Калин Михайлов, отец Александър Лашков и Йордан Ефтимов – премиера на книгата „Небе за земята. Българска християнска лирика. Антология“ (изд. „Омофор“).

Сборникът „Небе за земята. Българска християнска лирика. Антология“ бе представен в края март тази година, в литературен клуб „Перото“ в София. За издадената преди няколко месеца книга говориха нейният съставител доц. д-р Калин Михайлов (литературовед, преподавател по история на западноевропейската литература в Софийския университет), отец Александър Лашков (председател на столичния храм „Св. Троица”) и Йордан Ефтимов (литературен критик, преподавател в НБУ).

Сборникът, издание на „Омофор“, представлява антологията на българска християнска лирика. Той е подготвян в продължение на няколко години и обединява 67 автори. „Когато Личността на Христос е в центъра на едно начинание, тогава се оказва, че тя обединява по чуден начин хора, които нерядко се разполагат от противоположните страни на разнообразни разделителни линии…“, пише в предговора към антологията съставителят доц. д-р Калин Михайлов.

„Точно там, където науката спира, продължава поезията. Тя не замества науката и нейните плодове. Поезията е най-древният и най-мощен инструмент за изследване на човешките дълбини и тайните на всемира. Поезията е езикът на вярата. Всъщност всяко истинско стихотворение е молитва. Познавам таланта на повечето мъртви и живи поети, събрали споделените си молитви в тази книга. Те вече са достигнали до Бога, а вярвам, че сега ще достигнат и до читателите… Всяко от тези стихотворения е детска рисунка на Бога“, казва по повод книгата поетът Цанко Лалев.

„Небе за земята. Българска християнска лирика. Антология“, Калин Михайлов, съставител, Изд. „Омофор“, 2016, 12 лв.

Събрани около Христос

Личността на Иисус Христос, такава, каквато ни се разкрива в Евангелията и начеващата с тях християнска традиция, е фокусът, който събира разнопосочните търсения на творците в антологичния сборник.

Когато фигурата на Христос е в центъра на едно начинание, тогава се оказва, че тя обединява по чуден начин хора, които нерядко се разполагат от противоположните страни на разнообразни разделителни линии: поети, пишещи в традиционна форма и такива, които предпочитат по-модерното изразяване (или ползват и двете); духовници и миряни; християни, принадлежащи към различни вероизповедания; автори, които минават за по-леви и други, които минават за по-десни; поети и поетеси. За нашата антология е важно, че среща в единно пространство класици с по-съвременни творци. Така диалогът между „стари” и „млади” в българската поезия продължава на територия, където естетическият критерий не е единствено меродавният; където сътвореното от всички, по-стари или по-млади, отишли си от този свят или все още пребиваващи в него, е посветено на Единствения, Който е отвъд обичайните човешките разграничения, предразсъдъци и отсъждания. Стремежът на редакционния екип е бил да представим на читателя предимно автори, които не излизат за пръв път на поетическото поприще, а вече са се подвизавали повече или по-малко на него. И още едно важно уточнение: желанието ни беше на страниците на това издание да се появят максимален брой автори, които бихме могли да наречем „християнски поети”, т.е. поети с цялостно християнско светоусещане. Въпреки това читателят ще срещне и стихотворения на творци, при които подобен тип лирика се явява епизодично. Кой знае – може както при А. А. Милн, създателя на „Мечо Пух”, след време тъкмо то, спорадичното и „маргиналното” в творчеството им, да се окаже най-съществената част от него.

Калин Михайлов 

*     *     *

Стоян Михайловски

Лама Сабахтани[1]

Тежи ми, Боже, кръстът на живота…
Душа ми скръб обсажда, гина веч…
И виждам Те – на Твоята Голгота,
и шепна Твоята безсмъртна реч.

Живях в тълпите сам – не ме разбраха.
В мен всичко светло, всичко в мен добро
раздадох го. Душата ми обраха –
оставиха ми черното тегло.

Посях любов – поженах срам, вражди…
Напущам веч световните стъгди
и в Теб подирям, Господи, подслона…

Тъй ястреб от ловеца повален,
издъхва в някой кът усамотен
с очи, обърнати към небосклона!

Пенчо Славейков

Молитва

О, Господи, към мен ръка простри
и укроти духът ми безпокоен;
За Тебе искам аз да съм достоен.
Служителя си, Господи, призри.

Ти вяра пак в душата ми вдъхни –
душа в тревоги земни уморена, –
в минутното за вечното родена;
ти пътя ѝ към него проясни.

В душата ми е демон нокти впил,
зъл демон на съмнение упорно,
и истината в нея угасил

со своето дихание тлетворно.
Пални отново в нея своя плам –
на истина да стане тя пак храм.

Кирил Христов

***
Всевишни, свършиха се мойте жалби,
че ударите Ти болят.
За блясъка Ти кой не ослепял би
в един лишен от сенки свят?

Когато всички ужаси позная,
ще включа в себе своя род!
Велико щастие ми даваш в края
на бедствения мой живот.

Благодаря Ти, Боже, за душата,
която Сам терзаеш в мен –
през сълзи за да гледам чудесата
на Твойта нощ, на Твоя ден.

Емануил Попдимитров

Молитва

Боже, ето ме бездомен,
сам под Твоя свод огромен,
сам над голите скали,
между зверовете диви,
след пустини мълчаливи
и в съседство до орли!

Твойто слънце ме целува.
Твойта мълния – бичува,
дъжд роси ме – благодат.
Тук от бездните се моля:
нека бъде Твойта воля,
Дух безсмъртен, Отче свят.

Аз пустинята възлюбих,
земни користи изгубих,
да спечеля вечността:
благодат се свише дава
само Тебе подобава,
дивни, слава на света!

Боже, над море и суша
щом тръбата прозвучи,
и вселената се вслуша
и в утеха замълчи, –
в оня Съден ден,
Боже, помени и мен!

Боже, като огнен крин,
като слънце в свода син,
нека в Рилската пустиня
грее Твоята светиня
над оскъдни ни живот –
Боже, бди над моя род!

За съдбата му немила
нека бъде пристан Рила,
златна котва – храмът свят –
нека след потопи, бури
родни кораб тук в лазури
да се спре на Арарат…

Николай Лилиев

***
О, Господи, благослови нощта
на своя син без име, без родина,
осъден безутешно да проклина
сред глухите падини на скръбта.

Той спира сам с молитва на уста
и морен чака някой да разтвори
градината на звездните простори
сред блясъка на Твойта чистота.

Протяга нецелунати ръце
и слага своите доспехи бранни,
и своите несбъднати желания,
и своето пронизано сърце.

Благослови го в тоя тъмен час
и изведи го в морната дъбрава
на тиха и прощаваща забрава,
отгдето той ще чува Твоя глас!

И с тихите вълни на вечерта,
които мрачината ще погребе,
ще се възема, грейнала, към Тебе
на свята благодарност песента.

Елисавета Багряна

Из „Коледа“

О, Господи, през тая вечер бяла –
с камбанен звън, с тамянен дим и сняг,
спусни се на земята зажадняла
за Твоя лъх – и спри на всеки праг!

В последната колиба в крайнините
в страната ни последния човек,
през тази нощ да не проклина дните си,
да бъде сит и сън да има лек.

Да се не чувствува самин и този,
що няма никого на този свят –
разкрий за него на блена чертозите –
и в тях да влезе той любим и брат.

И както там, в недрата на земята,
под снеговете огънят е жив –
в най-скръбното сърце Ти обич свята
към тоз живот и хората вложи.

Святата

Аз те знам, Богородице бледа,
с Младенец осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.

Мъдреци беловласи и славни,
пред нозете ти ничком склонени,
за Отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.

И наричат го Син на небето,
и наричат го Цар на земята,
но ти чуваш: – друг друга любете,
и над люлката виждаш – Разпятие.

Никола Фурнаджиев

Коледа

Летят в небето снежни пеперуди
снегът покрива всичко вън;
когато утре рано се събудим,
до нас ще стигне светъл, чуден звън.

Камбани ще гърмят в таз утрин свята,
ще бъде радост в хорските сърца,
че в този ден дошел е на земята
Христос – другар на всичките деца.

Дошел е Той при нас, за да ни учи
да страдаме за другите в света,
сърцата ни за обич да отключи
към хората и всичките неща.

Затуй сега земята тъй е бяла,
че иде ден пречист, велик и нов,
на хората в душите е изгряла
звездата на Христовата любов.

Атанас Далчев

Вечер

Разкъсано от зъберите черни,
озъбени като от зверска стръв,
издъхва слънцето и топла кръв
се лее низ полетата вечерни.

Блатата зеят като тъмни рани,
разстила се въздъхнала мъгла
и като стон над хиляди села
звучи звънът на медните камбани.

И в тоя час на мъка и на горест
във глухите вечерни равнини,
където никнат болки и злини
и зреят жътвите на злата орис,

по стълбите на гаснещата вечер
Христос низхожда в риза от звезди
да сложи въз ранените гърди
на страдната земя ръка предвечна.

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Сънувах сън

Сънувах сън… Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос… И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
потръпваше Христос, но все мълчеше…
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред – по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба… Силно възмутен
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: „Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!“…
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна… Аз… се ужасих…
че в него… своето лице открих!…

Цочо Бояджиев

***
На В. Н.
В минути на униние, когато зад прозореца дъждът
на късния следобед през ноември изравнява
което е било със невъзможното, когато няма
непроходима граница – останала без дъх,
душата търси да се улови за нещо видимо и плътно.
Защото бездна е под нея, а навън е хлъзгаво.

В грапавините на предметите се впиват котвите
на сетивата ѝ, за да я задържат в отсамното.
И думите, които още бродят в паметта ѝ, са
единствено за постижимото на допир:
дърво, картина, книга, нож, камина, врана,
прах, свещ, чадър, перваз, крило на ангел….

Калин Янакиев

Утреня

Лицата капят като восък
върху иконата
и тялото се скланя –
висока свещ поставена пред псалмопевеца.
На утренята думите се сътворяват
и Ангелът
ги изсветлява в тъмното.
Жените се изправят като Еви
чиято девственост се връща.
Те чуват в тишината
че отвън
животните и птиците
отново идват.
Адам стои новороден във притвора
и пак им връща имената,
с които всички се познават.  

Калин Михайлов

***
Господи,
усетих
силата на празнотата,
силата на нищото
усетих,
силата, която Те отрича,
която ме отрича.
Дай ми
да усетя
силата, която изразява пълнотата,
силата, която всяка сила побеждава,
силата да вярвам, че Те има,
да вярвам, че ме има.

Снимка на главната страница: Николай Трейман

____________

[1] Думите, които Христос на кръста отправя към Бога: „Защо си ме оставил?“. – Бел. ред.