За онова какво причини на „дълбоките чувства на българския народ към руския“ Московският патриарх Кирил при посещението си у нас се писа достатъчно (включително в Портал Култура). Забеляза се осезателно и това, че с публичното си „огорчение“ от „неправилния“ адресат на българските исторически благодарности, той буквално остави без дъх и най-ревностните наши русофили (евразийци, „нови консерватори“ и т. н.), тъй че повечето от тях се видяха принудени на свой ред да изкажат „огорченията“ си от Светейшеството, та да могат изобщо да продължат и в бъдеще да ни препоръчват съвременна Русия като последна крепост на „традиционните ценности“ и страна, която метафизически „граничи с Бога“.
За това обаче какво позволи на руския патриарх българската президентска институция си заслужава да се добавят още няколко щриха. Заслужава си, тъй като, след като стана ясно, че колониалисткият тон на Негово Светейшество няма как да бъде защитен дори и от най-фундаменталистки настроените ревнители на Путинова Русия (все пак българската национална обидчивост е силна и лесно запалима страст, не само спрямо Запада и Турция), определени „говорители“ се опитаха да мобилизират ответни симпатии към „несправедливо уязвения“ ни президент Румен Радев.
Невинен ли е обаче за случилото се българският президент? Невинна ли е за него българската президентска институция?
В този текст ще се концентрирам само върху протоколната страна на този въпрос.
И тъй, по правило, когато на посещение у нас идва църковен предстоятел, неговото посещение не може да бъде при друг, освен при българския църковен предстоятел. В страни, в които Църквата е отделена от държавата (а и България и Русия официално са такива страни), визитата на един патриарх е визита в църквата-домакин и посещението може да бъде само църковно. Ето защо макар да би могъл да бъде приет (и даже е прилично да бъде приет) и от официалните държавни власти, не е редно обаче той да бъде тържествено посрещан (на летището) от тях – особено от институцията на „държавния глава“ (в лицето на президента или вицепрезидента). Не е редно, защото по логиката на протокола това тутакси превръща госта в представител [и] на държавната власт на страната, от която пристига, придава му статут, равностоен с посрещащия го български президент или вицепрезидент. В нашия случай, когато патриарх Кирил Московски бе посрещнат от вице-президента на България, това му придаде статут на наместник на висшата държавна власт на Русия – на „субститут“ на (за съжаление на Румен Радев) не-отзовалия се на поканата му Владимир Путин.
Независимо значи дали официалната покана да посети страната ни е била отправена към Кирил само от българския патриарх Неофит, присъствието на вицепрезидента Илияна Йотова при посрещането му придаде още от началото както на фигурата на руския патриарх, така и на самата му визита определено над-църковен смисъл.
В още по-голяма дълбочина – макар да съм абсолютно сигурен, че в държавната ни администрация никой не си е дал и не е имал капацитета да си даде сметка за това – въпросното посрещане, тъй да се каже „от прага“, легитимира една концепция на Руската църква (която съвременното православие не споделя) и една идеологема на руската държава (която нейните пропагандни центрове напоследък се опитват да наложат в страните от Източна Европа с преобладаващо православно изповедание).
И тъй, посрещането на руския църковен предстоятел от (заместника на) българския държавен глава демонстративно призна една концепция за отношенията между държава и Църква, която е много, много стара (имперско-византийска и имперско-руска) и носи в традицията наименованието концепция за „съюза на трона и олтара“ или за „симфонията на светската и духовната власт“, формулирана за първи път по времето на източно-римския император Юстиниан (V в.). Посрещнат от институцията на държавния ни глава, предстоятелят на Руската църква – така излезе – стана представител на особената, дуална власт в Русия – на духовната власт, управляваща я заедно със (и неотделно от) светската ѝ власт.
На „експертите“ в нашата държавна администрация би трябвало да е известно, че Руската православна църква в наши дни има силната амбиция да възстанови точно този (имперски) модел на отношенията си с държавата и по този начин да се сдобие с повече от чисто духовна власт в Русия[1]. Тази нейна амбиция (откак Путин е на върха в страната) среща осезателна (макар и все още неофициализирана) подкрепа от държавата, която пък има сметка от идеологическата инструментализация на православието за своите цели.
По-нататък: тъкмо съвременната руска идеологема за една „православна цивилизация“, различна от (и противопоставяща се на) „европейската“ (католическа, протестантска, либерална или направо анти-християнска), към която трябва да принадлежат всички източноевропейски страни с преобладаващо православно изповедание, водени от Русия, изискваше църковният предстоятел на Русия да бъде приет като иманентна част от нейната държавна власт. Как иначе Русия би била центърът на „православната цивилизация“?
Та посрещането на (официално) църковния гост на патриарх Неофит – Московския патриарх Кирил, от вицепрезидента на страната ни Илияна Йотова безспорно (макар и най-вероятно парасъзнателно) легитимира и двете тези неоимпериални претенции на днешна Русия. Присъщият ней „съюз на трона и олтара“ – повтарям – изисква предстоятелят на нейния „олтар“ да бъде посрещан като равностойно на предстоятеля на „трона“ ѝ лице. А пък като член на „православната“ (т. е. не-европейската) цивилизация нашата държава е длъжна да посрещне и църковния предстоятел на центъра на тази „цивилизация“ на равнището на държавния глава.
Мисля, че именно тази протоколна „идиосинкразия“, наслоена в главите на настоящата ни президентска администрация вероятно от „първоелектора“ на Румен Радев – ген. Решетников, в най-голяма дълбочина ни направи свидетели на гротескната картинка, представяща г-жа Илияна Йотова, строполила се на колене в подножието на Московския Кирил и заровила лице в „архипастирската му десница“.
За сведение на г-жа вицепрезидентката (която ни увери, че е много добре запозната с „протокола“), ще си позволя, като обикновен член на Църквата да ѝ открия, че църковния „протокол“ на православието (единствено релевантен по отношение на Кирил Московски) изисква от църковните люде само изпросване на благословение от духовното лице със сложени една в друга длани на височината на гърдите, като, ако се иска от епископ (без да е задължително), то би могло да се съпровожда от най-много „поясен поклон“. Не повече.
Ето защо ми се струва, че гротескната „емфаза“ с колениченето е била внушена на г-жа Йотова не тъкмо от нейните „протоколчици“, а от навеяната подсъзнателно пак от идеите за „православната цивилизация“ представа, че доколкото е не просто патриарх (като нашия), а патриарх на „метрополията“ на „православната цивилизация“, Кирил е и нещо като архи-патриарха, православният „папа“, комуто затова трябва не само да се целуне ръка, но това да се направи и в стойка „партер“.
Че асоциации именно от този тип са загнездени в умовете на нашите президентски власти и техните клакьори, ме кара да смятам и обстоятелството, че веднага след „хулиганското“ изказване на Валери Симеонов по адрес на Кирил, мнозина от споменатите клакьори (например Андрей Райчев) възмутени заявиха, че „да се говори така за руския патриарх е почти все едно да се държи такъв език на Римския папа“.
Пак за сведение на „протоколчиците“. По собствено църковния ред на православието никой православен епископ не е „като Римския папа“. Напротив: според православната еклезиология не просто всички патриарси, но и всички въобще епископи (каквито и патриарсите собствено са) са абсолютно равни по духовната си власт. Патриархът на една поместна православна църква е (само) най-старшият от нейните (именно от нейните и, повтарям – равни по духовната си власт) епископи и с това негово старшинство са свързани определени административни правомощия – основни сред които са да свиква и председателства нейните събори, синоди. По-нататък: патриархът е старши епископ именно на своята (автокефална) църква и има административните си правомощия само в нея. В събора на всички поместни църкви, в рамките на „вселенското“, както се казва, православие патриарсите на отделните поместни църкви с подобен статут се подреждат в т. нар. „диптихи“ – редица по чест. И – тук пак за сведение на посветените на „протокола“ – във въпросната редица Московският патриарх не просто не е първи по чест (т. е. „като папата“), ами е… пети, предхождан от Вселенския патриарх (на Константинопол) – първенствуващ по чест и на другите три „древни патриаршески църкви“, както следва: Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската.
В този смисъл, ако действително, както ни уверява, г-жа Йотова би следвала „църковния протокол“ на летището в София (по държавния, повтарям, тя въобще не би трябвало да е там[2]), то, след като се бухна в нозете на Кирил – петия от патриарсите на Едната Свята, Съборна и Апостолска Църква – пред Вселенския, първия по чест – както се изрази един форумен остроумец, тя би трябвало да направи поне кълбо напред и кълбо назад.
В заключение: съвсем очевидно не тъкмо руският патриарх, а нашата президентска институция направи всичко възможно посещението му да придобие статут на най-висока държавна визита, да го превърне в политически акт. И с това улесни до неимоверност чисто политическия демарш, който си позволи патриарх Кирил на наша територия. Посрещайки го на летището в София, президентската институция на страната ни го легитимира първо – като „другото лице“ на държавния глава на Русия в съгласие с руската концепция за „съюза на трона и олтара“ (или по-просто казано – за казионното православие), и второ – легитимира (и като българска) руската идеология за „православната цивилизация“, в която руският духовен предстоятел е такъв и за властите на всички православни държави от тази „цивилизация“.
В друг свой текст ще се опитам да покажа, че инсценираната след арогантните изказвания на Кирил Московски „изненада“ на нашата президентска институция е абсолютно фалшива и ако въобще има място, то е само защото, изпълнил стриктно всичко, което се очакваше от него, нашият президент Радев все пак отнесе „конското“ на високия гост.
__________________________________
[1] Вж. за това в утвърдената през 2000 г. т. нар. социална концепция на РПЦ. Бълг. прев.: Основи на социалната концепция на Руската православна църква, София 2006, стр. 20-40 (особ. Стр. 25-30).
[2] От държавния глава на страната ни следва да бъде посрещан Римският папа и съвсем не защото ние (като католиците) го признаваме за „видимия глава“ на цялата Църква и стоящ по-горе от всеки друг патриарх, а защото папата е (и) държавен глава – на държавата Ватикана. Показателно е обаче, че при посещението си у нас – макар като държавен глава да няма нужда от това – папа Иоан Павел ІІ поиска изрично и разрешение за визитата си от БПЦ.
