Начало Книги Небесната нива орем
Книги

Небесната нива орем

4173
Калин Михайлов

„Две години – два дена“, Калин Михайлов, издателство „Жанет 45“, 2022 г., 84 стр.

Калин Михайлов е деликатен, нешумен в присъствието си – както личното, така и в културата. Тишината и премереността на неговия изказ не отменят, а, напротив, придават солидност на интелектуалната и естетическа линия, устойчиво отстоявана от него. Тя бива провеждана във всичките му изяви и публикации – изследователски и литературни – от 1991 г. („Стихотворения“) досега с „Две години – два дена“, пак поетична книга. „Струва ми се, че отново идва време за поети“ гласи част от посвещението му в личния ми екземпляр.

В краткия предговор той заявява, че книгата е „замислена като лиричен дневник на годините на пребиваване между два свята“, фиксиране на „вътрешните моменти и състояния“, с които душата откликва на външните, понякога драматични житейски обстоятелства. Поетичният разказ надхвърля обаче предизвикалите го конкретни ситуации и заговаря за онези – неразделени от бездна – два свята, които Калин Михайлов тълкува с цялото си творчество и с жизнения си път.

Той е сред съвсем малцината автентично християнски мислители и поети у нас. Немалко и достатъчно сериозни са причините, обуславящи малцинствената позиция на християнските литератори в българската култура през последните около 200 години. Ако бъдат отстранени и онези „християнски“ произведения, афиширащи крещящ фанатизъм или повърхностен религиозен сантимент, тогава ще се види за колко тесен  елитарен кръг става дума. Михайлов се числи към него категорично и изцяло.

Чужд на всяко манихейство и неизбежната за него намусеност, той има усет за красотата на нашия свят, сама нелесна за безостатъчно обглеждане, която именно отпраща към красотата, непосилна за обхващане от човешката душа. Той не желае мечтите му да стигат само до земния хоризонт, не желае да са слаби крилете му. Сърцето му иска да прозре в невидимата тайна, която го привиква да тръгне „по пътя благодатен“.

В него обаче душата не просто си почива, не се затваря за „външното“. Тъкмо напротив, едва по този път „черното“ в душата започва да се „размеква“ и тя се открива за похвала на всички цветове в света, привикващи за благодарност към Твореца и стореното от него. Калин Михайлов се учи да стъпва в невидимите стъпки, които стават истински едва когато е пристъпил.

Ситуацията на човешкото извиква тъга. Михайлов се моли, тъгата му да има предел. Той иска радост – вечна, цялостна, без недостатък, дори когато въздиша над своите падания. Въздиша, но скришом. Едно само тъжно християнство, за него не е християнство. Тъжният християнин не може да бъде направен цял даже от Господа. Псалом 99 го казва ясно: „Служете Господу с веселие; идете пред лицето Му с възклицание!“. Евангелските текстове са пълни с образеца: ведрината на Христа, неговата ирония, светлата му насмешка. Немаловерният християнин не бива и не може да бъде намусен.

Ударът на врага е в смъртта на любимите хора, в смъртта на любимите занимания, в смъртта на любимите мечти. Но макар и невидим за мнозина, Спасителят е слязъл в нашия делник. Неговият „удар“ е в живота, отдаден за нас – за да може всичко, умряло в него, да живее. Виждащите го тичат за помощ при него, Приятеля.

Ако животът е само, което се улавя с петте сетива, човекът е наистина за окайване. Той е извикан в съществувание не за кратка слава. „Какво ще остане от всичките ни дела, Господи?“ е тревожното питане на прозрелия тази най-проста сред простите истини. Съдът на човешкото око, което „малко вижда, много съди“, гледа едни деяния като велики, други като маловажни. Има обаче едно друго око – всевиждащо и милостиво – човешкото око на Христа. В него онези, дребните ни дела, „дето сме сторили ей-така, без много да умуваме и скоро сме ги забравили“, с голяма вероятност ще минат по-напред от „величавите“, а повечето ни действия ще вземат да се окажат такива, които „не за напред, нито за назад стават“. За страх е „повечето ни дела да не излязат такива“.

Защото ние сме тези, които правят да увисва в пространството ръката на Господа, протегната към онзи, от когото всеки бяга. Защото Той е онзи, който, чул молитвата и видял сълзата, не ще остави „Адам на перона самотен и сляп“. Той ще резервира мястото във влака за несретника. Любовта към ближния е любов към Бога, обичаме да декламираме, без да си даваме сметка, че естественото живеене е служение, колкото и да се вижда гръмка тази дума на „трезво“ съдещото, всекидневно, „нормално“ човешко око.

Суетата ни прави да не искаме да вървим заедно. Да се оставяме да вървим сами. А „сам на пътя е скучно и тъжно, сам на пътя е срамно и страшно“. Сам на пътя, така, че човекът „не вижда в следите, които оставя в снега, пъртина за никого“, е даже престъпно. Любовта в този свят е единствената сила, завръщаща рая, един „относителен рай“, където злото е все още налично.

В хоризонта на Господнята мъка за цялото творение, което погива, Калин Михайлов заявява, че не иска да вирее в ничия човешка сянка; че в такава сянка се прегърбва и изсъхва. Обратно: добре му е, цъфти и дава плод в сянката на всемогъщия Учител. В тази „сянка“ Духът обитава в човека. В нея всеки разговор е духовен, а битието не се разпада на две половини – висока и ниска, благородна и пошла. Защото бистрите сили на Духа животворят всичко.

В тази „сянка“ „небесната нива орем, молитвата впрегнали“. Съществена част от тази молитва е: „Докосни сега блатото (Ти не си от гнусливите), въдворѝ в него Твоя ред и сторѝ бистра водата“. Тогава, именно тогава, важни, много важни стават детайлите – във всеки човешки жест и дума, във всяко действие и дело. Тогава тъкмо се вижда кое е за запазване и се проумява смисълът от съхраняването, единственият начин за чието осъществяване е достойните за дълговечност неща не да се „стискат в шепа или пазва“, а да се „поверят обратно на Този, от Когото са излезли“.

В този път всичко е дар, за който следва да се благодари. Включително падането, защото с него Бог показва „какво е да си извън релсите“, където по неизбежност често се оказваме. Същественото в този ход през света е да не се губят от поглед хората, „които поверени са ти, на които си поверен“. Да не губиш усет за светостта на местата, в които си сложен да си. Не защото са сами по себе си свети, а защото Светият ходи с теб по тях в немощта ти.

Последното заглавие в книгата гласи „След завръщането“. То трябва да се схваща буквално, метафорично, действително – всякак. След този „reditus“ Господ е бащата, който се радва, докато отваря вратата пред детето. А на него оставя да я бутне лекичко и да влезе.

На главната страница: Йозеф Израелс, Давид (детайл), 1899 г.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Свързани статии

Още от автора