Начало Книги „Небето ми е лодка“
Книги

„Небето ми е лодка“

870
Джон Дав Хавиер, „Синьо небе“

„Синьо дихание“, Десислава Цветкова, редактор Д. Събов, художник Н. Виктор, София, издателство „Изида“, 2024 г.

Пътуване през поетическия свят на Деси Цветкова

Лириката на Деси Цветкова е наситена с „морски“ метафори – слагам „морски“ в кавички, защото някои от тях биха могли да бъдат и океански. Ето само eдин пример, който веднага се запечата в съзнанието ми: „Отново съм облечена с вода / и огънят не може да ме стигне. / От въздуха ще черпя светлина, / ще се превърна в синя водна книга…“ („Отново съм облечена с вода“).

Подобни примери, които не е трудно да бъдат умножени, биха могли обаче да ни подведат, карайки ни да си мислим, че можем да подредим удобно творчеството на Деси Цветкова в „раздела“ с поети-маринисти. Такъв мисловен ход би обвързал лириката ѝ единствено и изключително с определен кръг представи, образи и мотиви, които наистина имат солидно присъствие в нашата литературна традиция (ще спомена само Иван Динков и Никола Радев), но рядко са изцяло определящи за българските автори – и по-стари, и по-млади. Добре е да потърсим отговор на въпроса защо е така и в творчеството на Деси Цветкова, защо „морското“ само по себе си, колкото и необятно да изглежда, не се оказва достатъчно, за да изпълни и осмисли докрай лирическия свят в стихосбирката „Синьо дихание“.

Моят отговор стъпва върху следното наблюдение, родено от прочита на самите творби в книгата: като цяло лириката на тази авторка се стреми към универсалност на преживяванията и на тяхното поетическо претворяване, а универсалността не търпи трайното прикрепване към определени географски ширини. Веднага трябва да уточня, че става дума за универсалност, която не изключва привилегироването на определени земи и пространства – „слънчевата“ средиземноморска чувствителност на лирическата героиня се усеща на много места, а на моменти тя се конкретизира и като несъмнено българска. Но хоризонтът на възприятието ѝ остава отворен за всички посоки на света, за всички сезони на годината и за всички отсенки – не само на синия „морски“ цвят и неговите производни, между които на особена почит се радват виолетовото и лилавото. Окончателното застопоряване на едно място (и тук нямам предвид само буквалния смисъл на думата) е усетено като сериозен проблем: „Но когато видях, / че никой / вече не желае / да пътува, / разбрах, / че нашият влак / не е като другите…“ („Мислех си“).

Към какво обаче си заслужава да се пътува в лириката на Дeси Цветкова, кои са някои от основните дестинации в нейния свят? Ще се опитам да ги очертая без претенции за изчерпателност:

– към „корените“ – за да осъзнаем техния смисъл, за индивида и за общността („Жена“, „На брега на времето“, „И колкото е дълъг полетът“, „Над мъглата“, „През пукнатините на спомените“);

– към себе си и към другите – за да разберем, че едното се преплита с другото, понеже когато човек пристига, е добре „да има и други хора“ и то „усмихнати“ („Пътуването към себе си“), да осъзнаем и приемем различията си, идещи от „безкрайното“ въображение на Бога („Носим си кръста“), и да продължим напред, стъпвайки върху утешителната констатация, че сме същества, които рушат, но могат и да създават, при това „всеки ден“ („Подгизнала от бродене“);

– към любовта – за да я изживеем пълноценно, с ясно съзнание за несъвършенствата ни, които я правят толкова по-необходима за нас („И десет кожи да имам“, „Топъл вятър“, „Понякога светлината се разпада“ и др.), да прегърнем тази любов, която има сила да ни даде отново „билет“ за живота („Стремглаво се втурнаха чувствата“);

– към „дебрите“ на миналото, особено към детството („Там в дебрите“) и към детското като житейска нагласа – едно пътуване, което ще ни разкрие как да си върнем отнетата „звънливост“ на спомена и ще ни даде възможност да си (пре)открием „пламъчето“ („Отнеха ми звънливостта на спомена“), ще ни покаже какви все още можем да бъдем днес, защото светът на „детските [ни] пясъчни замъци“, в който врабчетата „кацат на рамото [ни]“ и който е греел „дори под облак“, все още „си е тук“ и даже е станал по-пъстър, ако имаме очи да го забележим („Попитах вятъра“);

– към добротата – за да не се отчаем напълно от човека и да скръстим безсилно ръце („Напускам скривалището си“, „Върви добрият човек“, „Денят на добротата“, „Църквата до смокинята“);

– и съвсем не на последно по значение място: пътуване към Бога – не е ли скрит всъщност в Него изворът на всяка доброта и на всяко безкористно даване, който се открива пред търсещите искрено и упорито този вечен и непресъхващ източник? (тук отново бих отбелязал „Църквата до смокинята“, но също „Кръстовден“, „С първия дъх“, „Вземете всичко“); и понеже завършвам този предговор навръх Рождество Христово, което не смятам за случайност, не е ли чудесно „че Коледа изгрява, / да укроти земята…“ („Навява тишината“)?

Всяко пътуване предполага фиксиране на пейзажите, които е уловил погледът. Смятам, че способността за фиксиране със слово на преминаващото и мимолетното, за поетическо пресъздаване на видяното и впечатленията от него се явява една от най-силните страни в художественотворческия натюрел на Деси Цветкова. Мога без затруднение да посоча множество стихотворения, обикновено неголеми по размер, които говорят красноречиво за тази способност на поетесата да улавя с думи онова, което се явява пред погледа ѝ – независимо дали той се е насочил навън, към света, навътре – към случващото се в душата на нейната лирическа героиня, или пък – към двете заедно. Ще изброя само няколко заглавия, за да оставя на читателя възможност да открие своите самородни късчета поезия, сътворени от скъпоценен словесен материал: „Съвсем ли се събудих“, „Имам ново перо“, „Рисувам с пръсти по облаците“, „Една водна капка“, „Поникна лъч“, „Перодръжката“, „Отиват си“, „Лети сълзата ми“, „Прехвърчат“, „В съня си лунната газела“, „Всичко става за миг“, „Чуруликат врабчета“, „И слънцето си има хоби“. В тези пейзажни – в широк смисъл – стихотворения се усеща известно родство със „Сън за щастие“ на Пенчо Славейков, но с вече отбелязания „космически“ устрем, характерен за лирическата героиня на Деси Цветкова: да обхваща и претворява („прерисува“) поетически целия всемир – земя и небе, вода и суша, Божие и човешко. Зад това претворяване не забелязваме почти никъде да се спотайва един умозрителен Аз, „обличащ“ в природна премяна свои радостни или скръбни житейски равносметки. Не се забелязва и случващото се в поезията на Багряна отъждествяване на лирическата героиня с някоя от стихиите, на които е подвластна. Нито – ако се върнем още по-назад във времето, към достигналите до нас творби и фрагменти от творби на Сафо – наблюдаваме онази неразличимост на Аза от буреносните усещания, които го връхлитат, обхващат и завладяват напълно. Изтъквам всичко това, за да откроя физиономичността на поетическата чувствителност в лириката на Деси Цветкова, нейната несводимост към добре познати и утвърдени модели на изразяването ѝ в историята на литературата.

Да се върнем накрая към заглавието на тази книга. Защо все пак то гласи „Синьо дихание“ – въпреки уговорката, която направих в началото? Не се ли преживява тук морето, морското като единственото място, в досега с което можеш да обновиш силите си, за да продължиш своя път през времената и пространствата, както се казва в стихотворението „Аз всеки ден се уча да летя“: „Бездомен гларус, / само до водата / намерил покой. / Аз всеки ден се уча да летя.“? Изглежда, че за разлика от митичния гигант Антей, черпещ сили от досега си със земята, лирическият Аз на Деси Цветкова трябва задължително да се съприкоснови с онази изначална водна стихия, единствено способна да го отмори в пътуването му през света и да направи така, че да се чувства отново цял, което значи готов за следващ полет, – изглежда, но само на пръв поглед. Внимателният читател ще забележи, че има и други творби в книгата, които допълват и дори коригират тази представа. От стихотворението „И е толкова алогично“ научаваме, че „светлото“ и „синьото“ трябва да се тълкуват много по-широко от „морското“ светлосиньо, те вече не са обвързани с определено географско място, а са образи (и) за онова прозрение, което ни осенява свише, за да можем да разберем всичко нужно в конкретния момент от житейския ни път. Така проумяваме със сърцата си, че синьото е колкото морско, толкова и небесно измерение в лирическия свят на поетесата. Проумяваме необходимото, за да предприемем с радостно очарование пътуването, което ни е приготвила Деси Цветкова и за което нейната лирическа героиня заявява с подкупваща, но не и лекомислена откровеност:

Пътувам с поглед,
небето ми е лодка,
реят се пейзажите
в огледалото на облаците.
Не стихва желанието,
слънцето е гигантска лампа.
Пътувам с поглед,
небето ми е лодка.
(„Пътувам с поглед“)

София, Рождество Христово, 2023 г.        

* * *

Стихове от Десислава Цветкова[1]

***
Перодръжката
днес е празна.
Перото излетя
с ято щъркели.
Мастилницата на Бог
обаче
е пълна
с небе.
Поетът
днес
ще пише с пръсти
и сърце…

***
Пътувам с поглед
небето ми е лодка,
реят се пейзажите
в огледалото на облаците.
Не стихва желанието,
слънцето е гигантска лампа.
Пътувам с поглед,
небето ми е лодка.

***
Имам ново перо,
от чайка е,
мастилницата е в цвета на лятото,
бюрото е от песъчинки,
столът се върти над водата,
а аз пиша върху мократа ивица.

Оглеждам се,
на надуваем дюшек
около мен
всички пишат
с пръсти по пяната.

***
Капе кехлибарен дъжд

Облаците са смесили памука си
с пясък от пустинята

Като узрели гроздови зърна,
капките се засяват в чернозема

Някой ден
ще цъфне
пустинното цвете

засадено от копнежа на бедуина
към морето

Десислава Цветкова завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Нейни стихове са публикувани в сп. „Родна реч“, „Литературна академия“, „Пламък“ и „Нова асоциална поезия“, във в. „Словото днес“ и „Литературен вестник“, в списания и антологии в Белгия, САЩ, Великобритания, Русия, Сърбия, Индия… Печели първо място на Международния литературен фестивал в Брашов, Румъния, и „Златно перо“ в Балчик. Автор е на поетичните книги: „Птиците летят съвсем до Бога” (2007), „Светлина в душата“ (2018), „Красотата е навсякъде“ (стихове, мисли и есе, 2019), „Лъчи от небесна любов“ (2020), „Предпочитам да летя“ (2022). Живее в Брюксел и работи в Европейската комисия.

[1] Творбите са от поетичната книга „Синьо дихание“

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).

Свързани статии