„Българите на практика не присъстват в публичното пространство в Германия, те са невидими, защото са се вписали.“ Разговор с д-р Марина Лякова от Института по трансдисциплинарни социални изследвания към Университета в Карлсруе
Изложбата „Като замина, мислеше ли си дали ще се върнеш?“ в галерията на Гьоте-институт България представя темата за българската миграция в Германия. Социоложката д-р Марина Лякова от Института по трансдисциплинарни социални изследвания към Университета в Карлсруе, Германия, авторка на първото голямо академично изследване за българските имигранти, представено в книгата Verhindert, verdeckt, unsichtbar – Migration und Mobilität von Bulgarien nach Deutschland, заедно с артистите Мартин Атанасов и Красимира Буцева изследват на терен фрагменти от личното преживяване на заминаването, пристигането, адаптирането и навигирането в германската култура. През юни тази година те прекарват седмица във Франкфурт, където събират устни истории и документират публични и частни пространства.
Вие сте изследователка на миграцията и преподавателка с над 25-годишен опит, занимавате се с българската емиграция в Германия, проследявайки я в различни исторически периоди през ХХ и ХХI век. Сега обаче българската публика може да погледне чрез творческия подход на Мартин Атаносов и Красимира Буцева на това явление по различен начин. Качвайки се по стълбите към инсталацията в галарията, публиката вижда на стените на Гьоте-институт разлепени думи и фрази, влезли в речника на българските емигранти, доста често двуезични. Да започнем нашия разговор от езика, защото чрез него може ясно да се види кои хора заминават. Дали това са студенти, отворени към езика и културата на Германия, или са хора, които търсят работа за кратък период от време.
Така е, има огромна разлика между прослойките. Тези, които отиват, за да учат, принципно са по-млади, около 20-годишни. Отиват да следват хора, които са завършили или немски гимназии, или курсове в Гьоте-институт, те са с познания по немски език, защото това е условие, за да следваш там. Малко специалности има на английски език. Съответно това е една по съвсем различен начин образована и социално селектирана общност на студенти, която рязко се разграничава от тези, които са отишли да работят. Тук дори не бих дала пример с грижовния труд, а с работата на строеж, защото грижовният труд все пак предпоставя, че общуваш с хора и знаеш някакъв език, докато хората, които работят на строежи, които работят в месокомбинати или така наречените сезонни работници, които берат ягоди или аспержи, не говорят немски. Ако трябва да мислим през езика, те изобщо не говорят, те може би и когато работят, не разговарят, защото такава е спецификата на труда. Там общуването е сведено до минимум, за да има съответно висока производителност. Живеят в затворени общности, български предимно, защото не познавайки езика, не могат да общуват нито с германци, нито с други националности. Тоест, езикът наистина е ключов фактор за интеграцията и общуването. Но това е специфика на сегашната миграция. В книгата ми съм разгледала три периода. Много интересен е периодът на социализма, а още по-интересен е този на постсоциализма. По време на социализма българската емиграция наброява няколко хиляди, има определена селекция, но тя е по-скоро е политическа. В Западна Германия отиват предимно политически емигранти, разбира се, и служители на тогавашната власт по посолствата, но те са малцинство. В постсоциалистическия период Германия не разрешава българите да работят легално. Ситуацията е такава: един инженер започва работа на черно, той знае немски и може добре да се впише в средата, но всъщност не може, защото на него са му орязани всякакви права. Най-вече правото да си продаде труда. Това също е една специфика на периода. С влизането на България в Европейския съюз – аз го преживях лично в биографията си, радикално се промени нашето положение като емигранти и като граждани на Европа. Нашето поколение безкрайно много спечели от тази възможност, която е свързана с това не просто да емигрираш, а да имаш права. Преди 2007 г. българските граждани нямаха право да работят в Германия. Това е огромна разлика в начините, по които хората мигрираха и се установяваха.
Каква част от българските емигранти отиват в Германия, за да учат?
В момента има регистрирани около 5000 български студенти в Германия. Това не е толкова много, при условие че има 400 000 българи, които в момента живеят в Германия. По-голямата част са хора, които са отишли да работят, или хора, които са завършили в Германия от 1989 г. до днес и са останали да работят.
Какъв е културният обмен в различните исторически периоди? Как двете култури общуват? Знаем, че в периода преди Втората световна война голяма част от българската интелигенция следва в Германия.
Моята баба е такъв пример, тя е завършила в Германия през 1923 г., в Мюнхен. Тогава българите са били една затворена общност, чиято цел е била единствено образованието. Това го знам не чрез изследвания, а чрез семейни разкази. Не са искали да остават след като завършат, това изобщо не им е било цел и са се завръщали в България. Имали са контакти с немци. Баба ми например се е омъжила за германец. Не са били до такава степен херметично затворена общност, общували са помежду си. Но това е била една изключително елитарна общност. Днес миграцията е съвършено различна. По въпроса дали има някакво проникване на култури, разбира се, че има. Има хора, които са между двете култури – Илия Троянов, Сибиле Левичаров и Самуел Финци… Това са хора, които значат много и за немската, и за българската култура. Немската култура и общество много се отвори през последните 20– 25 години. Германия е безкрайно либерална в това да приема чужди култури в тяхната особеност, да им дава пространство и в същото време да ги интегрира. Да не са откъслечни анклави, микросветове, да са част от немската култура. Пример е огромната, пъстра сцена на комедийни артисти с етнически бекграунд – турски, виетнамски и т.н., които правят скечове и осмиват. Те създават изключително качествена сатира за собствения си произход, не се присмиват на друга група, в същото време правят критични вметки върху немското общество и култура. Това е огромна сцена, която вече е толкова популярна, че се показва и по Първа германска телевизия. Кабарето, което осмива, е особено популярно в Германия, като започнем от Курт Тухолски, Бертолт Брехт и др. Щафетата днес се поема от тези етнически общности, които съчетават острата сатира с етническа пъстрота.
Как в различните исторически периоди се променя отношението на Германия към българската емиграция?
Безкрайно се е променило. Самата немска миграционна политика се променя. През 1955 г., преди договорите за привличане на гастарбайтери – първият е с Италия – в Германия има около 50 000 официално регистрирани чужденци и чуждестранни граждани. Днес са единадесет милиона. Германия е станала мигрантска държава, която залага целенасочено на имиграцията. 11 милиона са само тези, които са с чуждестранно гражданство и живеят постоянно в Германия. Това не са туристите и хората с двойно гражданство. Това не са хората, които са с германско гражданство, но са натурализирани, те са много повече. Говори се, че са от порядъка на 25 милиона от 80. Това са всички, които са със чуждестранен бекграунд. Самата германска политика и отношението на обществото много са се променили. Причините да се отвори Германия, от една страна, са икономически, защото има нужда от работна ръка. От друга страна, това е процес на обогатяване на самото общество. В България е много различно. Тук има истерия на тема миграция, говори се, че трябва да затворим границите, никой да не стъпва. В Германия основната политическа нагласа е съвършено различна. Едно общество може да печели от миграцията, вкарвайки целенасочено образовани, умни, работещи, но и помагайки на други, които са изпаднали в беда. Германия пое голяма част от бежанците от Украйна и Сирия и нямаше никаква съпротива. Напротив, хората ги приеха много отворено. Разбира се, има и някои негативни нагласи, които са свързани с това, че днес има някъде около два милиона бежанци, хора, потърсили убежище през последните години. Това натоварва много социалната система. Но критиките не са към тези хора, които са дошли, а са отправени към самата германска система, която би трябвало да спре да ги издържа със социални помощи и да им даде правото да работят. Те не работят, защото нямат правото да работят, което е останало от някои стари бюрократични регулации. Когато нямаш право да работиш, а си в състояние, всички се чудят защо трябва да стоиш на социални помощи. Това е голям въпрос.
В изложбата споменавате, че сте влизали в домовете на хората. Как се променя домът на един човек, който отива да живее в Германия?
Аз също се опитвам за себе си да видя как моят дом се е променил. Не мисля, че има големи разлики в начина, по който един германец или един българин прави дома си. Това е въпрос на лични предпочитания. Може човек да има някой сувенир от България, който вероятно в България не би сложил – картина, битова украса, покривка например. Често се забелязват български шевици. Но не е доминиращо българските домове да са пълни със сувенири и мускалчета. Хората живеят така, както и в България. Хората, които са по-слабо образовани, не знаят немски и се събират в български клубове. Това е така, защото човек има нужда да общува. По време на работа на строежа хората няма с кого да общуват, това се случва в свободното им време. Отиват в български ресторант. Във Франкфурт има хиляди ресторанти. Най-често в петък вечер отиват в българския ресторант, за да се видят с други сънародници. Докато при прослойките, които са по-образовани, знаят немски, там е абсолютно отворено и смесено, свободното време се прекарва без каквато и да е носталгия към България. Има групи за народни танци, български футболни турнири, някои гледат филми, има и училища за децата, но това не е доминиращото. По-голямата част от българите не са включени в такива дейности. Някои родители искат децата им да учат български, затова ги водят в български училища, които са социално смесени. Има роми, има програми за социално по-слабите, които се освобождават от такси. Когато двамата родители са българи, у дома се говори на български, но детето все пак трябва да се научи да чете и пише.
Какви са разликите между мигрантите от Източна Европа и емигрантите от други краища на света?
Огромни са разликите. Първата основна разлика е дали държвата ти е член на Европейския съюз, или не. Разликите между българите и поляците са много по-малки, отколкото между българите и северномакедонците. Тук става дума за права, достъп до пазара, начин на продаване на работната сила, социален статус, признаване на дипломи и пр. Другата голяма разлика е езикът. Човек, който идва от Азия или от Латинска Америка, много по-трудно учи немски, отколкото ние например. Ние сме част от европейската култура и в училищата в България се изучават германски автори, играят се пиеси на такива автори в театрите. Германската култура присъства в Източна Европа. Ние имаме студенти от Китай, за които е невероятно усилие да научат немски. Те го правят, разбира се, но учат предимно технически специалности, където езикът не е чак толкова определящ.
Престижно ли е да живееш в Германия?
О, да. Германия наистина в много отношения продължава да е издигната в култ. Въпреки че човек като поживее там, вижда някои митове, като например, че влаковете са точни. Не, не са. Но както цяло все още съществува митът „Произведено в Германия“, митът за немското качество, немската точност, коректност. Те действително съществуват. В човешките отношения може да се разчита, че когато е казано нещо, то ще се случи и се случва.
Затова ли избират хората да емигрират в Германия, заради кулутрата ѝ?
Голяма част от мигрантите избират Германия по няколко причини. Първо, икономически причини, социален статус, това може би е най-важното. В Германия има много по-висок стандарт на живот, отколкото в други части на света. В България вече нещата се изравняват. Между другото, благодарение на немалкото немски инвестиции тук. Това е нещо, което се случи през последните двайсет години. Не бива да забравяме какво беше преди. Има огромна разлика в стандарта на живот, в опазването на околната среда, в пътищата, в улиците, във всичко. Второто, което е много важно и което, мисля, че ние в България пренебрегваме, са правата. Човешките права и изобщо демокрацията като обществена атмосфера. Аз виждам това при ромите. Всички знаем какво е отношението към тях в България. То е абсолютно сегрегиращо и отрицателно. Може да се каже, изпълнено с предразсъдъци. Българските роми започнаха да идват в Германия през 2014 г., когато отпаднаха последните ограничения за достъп до пазара на труда. В началото имаха трудности, живееха в порутени, стари жилища, защото това можеха да си позволят. Някои от тях си хвърляха боклука на улицата. Немските общини обаче назначиха социални работници, някои от които българоезични, които имаха за задача да им покажат как се събира разделно боклукът, къде се подават молби детето да бъде записано в училище. То трябва да бъде записано, това се следи, иначе не се получават социални помощи. Къде можеш да кандидатстваш за работа. Каква работа можеш да започнеш, ако не говориш немски. Към какви курсове могат да се насочат тези хора, за да научат немски. Това се направи и ромите година след година си стъпват на краката. Те живеят вече в много по-регулирани и много по-добри условия, отколкото някога са мислили, че могат да имат в България. Някои от тях се връщат и купуват къщи тук. При тях има такава мисъл – да спечелят пари и да се върнат. Дали обаче това ще се случи, е друг въпрос. Ние знаем от миграционните изследвания, че съществува така наречения мит за завръщането. Човек винаги си мисли, че ще се върне в някакъв момент, и спестява пари, но много често това не се случва.
Как стои въпросът с идентичността – започва ли човек в един момент да се мисли за германец?
Индивидуално е. Аз нямам никакъв проблем с това, мога да чувствам себе си и да се определям като българка и като германка, това отговаря на същността ми. Живяла съм двайсет и няколко години в България и толкова в Германия, нямам проблем да имам две идентичности в себе си. Те по никакъв начин не си противоречат. Много е важен погледът отвън. Много мигранти, с които съм обсъждала тази тема, казват: „В България ни смятат за погерманчени, а в Германия – за чужденци“. Този феномен се наблюдава и при турците. Турските мигранти биват наричани от турците в Турция алманджелар – погерманчени турци. Те дори имат специална дума за това. Аз мисля, че ако човек е приет в едно общество, няма никакъв проблем да се идентифицира с него. Германското общество вече е толкова отворено, дава шанс на хората, които искат да работят, да живеят по правилата, по законите. И това също е една от големите промени, вследствие на приемането ни в Европейския съюз. Преди беше много по-разпространена търговията с хора – нелегалната проституция на жени беше част от българската емиграция, особено в постсоциалистическия период. Това са насилствени процеси, защото хората са без права, на тях им се взимаха паспортите, караха ги да работят, изпадаха в безправни ситуации. Днес може да има отделни случаи, но далеч не е така определящо, защото хората имат права, познават ги и ако не ги познават, биват запознавани – в Германия има силни профсъюзи, църковни организации, които се занимават с това да гарантират социалната сигурност.
Предразсъдъците спрямо българите са малко, така ли?
Дали предразсъдъците са малко, не знам. В книгата си пиша за „невидимата миграция“. Аз мисля, че българите са толкова незабележими, че дори няма предразсъдъци за тях. Предразсъдъците се отнасяха до ромите, ромите бяха българите, известно време след 2014 г. Този процес обаче се проясни и разреши, ромите уседнаха и си намериха работа, и като цяло не може да се каже, че има някакви големи драми. Българите на практика не присъстват в публичното пространство, те са невидими, затова говоря за невидима миграция, защото те са се вписали. Мисля, че правният момент е изключително важен. Това, че хората в Германия наистина имат усещането, че гражданските им права са защитени – като потребители, наематели, клиенти. Най-важното е приемането, чувство за сигурност. Виждате какво се случва в България – хората ги бият на улицата, онзи ден пред Народния театър. Това е абсолютно неприемливо. Как човек да се чувства интегриран в собствената си държава?
Изложбата може да бъде разгледана до 19 декември, тя е в програмата на „Стени“ – Фестивала за европейска солидарност в София.
