самия Никола.
Ще пише през сънищата си, през цветята, през „езерните си молитви“. Ще реди и свои си слова. Сякаш този негов глас е и отглас на съдбата:
Камбаната с метален глас отбива нечий край. Но тя духа не трови: не виждам този, който си отива, но чувам звън от рухващите му окови.
Това са стихове на без време отишлия си български поет Ивайло Иванов, едно от ярките имена на своето поколение (1972–2016). Те са вплетени в сюжетната канава на „Животът е наблизо“ не само като „загадка за посветени“. А като „свидетелство на вярата“, в което ликовете на Никола Нови Софийски и Матей Граматик се засрещат с лика на съвременен български поет.
Като питане за „голямата свобода на Живота без край“. Защото, както настоява Иван Станков в романа си, „при скръб думите сами тръгват отвътре, от много далеч и през езика напират навън да се пръкнат“.
Ето свидетелството на Ивайло за предстоящата „развръзка“: „Чичо Никола не живееше вече днес – живееше утре. Бе ослепял за света от толкова знание. И повече виждаше онова, което ще дойде, нежели онова, което вече е било“.
И съответствието в житието на Матей Граматик: „Той [Никола] отправяше към Бога много благодарствени песни за това и се обръщаше към пророческото слово: „Преминахме през огън и вода, говореше – но ти сам, Господи, ме изведе в покой“. И още: „Душата ми като птица се избави от мрежата на ловците. Мрежата се скъса и ние бяхме избавени. Помощта ми е в името на Господа, сътворил небето и земята“.
И пак във версията на Ивайло: „Беше положил на прозореца своето свято лице и ръцете си… Тогава Матей пристъпи, та целуна ръцете на чичо Никола. После Стефан и накрая аз. Допрях устни до какво? За миг усетих, че целувам свободата. И че не съм готов за страшната ѝ сила“.
Краят на този разказ и на тази книга е добре известен. Ако нейният герой „наистина в книга е бил“, каква тогава е нашата свобода? Какво може да се промени и въобще променя ли се с всеки един живот, с всяка „приписка в дните ни“?
Отговорът на апокрифния Ивайло е следният: „Няма празен лист из нея. Трябва да оставим автора да я затвори. Онзи, на когото помагаме при описанията. Иначе и последните ни листи са изписани, но с бяло мляко върху бялата хартия… Всеки човек е сън на Бога, който никога не е заспивал“.
Именно в този смисъл съм склонен да приема, че романът „Животът е наблизо“ е образ на един „небесен палимпсест“.
