Невинният

„Невинният” (ИК „Колибри”, превод: Иглика Василева) е безукорно композиран психотрилър. Действието се развива в Берлин през 1955 г. и почива върху действителен случай. Публикуваме откъс от втора глава.

Романът „Невинният” притежава всички елементи на трилъра – заплетен сюжет, напрегната атмосфера, мисловни стълкновения и драматични човешки съдби. Но освен на трилър той носи и черти на любовна драма и сатира. Според „Тайм” именно този роман на Макюън хвърля мост към творчеството на майстора на сатирата Ивлин Уо.

Действието се развива в Берлин през 1955 г. и почива върху действителен, макар и слабо известен случай: прокопаването на таен тунел под съветския сектор в Берлин – съвместна англо-американска операция, наречена „Голд”, чиято цел е да се подслушват руските комуникационни линии. Двойният агент Джордж Блейк вероятно е предал плановете за проекта още през 1953 г.

В романа наивният 25-годишен британски радиоинженер Ленард Марнъм се оказва въвлечен в строго секретната англо-американска операция. В Берлин обаче той се озовава едновременно в два тайни свята – на шпионажа и на любовта, които в един момент се събират, за да превърнат живота му в кошмар.

Иън Макюън е автор и на сценария на едноименния филм на Джон Шлезинджър от 1993 г. с участието на Антъни Хопкинс, Изабела Роселини и Кембъл Скот.

Иън Макюън (р. 1948), най-награждаваният и познат английски писател и един от най-талантливите европейски творци, е автор на десетина романа, сред които „Почивка в чужбина”, „Дете във времето”, „Невинният”, „Черните кучета”, „Неумолима любов” „Амстердам”, „Изкупление”, „Събота”, „На плажа Чезъл”, „Солар”. Още първият му сборник с разкази е отличен с наградата Съмърсет Моъм. Следват три награди, сред тях и Букър, а романът му „Изкупление” получава рекордни 4 награди. „Събота” също е номиниран за Букър и е отличен с едно от най-старите и престижни британски отличия за литература, Джеймс Тейт Блак Мемориал Прайз. През 2011 г. Макюън е удостоен с Йерусалимската награда за свободата на индивида в обществото. Много от произведенията му са филмирани. Бестселърът „Изкуплението” се превърна във филм през 2007 г. с участието на Кийра Найтли, а през 2008 г. излезе и филмът „Събота” по сценарий на Патрик Марбър.

Иън Макюън, „Невинният”, ИК „Колибри” 2015 г., превод Иглика Василева, художник на корицата Стефан Касъров, 18 лв.

ВТОРА ГЛАВА

Колата го разочарова. Докато вървеше към „Нолен дорфщрасе“, още от метрото Ленард беше зърнал американска кола в пастелни тонове с хромови стабилизатори отзад. Сиво-кафяв фолксваген „костенурка“, на не повече от година, който като че ли беше минал през киселинна баня. Боята беше грапава на пипане. От вътрешността й бяха изтръгнати всички удобства – пепелници, постелки, пластмасовите профили около дръжките на вратите, дори топката на скоростния лост. А ауспух или липсваше, или беше така префасонирана, че да засили впечатлението за страховита военна машина.

Пътното покритие се виждаше като размазано петно през съвършено кръгла дупка на пода. В тази студена и кънтяща тенекиена черупка двамата пълзяха с рев под мостовете на Анхалтер Банхоф. Методът на Глас беше следният: включваше на четвърта и управляваше колата като автоматик. При деветнайсет мили в час цялото шаси се тресеше. Не караше със съобразена скорост, а по-скоро с началническа; Глас стискаше горната част на кормилото с две ръце и напрегнато внимаваше за пешеходци и други коли. Брадата му стърчеше напред. Той беше американец, а това тук – американският сектор.

Щом стъпиха на по-широкото платно на „Гнайзенаущрасе“, Глас ускори до двайсет и пет мили в час и махна дясната си ръка от кормилото, за да хване лоста за смяна на скоростите.

– Сега – каза той и се намести по-навътре в седалката си като пилот на реактивен самолет – пътуваме на юг към Алтглинике. Вдигнахме радарна станция точно срещу руския сектор. Чувал ли си за AN/APR9[1]? Не? Това е много модерен приемник. Руснаците имат въздушна база близо до Шьонефелд. Ще можем да улавяме емисиите им.

Ленард се почувства неловко. Не беше наясно с радарите. Неговата сила бяха телефоните.

– Твоето оборудване се намира там в една стая. Ще разполагаш и с апаратура за провеждане на тестове. Каквото ти потрябва, обръщаш се към мен, разбра ли? Няма да питаш никой друг. Ясно?

Ленард кимна. Гледаше право напред с усещането за ужасна грешка. Но от опит знаеше, че е по-разумно да изразиш съмненията си едва когато стане абсолютно наложително. Сдържаните правят, или поне така изглежда, по-малко грешки.

Светофарът пред тях светеше червено. Глас свали скоростта на петнайсет, преди да натисне амбреажа. Спряха. После превключи на нулева. Както седеше, обърна се надясно с лице към мълчаливия си пътник.

– Хайде, Марнъм! Ленард. За бога, отпусни се. Отвори си устата. Кажи нещо. – Ленард тъкмо се канеше да си признае, че нищо не разбира от радари, когато Глас с възмутена интонация го заля с цяла серия въпроси: – Женен ли си? Къде си учил? Какво харесваш? Какво мислиш?

Сменилата се светлина на светофара, както и опитът му да включи на първа го накараха да прекъсне серията.

Като човек на реда, Ленард се зае да отговаря на въпросите в същата последователност:

– Не, не съм женен. Дори и през ум не ми е минавало. Още живея с нашите. Учил съм в университета в Бърмингам, специалност електроника. Снощи открих, че харесвам германската бира. Освен това си мисля, че ако е нужен човек, който да погледне радарното оборудване…

Глас вдигна ръка да го спре.

– Не, недей. За всичко е виновен оня задник Шелдрейк. Ленард, не отиваме в никаква радарна станция. Знаеш го. Както и аз. Но още не разполагаш с пропуск за трето ниво. Затова отиваме в радарна станция. Но прецакването, истинското унижение ще дойде, когато стигнем портала. Там няма да те пуснат. Това обаче е мой проблем. Ленард, харесваш ли момичета?

– Да, всъщност да. Харесвам, ако трябва да съм честен.

– Хубаво. Довечера ще измислим нещо.

След двайсет минути вече излизаха от покрайнините и пред тях се откри равен, лишен от всякаква прелест пейзаж. Просторни кафяви полета, разделени от ровове, обрасли с прогизнала, сплъстена растителност, сред които се виждаха голи самотни дървета и телеграфни стълбове. Фермите стояха ниско приклекнали в именията си с гръб към шосето. Нагоре, по кални пътеки върху прясно разчистени части от полето се виждаха недовършени строежи на къщи – новите покрайнини. Имаше дори цял жилищен блок, още в строеж, който стърчеше насред полето. По-нататък, съвсем до шосето се забелязваха дървени бараки, покрити с вълнообразна ламарина, в които, както му обясни Глас, живеели бежанци от Изтока.

Свиха по един по-тесен път, който изтъня до съвсем малка пътечка. Наляво се виждаше шосе с нова настилка. Глас отметна глава назад и посочи с брадата си. Тяхната цел се намираше двеста ярда по-напред – площ, препречена на пръв поглед от голите очертания на овощна градина, която всъщност се намираше зад нея. Състоеше се от две основни сгради. Едната, двуетажна, имаше леко наклонен покрив, а другата, която се простираше под ъгъл, беше ниска и сива, като постройка с килии. Прозорците, които оформяха една редица, сякаш бяха зазидани с тухли. Върху покрива на втората сграда се мъдреше група от четири глобуса – два големи, два малки, подредени така, че наподобяваха дебелак с разперени ръце. Наблизо имаше и радиоантени, които образуваха фина геометрична плетеница на фона на белезникавото навъсено небе. Освен това се виждаха временни постройки, обходен път, както и ивица неравна земя, която покриваше целия периметър, преди да започне двойната телена ограда. Пред втората сграда се забелязваха военни камиони и мъже в работни дрехи, които се мотаеха около тях, вероятно ги разтоварваха.

Глас стигна до мястото и спря. Напред имаше бариера и до нея войник на пост, който стоеше и ги гледаше.

– Нека ти кажа нещо за първо ниво. На военния инженер, построил това място, му било казано, че строи склад, най-обикновен армейски склад, но според дадените му инструкции – подземие с таван на височина дванайсет фута. Това означава много дълбоко. Означава да се изкопае огромно количество пръст, самосвалите да я превозят, да се намери подходящо място за изхвърляне и така нататък. Но армията не строи своите складове по този начин. Затова командирът отказал да започне работа, докато не получи потвърждение от Вашингтон. Тогава го дръпнали настрана и в този момент той научил, че има различни нива на достъп до информация и че той току-що е бил повишен до второ ниво. Всъщност нямало да строи никакъв склад, така му казали, а радарна станция; дълбокото подземие било за специалното оборудване. Доволен и предоволен, той се хванал на работа. Единствен на обекта бил запознат с предназначението на тази сграда. Но само така си въобразявал. Ако му бяха дали трето ниво, щеше да знае, че изобщо не става дума за радарна станция. Ако Шелдрейк те беше инструктирал, ти също щеше да си осведомен. Аз знам, но не съм упълномощен да повиша сегашното ти ниво на достъп до секретна информация. Въпросът стои така: всеки си мисли, че не съществува по-високо ниво от неговото, всеки си мисли, че знае последната версия. Само понякога чуваш, че имало и по-високо ниво, и то когато стане дума, че изобщо има нива. Нищо чудно да има и четвърто ниво. Не виждам за какво, но сигурно ще разбера чак когато решат да ме посветят в това. Но ти…

Глас се поколеба. Втори войник излезе от караулката и им махна да се приближат. Глас се разбърза:

– Твоето ниво е две, но си наясно, че има и три. Това е нарушение, нередност. Аз бих могъл да те осведомя, но първо трябва да си защитя гърба и тогава ще го направя.

Глас се приближи с колата и отвори прозореца. Извади карта от портфейла си и я подаде на постовия. И двамата мъже в колата седяха загледани в копчетата на войнишкия шинел по средата на корема му.

После едно приятелско лице с едри черти изпълни отворения прозорец и през скута на Боб Глас се обърна към Ленард:

– Вие, сър, носите ли ми нещо?

Ленард извади препоръчителните писма от изследователския център в Долис Хил. Но ето че Глас промърмори:

– Божичко, не – и блъсна писмата така, че постовият да не може да ги вземе. После му каза: – Дръпни се, Хауи. Искам да сляза.

Двамата тръгнаха към караулката. Другият войник, който стоеше на пост пред бариерата, беше вдигнал автомата пред себе си, почти както се прави по време на тържествена церемония. Когато Глас мина покрай него, той му кимна. Глас и първият постови влязоха в караулката. През отворената врата се виждаше, че Глас говори по телефона. След пет минути се върна при колата, наведе се през прозореца и му каза:

– Трябва да вляза, за да им обясня. – Тъкмо да тръгне, но, изглежда, си промени решението и седна вътре. – И още нещо. Тези момчета на портала не знаят нищо. Дори за склад не знаят. Казано им е, че е строго охраняван обект и трябва да го пазят. Имат право да знаят кой си, но не и с какво се занимаваш. Затова не се натискай да им показваш писмата си. Я по-добре ми ги дай. Ще ги пусна в машината за нарязване.

Глас затръшна вратата с все сила и закрачи напред, като в същото време сгъна писмата на Ленард и ги пъхна в джоба си. Промуши се под бариерата и се насочи към двуетажната сграда.

Отегчена неделна тишина прихлупи Алтглинике. Постовият продължи да стърчи насред шосето. Колегата му се настани в караулката. В периметъра на телената ограда нищо не помръдваше. Камионите не се виждаха, бяха от другата страна на ниската сграда. Чуваше се само неравномерното пукане на свиващ се метал. Корпусът на колата се стягаше под въздействието на студа. Ленард се загърна плътно в габардиненото си палто. Искаше му се да излезе и да се разтъпче нагоре-надолу, но войникът на пост го притесняваше. Потупа ръце, опита се да не стъпва върху металния под и зачака.

След малко една странична врата на ниската сграда се отвори и оттам излязоха двама мъже. Единият се обърна, за да заключи вратата след себе си. И двамата бяха над метър и осемдесет, ниско подстригани, със сиви тениски, които падаха свободно над широките им панталони в цвят каки. Сякаш изобщо не усещаха студ. Носеха оранжева топка за ръгби, която взеха да си подхвърлят, като заедно с това се отдалечаваха един от друг. Не спираха да крачат, а топката описваше дъга на невероятно разстояние, като се въртеше плавно по дългата си ос. Това не беше типичното за ръгби мятане с две ръце, а подаване с една ръка – въртеливо, камшично движение над рамото. Ленард никога не беше гледал американски футбол, нито някой му го беше описвал. Тези високи подавания над ключицата му се сториха прекалено демонстративни и нафукани, за да представляват сериозна игра. По-скоро шумна проява на здравеняшко мъжкарство. Двама зрели мъже, които се перчат. А единствената им публика е англичанин, зъзнещ в германска кола, който ги наблюдава захласнато, но с откровена неприязън. Никак не беше нужно да се изхвърлят, да изтягат максимално ръце преди всяко мятане, нито да дюдюкат като идиоти при всяко запращане на топката. Но това представляваше демонстрация на бликаща, ликуваща сила, която караше оранжевата топка да се стрелва нагоре; изчистеният й полет на фона на бялото небе, параболичната симетрия на движението ѝ нагоре-надолу, увереността, че няма да бъде изпусната – във всичко това имаше красота и ненасилствено преобразяване на пейзажа от студ, бетон и двойна телена ограда с разклонени като игрек стълбове.

Не друго, а това, че тези двама зрели мъже могат да се забавляват по този начин на публично място, го подразни. Двама британски сержанти с предпочитание към крикета ще изчакат да се събере отбор или най-малкото ще организират импровизиран мач. Докато това тук си беше чисто перчене и детинщина. Двамата продължиха да играят. След петнайсет минути единият погледна часовника си. Запътиха се бавно към страничната врата, отключиха я и влязоха вътре. За миг-два, след като си бяха тръгнали, отсъствието им погълна целия терен с миналогодишни бурени между оградата и ниската сграда. После и това изчезна.

Постовият закрачи успоредно на оцветената на резки бариера, погледна към приятеля си в караулката, върна се на предишното си място и затропа с крака върху бетона. След десет минути Боб Глас излезе забързано от двуетажната сграда. До него вървеше капитан от американската армия. Провряха се под бариерата, като минаха от двете страни на постовия. Ленард понечи да слезе от колата, но Глас му направи знак да отвори прозореца. Представи човека до себе си като майор Ейнджъл. Глас отстъпи назад, а майорът се наведе и каза:

– Млади човече, добре дошъл! – Имаше издължено лице с хлътнали страни, на които старателното избръсване беше придало зеленикав оттенък. Носеше черни кожени ръкавици. Подаде документите на Ленард. – Едва ги спасих от резачката. – Сниши глас и продължи уж поверително: – Боб малко ревнува. Но ти не ги носи у себе си. Дръж си ги у дома. Ще ти издадем пропуск. – Афтършейвът на майора изпълни студената кола. Ухаеше на лимоново сорбе. – Упълномощил съм Боб да те разведе наоколо. Аз нямам право да се разпореждам, нито да давам извънредни разрешителни по телефона, затова дойдох да говоря лично с тези момчета.

И се отправи към караулката. Глас седна зад кормилото. Бариерата се вдигна, после, докато минаваха, майорът им козирува на шега само с един пръст, вдигнат към слепоочието. Ленард искаше да му махне, но се почувства глупаво, свали ръката си и се усмихна сконфузено.

Паркираха до военен камион край двуетажната сграда. Зад ъгъла й се чуваше шум от дизелов генератор. Вместо да го поведе към входа, Глас хвана Ленард за лакътя и го насочи към тревната площ, където след няколко крачки се приближиха до телената ограда и той му посочи нещо. Оттатък, на стотина метра разстояние, стояха двама войници и ги гледаха с бинокъл.

– Руският сектор. Вопосите[2] ни наблюдават денонощно. Проявяват голям интерес към нашата радарна станция. Записват всекиго и всичко, което влиза и излиза. Сега те виждат за пръв път. Ако забележат, че идваш редовно,може да те удостоят и с кодово име. – Върнаха се при колата. – Така че първото нещо, което трябва да запомниш, е винаги да се държиш като обикновен посетител в радарната станция.