0
1326

Небе

Когато бях дете, веднъж възкликнах: о, днес няма небе! Възрастните около мен започнаха да се заливат от смях и да ме заливат с въпроси – как така да няма небе, просто има облаци, не виждаш ли, те го закриват, небето винаги съществува. И оттогава това възклицание се превърна в нещо като семейна шега в облачни дни – Теодорче, има ли днес небе?

Минавах покрай възрастна жена, която водеше за ръка своето внуче. По някакъв повод, който не разбрах, детето разочаровано възкликна със същите думи – о, днес няма небе! Жената се засмя – как така да няма небе, има облаци, те го закриват, небето винаги съществува. До, но когато няма небе, на мен не ми се играе. Не само не му се играеше на детето, не му се и вървеше, налагаше се баба му да го подръпва почти на всяка крачка. Ще отидем на катерушките, преди това може да ти купя и сладолед. И тези обещания, изглежда, не въодушевиха особено момченцето. Какво е станало по-нататък, не разбрах, защото те изостанаха доста зад мен. Но ми направи впечатление повтарящото се детско възклицание – днес няма небе! А възрастните винаги казват, че има.

Когато над нас небето е ясносиньо, то е като въздуха – не успяваме да се замислим и да го изговорим. Естественото ни състояние е да виждаме небето, да го поемаме в себе си, да имаме неговата перспектива. Тогава сме радостни, усмихнати, изпълнени с лекота.

Но все пак – ако се замислим. Какви щяхме да бъдем, ако естественият цвят на небето беше винаги сив, такъв, какъвто е в сивите облачни дни. Всъщност такива дни не са дори облачни, цялото небе е с равномерен сивкаво-белезникав цвят. На подобни дни, които наричаме сиви, именно небето им придава сивота, уж е светло, но слънцето не се вижда, дори неговата мощна светлина не успява да пробие дебелия слой сивота. Наскоро имаше такова атмосферно явление и именно то ме накара да се замисля – какво ли би представлявал животът ни, ако небето беше бледосивкаво всеки ден, ако не познавахме и дори не подозирахме за неговата ефирна, искряща, бездънна синева.

През зимните месеци тази сивота се задържа по-дълго, а дните са кратки и знаем колко е потискащо, как жадуваме по-скоро да просветлее. А ако беше така постоянно? Депресиите щяха да бъдат най-малкият проблем. Цялостният човешки характер щеше да бъде много по-мрачен, щяхме да бъдем по-зли и враждебни, по-затворени, цялата човешка история щеше да бъде различна. Поне аз така си го представям.

В минали епохи, когато са изригвали гигантски вулкани, вулканичният прах се е издигал до стратосферата и е оставал там за дълги периоди, небето се е превръщало в сив похлупак, през който слънчевата светлина не е прониквала, последвали са продължителни мразовити, безплодни и гладни години, населението е измирало. Спомняме си когато през пролетта на 2010 година вулканът Ейяфятлайокутъл в Исландия се активизира, това стана причина въздушното пространство в почти цяла Европа да бъде затворено поради изхвърлената вулканична пепел в атмосферата.

Това са екстремни събития, катаклизми. Но небесната сивота, която метеоролозите наричат ниска слоеста облачност, е често явление през есенните и зимните месеци. През тези дни небето „изчезва“. В такива дни копнеем за синьото небе. Приемаме синьото небе като даденост, от която сме лишени за кратко.

А небесната синева е дар, над който не се замисляме. Да, възпята е в стихове и песни, но до такава степен я приемаме за обичайна, че не я възприемаме като дар. А можехме дори да не я познаваме. Можехме дори да не подозираме за нея.

Аз мога единствено да съм благодарна, че Творецът ни е сътворил такова небе, с точно тези нюанси на синия и виолетовия цвят, точно толкова прозрачно, кристално, бездънно и необозримо.

Небето е първото творение – „В начало Бог сътвори небето и земята“. Но небето преди земята. Разбира се, на библейски език „небе“ има много по-различен и широк смисъл. Но той не изключва и това красиво лазурно небе над нас, на което не преставаме да се възхищаваме и да се радваме.

Небето е едно от най-величествените неща, което човешкото око може да види, защото „Господ е поставил Своя престол на небесата“. Отвъд небесната безкрайност, прозираме Божията безкрайност. Затова псалмопевецът казва още, че „небесата проповядват славата на Бога“.

Замислих се за небесната синева в един ден на сивота, в ден „без небе“. И тъй като наближаваше Възкресение Христово, мислите ми естествено се пренесоха към празника на празниците. Защото чрез Своето Възкресение Христос ни отвори път към небесата, въздигна ни в царството, което наричаме „небесно“. Ние не знаем какво е то. Само можем да си го представяме и то смътно. Апостол Павел е бил отнесен до „трето небе“, тоест в рая, там чул „неизказани думи, които човек не може да изговори“, но именно защото видяното от него е неизречимо, то остава тайна.

И след като видимото физическо небе е толкова необятно и одухотворено, какво ли би представлявало духовното небе? Само можем интуитивно да си представяме необятната му красота, сътворена, създадена за нас. Защото и в нас е сътворен копнежът по бездънното небе. Ако го нямахме, нямаше да мислим за него въобще. Нямаше да забелязваме дори дали има небе, или не. Бихме били като пресъхнали извори, като клони, на които няма да прораснат листа, като дървета, които няма да дадат плод.

Със Своето Възкресение Христос отключи небето. Затова в Пасхалната нощ го възпяваме: „Твоето възкресение, Христе Спасе, ангелите възпяват в небесата; удостой и нас на земята с чисти сърца Теб да славим“. А всяка сутрин, когато отворим очи и видим необятното лазурно небе, ние възкръсваме отново и отново.

Христос воскресе!

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЖилото на съмнението ме държи буден и жив
Следваща статияВечерна проверка за Боби Роканов