Допреди няколко дни не бях чувал името на Едина Сворен. Сдобих се с книгата от издателство „Сонм“ и обещах да я прочета и да напиша няколко думи за нея от моя гледна точка.

Ето как протече четенето от моя гледна точка. Заедно с книгата получих и някакво странно усещане. Все едно ми бяха вързали очите и ме бяха захвърлили в едновременно познат и непознат град. Сред табели на познат и непознат език, скитах по улиците и опитвах да се ориентирам. Отворих „Брудершафт“ и усещането се оказа вярно. Онова, което изпълва разказите на Едина Сворен, ми е едновременно познато и непознато…

Първият разказ – „Йойк“ започва така: Събудих се, защото цялата къща се тресеше: жълт багер бе захапал една от сградите от нечетната страна на улицата. Съхнещите на перваза костилки от праскови се стръскаха една до друга, от стената зазвънтя стъклото върху репродукцията на еднорога. Имах навика сутрин да си събирам гурeлите в кибритена кутийка, ала този път скочих от леглото и застанах под пламтящия електрически кабел. 

Три изречения, от които научих три неща. Първото ме въвеждаше в мястото и атмосферата на разказа, второто, с костилките от праскови, които се стръскват от силните вибрации, показваше недвусмислено, че ще чета книга от добър писател. Писателите често си говорят за ролята на детайла в техните произведения, а ето още на второто изречение два точни детайла – стръскащите се костилки и зазвънялото стъкло на репродукцията – моментално визуализират тресящата се стая.

Третото изречение с тези гурели в кибритена кутийка ме въвеждаше в непознатото – не зная, или поне не се сещам в момента за друг автор, който така упорито да се занимава с функциите на човешкото тяло, с неговите секрети, миризми, несгоди и пр.

Но да не избързвам. След като прочетох трите изречения, се сепнах, а какво е това заглавие – „Йойк“. Име на герой? Или? Прочетох целия разказ и не разбрах. Потърсих в интернет – оказа се, че е напев на саами – народността, обитаваща Крайния север.

„Ето едно добро начало за моята гледна точка“ – казах си, щом дочетох книгата и написах всичко дотук. Казах си и веднага се усъмних. Може би не съм внимавал, може пък вътре в разказа да е обяснено какво е „йойк“? Върнах се втори път да го чета. Наистина, не бях внимавал, на едно място е споменато между другото, че лапландките обичат да пеят йойк. Ами, хубаво, това не променя кой знае колко нещата – щях да затворя разказа, за да продължа с написаното, както си го бях намислил, когато погледът ми пробяга по следващите редове: „Похвалените прасковени костилки и стъклото върху репродукцията на еднорога звънтяха, полилеят се люлееше.“ Сякаш Едина Сворен беше прочела над рамото ми, че току-що съм похвалил прасковените костилки и ми отговаряше направо в книгата. Сами разбирате какво чудовищно объркване на времето и пространството се получаваше в подобна представа. Би трябвало да илюстрирам това с нещо от сорта: „щях да падна от стола“, „изтръпнах”, „стана ми лошо“, „подкосиха ми се краката“…

Върнах се назад в разказа и прочетох как героят похвалва прасковите, които е получил от роднини. Съвпадение, както се случва да попиташ нещо на глас, а да ти отговорят от вървящия по телевизията филм. Съвпадение, но все пак е въпрос на настройка, явно разказите на Едина Сворен вече ме бяха настроили на своя вълна…

Но защо се хванах с това „йойк“? Може би защото българските писатели сме свикнали всичко да обясняваме. Дори да сме надмогнали поучението, обяснението не сме. Преди няколко години един редактор ме караше да махам разни думи, които се явявали непонятни за днешния читател, остарели били, никой вече не ги употребявал. Друг приятел пък ме убеждаваше, че доста неща (явно популярни в моите очи) в книгата ми са неразбираеми за днешните млади хора и трябвало да ги обяснявам под линия…

Ето че Едина Сворен постъпва категорично по друг начин. Държи се с читателя, както и трябва – като с равен, не като с дебил, който не знае как да отвори речник или енциклопедия и да попълни липсите.

Освен „йойк“ в разказите си писателката споменаваше (небрежно и без наукоподобност) десетки други неща, а аз ровех след нея и се ограмотявах: болестта „вълчанка“ (болест на съединителната тъкан, откривах аз), кайра (северна птица), синдрома на Хюз (причиняващ сгъстяване на кръвта), съсънката (лековито цвете), кумулонимбусите (купесто-дъждовни облаци), пролактина (хормон, отговарящ за синтеза на кърма) и още, и още, и още. За мен тези бяха непознати или полупознати, за други – вероятно други. Едина Сворен ги пъхаше в изреченията, без въобще да си прави труда да ги обяснява.

Това ужасно ми хареса!

В интерес на истината тя нямаше и време да ги обяснява, защото трябваше да говори и говореше неуморно, останала без дъх, от името на героите си. Тук трябва да се върна към онова, което споменах преди малко – нейното упорито занимание с работата на човешкия организъм. С неговото пуфтене, пърдене, въздишане, с устните миризми, сополите и възможността с пръсти да изградиш нещо от тях, с жлезите с вътрешна секреция и непрестанните им нужди, кърмата, спермата, влагите по разните канали; и всичкото това едновременно с вечната нужда да обичаме и да ни обичат, дори да изнудваме с обичта си, да целуваме и да ни целуват, да се страхуваме, да се смеем, да плачем, да крещим, дори понякога да убиваме…

Героите от разказите на Едина Сворен живеят наситен физиологичен и дваж по-интензивен душевен живот, а повествованието през цялото време се опитва да не обиди с невнимание някое от тях. Едно изречение за носа, второ – за мислите, трето – за дъха на устата, четвърто – за чувствата, пето – за сополите, шесто – за обхваналото го (я) безметежно чувство. Вечното разпъване на човека между тялото и душата. Хленчещото тяло и душата със стиснати зъби…

Този начин на писане определно създава ритъм, който като водовъртеж те всмуква в себе си, въвлича те в света на героите ѝ – свят на отчуждение, погнуса, омраза и презрение. Ето какво заявява героинята от разказа „Погребение“: … ако не мразиш, не съществуваш. Както образоваността, така и необразоваността си имат идеален праг: ако някой е по-изискан от нас, тогава е сноб, а ако не е – тогава е тъпоумен главанак. Не се ли разграничиш от останалите, си все едно нищо, а единственият начин да се разграничиш е погнусата, защото няма нищо по-отвратително от съгласието и хармонията, може би единствено в случаите, когато огласяваме въпросното съгласие. Обичам те – майка ми най-дълбоко се отвращаваше от подобни изказвания. Вуйчо ми презираше майка ми, задето й беше окапала косата. Леля ми ни презираше, защото нямахме пари като нея. (Ние пък точно затова презирахме нея.) Майка ми презираше баба ми, защото й е лош правописът, баба ми ме презираше, защото съм станала снобка, аз пък презирах нея, задето навремето беше накарала вуйчо ми да изяде повърнатата яхния с грах. Погнусата е по-могъща крепост от нашия Бог, рече веднъж вуйчо ми, защото той презираше онези, които са надменни…

Болести, фрустрации, бедност, наранености от всякакъв порядък, смърт, често насилствена, това са реперите, бележещи тематично разказите от „Брудершафт“. Не, в никакъв случай това не са апокалиптични картини, нито пък героите са някакви хленчещи нещастници. Напротив, за тях  това е най-примамливото състояние на света. Описание на онова, което сме свикнали да възприемаме като грозота, твърди, че е описание на влечението. Героят на разказа „Всеки, някого“ казва, че се е сгодил, но няма да ни описва годеницата си, защото външният вид на жената никога не е имал значение за него… Това не ви ли напомня за онази стара притча, разказвана и от Селинджър – за сивата кобила и черния жребец (ако някому не напомня – няма да му обяснявам като български писател)? Да проникнеш отвъд видимото и да престанеш да го забелязваш!

Езиково светът на Едина Сворен изглежда така: небето е с цвят на разширени вени, иззад сивото небе слънцето свети като зъболекарска лампа, а снегът вали като пърхот…

Грозотата е приказна, евтиното е прекрасно, ровенето във физиологията – интересно. Какво друго си заслужава на този свят, освен да си бръкнеш в носа и да подълбаеш в душата си?!

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“ на изд. СОНМ, осъществен с подкрепата на Програма „Креативна Европа“ на ЕК.

Едина Сворен (1974) e родена в Будапеща, завършила е Музикалното училище „Бела Барток“ и Музикалната академия „Ференц Лист“. Авторка е на три сборника с разкази. През 2014 г. е удостоена с престижната награда „Атила Йожеф“. За втората си книга Нямай и недей да имаш през 2015 г. получава Европейската награда за литература. Брудершафт е първата й книга, отличена с наградата „Шандор Броди“ за най-добър литературен дебют.

Чавдар Ценов е автор на книгата Удавената риба, наречена съчинение; на сборниците с разкази Черно под ноктите, Щраусовете на Валс и Другата врата, преведена и издадена в Македония през 2011 г.; на романа Кучета под индиго, на сборника кратки новели „Отклонения наесен“, носител на наградата за художествена литература „Христо Г. Данов“ през 2015 г. Преводач от френски език на автори като Емил Дюркем, Симон Вейл, Жак Атали и други.