Името на Цветанка Еленкова не е непознато на читателите, които обичат поезията. Дебютирала в средата на 90-те, силно поетическо време, сега тя представя петата си стихосбирка „Увеличение четиридесет“.
Инструментите за наблюдение и вглеждане са ни открити, не са тайна – микроскоп и фотоапарат. Оттам нататък обаче започва същинската поетическа „работа“. Внимателно взиране в детайлите, в избраните „проби“ – бисквита, молив, пръст, сняг, хартия, хляб, чай, шоколад. В случая увеличението не е просто уголемяване на образа в пъти, то позволява друга видимост. Или може би по-точно е да кажа друго – поетическото око преодолява обичайната човешка зрителна ограниченост, невъзможността ни да видим съществуващи неща, поради изградената, втвърдена и станала рутинна перспектива на виждане. Тук, в тези стихове, в тази умна и културна работа с „пробите“, се преодолява слепотата, преборва се властта на приписващото си всевластност обикновено човешко око. И тогава оризът е „самун хляб/отчупен/къс/от старогръцка статуя“, а залепналото листо от спанак „върху бутилката с/ кока-кола/е всъщност/картата на света…“.
Изпод материалността на света, толкова очевидна и позната, се разкриват пластове духовност, малки неща придобиват голям смисъл. „Водопадите“ – в Стара планина, на Витоша, в Родопите, Рила, природни артефакти, чието движение фотоапаратът се е опитал да „спре“, да запечата, се откриват пред читателя други, невидими за обичайния поглед, но видими за поетесата, за способността й да извлече духовния им, божествен смисъл. Проявленията на божественото са във всяко проявление на природата. Водопадите, прорязали твърдата плът на скалите, резките по тази плът, пръските вода, образуващи наглед случайни фигури – те са и кръстове, ангелски крила, разпятия, умаленото Му лице. Идеята за единосъщността на света е не изявена, а композирана и смислово вградена в тази книга. И в „Проби“, и във „Водопади“, и в „Посоки“. В малките неща, в детайлите, уж най-сигурни знаци за вещността на света, в природните обекти, в тези видими доказателства за всевластието на природата, утвърждаващи крайността и безспорността на видимостите, в местата, през които навично преминаваме като местни или като чужденци, като посетители, които виждат предложеното им за виждане – във всичко това поетесата е видяла друго. Нищо не е това, което ограничеността на зрението ни позволява да видим. Светът се нуждае от преживяване, от изостряне на вътрешното ни зрение, от нещо, което да го обедини, да му даде етически основания, да ни успокои в него. И, както казва, Иван Цанев, за „Увеличение четиридесет“: „…не микроскопът, нито фотоапаратът, а етическата нагласа и поетическото въображение, което е неизтощимо, правят невидимото с просто око видимо“.
Новата стихосбирка на Цветанка Еленкова е книга – като културен замисъл в своята цялост, като поетическа реализация, като художествено оформление, като издателски факт. И това е още едно основание читателят да се срещне с нея. С любопитство, респект и, не се съмнявам в това, с удоволствие и признателност за откритията, които ще бъдат споделени с него.
Сопотски
Сърцето никога не е само
сърце
То е винаги със своята аорта и вена
пронизано – пика
Сърцето е фон
на неразлистени дървета
Така че можеш да видиш капилярите му
Сърцето е винаги между две състояния
на съмнение и смирение