„Полицаят е читателят, който напразно се мъчи да подреди този дяволски роман“, казва чилийският писател за заглавието на незавършения проект (изд. „Рива“, превод Маня Костова). Публикуваме увода на Хуан Антонио Масоливер Роденас и откъс от текста.

Роберто Боланьо, „Неволите на истинския полицай“, изд. „Рива“, 2016 г., превод от испански Маня Костова, художник Яна Левиева. 

МЕЖДУ БЕЗДНАТА И НЕЩАСТИЕТО

Хуан Антонио Масоливер Роденас

„Неволите на истинския полицай“ представлява проект, започнал в края на осемдесетте години и продължил до смъртта на автора. Това, което читателят държи в ръцете си, е достоверната и окончателна версия, получена от съпоставянето на машинописните страници с намереното в компютъра на писателя. Тази версия показва ясно волята на Роберто Боланьо да включи този роман в целостта на единна творба, намираща се в продължителен процес на зреене. Въпросният проект се споменава в различни писма. В едно от тях от 1995 г. се казва: „Роман: от години работя над един, озаглавен „Неволите на истинския полицай“ и това е МОЯТ РОМАН. Главният герой е петдесетгодишен вдовец, университетски преподавател, с дъщеря на седемнайсет години, който отива да живее в Санта Тереса – град в близост до границата със Съединените щати. Осемстотин хиляди страници – умопомрачителна плетеница, за която няма човек, способен да я разплете“. Специфичното в този роман, писан в продължение на петнайсет години, е, че включва материал от други произведения на Боланьо – като се започне с „Телефонни обаждания“ и се завърши с „Дивите детективи“ и „2666“ – с тази особеност, че въпреки че отново срещаме различни персонажи, по-специално Амалфитано и дъщеря му Роса, а така също и Арчимболди, виждаме значителни вариации. Те принадлежат към съвкупността от герои в романите на автора, но същевременно по право принадлежат към този роман.

Това ни отвежда към една от най-значимите и смущаващи черти на писателя – крехкия, променлив характер в развитието на повествованието. Ако в модерния роман границата между фикция и действителност, между съчинение и есе е заличена, приносът на Боланьо върви по друг път, откриващ своя образец може би в „Игра на дама“ на Хулио Кортасар. „Неволите на истинския полицай“, както и „2666“ е незавършен, но не и непълен роман, тъй като важно за автора е било не да го завърши, а да го развива. Тук се налага едно преразглеждане. Досега се приемаше скъсването с линейността (отклонения, контрапунктове, преливане на жанрове). Действителността, разбирана както до ХІХ век, вече престава да бъде отправна точка, за да се доближим до текстове, вдъхновени от екзалтирано въображение, съновидения, бълнуване; текстове фрагментарни и дори временни. Точно в тази временност се намира ключът към приноса на Боланьо. Питаме се кога един роман започва или не започва да се превръща в незавършен. Докато авторът го пише, финалът не може да бъде най-важното нещо и много често все още дори липсва яснота какъв точно ще бъде той. Важно е активното участие на читателя едновременно с акта на писането. Боланьо изразява това напълно ясно, говорейки за заглавието: „Полицаят е читателят, който напразно се мъчи да подреди този дяволски роман“ В самата книга се набляга на това разбиране на романа като на живот: съществуваме – пишем, четем, докато живеем, и единственият финал е смъртта. Това осъзнаване на смъртта, на писането като жизнен акт, е част от биографията на чилийския писател, осъден на писане в състезание с часовника и в същото време до безконечност. В „Неволите на истинския полицай“ има множество конкретни препратки към споменатата фрагментарност и временност: „съществена характеристика на творчеството на французина, макар и всички негови истории, независимо от използвания стил (в това отношение Арчимболди бе еклектичен и следваше максимата на Де Кунинг, че стилът е измама), бяха истории за мистерии, те се разрешаваха единствено с бягство, в някои случаи с кръвопролития (действителни или въображаеми), последвани от безконечни бягства, до такава степен, че след края на книгата героите на Арчимболди буквално сякаш скачаха от последната страница и продължаваха да бягат“, верни на този странстващ характер, на често безплодните търсения и бягане, които бележат текстовете на Боланьо. Затова студентите на Амалфитано „разбраха, че всяка книга е лабиринт и пустиня, че най-важното нещо на света е да четеш и да пътуваш – може би то е едно и също – и никога да не се спираш“. Въпросната временност дава огромна свобода на автора, който си позволява да поеме рисковете на най-дръзките си съвременници, с които открито се идентифицира; но в същото време, заради присъствието на постоянно приключение, неговите текстове ни държат в напрежение по познатия ни традиционен начин. Това ще рече, че романите му никога не престават да бъдат романи в традиционния смисъл на думата. А накъсаността задължава издателя на неиздадените му творби да зачита завета на един писател, за когото всеки роман е част от големия роман, винаги започван и винаги търсещ финал, явяващ му се като утопия.

Колкото до заглавието, то също навежда на поредица от размисли. „Неволите на истинския полицай“ е безсъмнено най-нетипичното заглавие за Боланьо, но при все това от машинописните текстове и от запазеното в компютъра му става ясно, че за автора това заглавие е било окончателно. Намираме се пред описателно, дълго заглавие, лишено от ритъма, на който сме свикнали, както и от най-малкото предизвикателство или учудване (какво би могло да означава диви детективи или курви убийци?). Независимо от това, заглавието съдържа ключ в един изпълнен с ключове текст, метафора, която ни препраща не само към „Дивите детективи“, а най-вече към друг вид – също съвсем нехарактерен за Боланьо – заглавието на незавършения роман на Падиля „Богът на хомосексуалистите“. И в двете заглавия се крие ключ – вече казах, че истинският полицай е всъщност читателят, осъден от самото начало да се сблъсква непрекъснато с фалшиви пътеки –  метафора на болестта, която води неизбежно към смъртта и не позволява на Падиля да допише романа си.

Така че тук сме изправени пред „един детектив“ – Амалфитано: критикът, около когото се върти цялото металитературно измерение на книгата. Има също един полицай – читателят. И едно истинско действащо лице – Падиля. Детектив, читател/автор и вестител на смъртта са главните лица, участващи в едно безкрайно търсене, което няма край (което няма финал). Това, повече от всякога, ни задължава да се концентрираме в развитието на повествованието и в този смисъл цялото напрежение не кулминира в развръзката, а е в случващото се. По не по-различен начин четем и „Дон Кихот“ – роман, който живее въпреки финала си, защото умира не странстващият рицар, а посредственият идалго.

И както в „Дон Кихот“, тоест, както в най-добрия съвременен роман, фрагментът има също толкова стойност, колкото и единството, задължително за един роман – нещо повече: фрагментите, ситуациите, сцените са затворени единици, които, въпреки това, се интегрират в друга, по-висша, и не обезателно видима единица. Бихме могли сякаш да кажем, че се връщаме към корените на литературата, към разказа, или по-точно към поредица от разкази, опиращи се един на друг. Естествено, съществува нишка, която свързва Амалфитано с дъщеря му Роса, с любовника му Падиля, с любовницата на последния, Елиса, с Арчимболди, със семейство Карера, с необикновения поет Пере Жирау, така както са свързани в друг контекст Панчо Монхе, Педро и Пабло Негрете или шофьорът Гумаро. Същото важи и за различните географски пространства, в които се движим, били те Чили, Мексико – по-специално Санта Тереса и Сонора – или Барселона – всички толкова близки за читателите на Боланьо. Съществува силна връзка включително и между началото и края, между страстта към литературата на Падиля и окончателното откритие, че Елиса е смъртта. Ала това, което превръща романа в запомнящ се, не е неговото единство (което прави възможно постепенното превръщане на Падиля в главен герой и подобно на Дон Кихот в жертва на литературата и на любовта – в конкретния случай на болнавата любов на нашето време), а различните ситуации и онова, което всяка от тях внушава.

Движим се, както е характерно за съвременната проза, в полето на насилието, на разминаванията, на странностите, на екстравагантността, на болестта, на висшата деградация. Историите следват една след друга: за стюардесата и мангото, за новобранеца и недоразумението, породено от думата kunst; за неофициалната вечеря с италианските патриоти, за посещението при нумеролог, за комуникативния стриптийз, за петте поколения Мария Експосито, за покойника в стаята за прислугата, или за тексасеца и изложбата на Лари Ривърс. Срещаме подигравка с потосинската школа на маестро Габито, с учителите на Роса, или – пророчески оцветени – с разочаровани писатели като Жан Машлар, който решава да изостави литературните си претенции и да се посвети на кариерата на други писатели: „Представя си се като лекар в болница за прокажени в Индия, като монах, отдаден на възвишена кауза“. И като оставим настрана някои предполагаеми спасители, тук литературата има, както винаги у Боланьо, още от „Нацистката литература в Америка“, едно двойнствено и категорично присъствие, в което почитта се смесва с критиката и поради факта, че последната е прикрита, тя се оказва двойно по-жестока и едновременно разсмиваща. Това е двойствеността, която вече познаваме от „Чилийско ноктюрно“ по отношение на Пабло Неруда или от „Дивите детективи“ спрямо Октавио Пас в Потъналия парк на град Мексико. Но определени писатели, представени тук чрез поетите варвари – днешните прокълнати поети – присъстващи още в „Далечна звезда“, привличат специално вниманието му, доколкото  са поети на нечистото, много близко до нечистото,  интересуващо Рикардо Пиля[1]. Нечисти са също и всичките му герои – привилегировани жертви и свидетели на насилието в неговите всевъзможни прояви, насилие, което в този роман достигна връхната си точка в частта, озаглавена „Убийците от Сонора“ и също така в „Богът на хомосексуалистите“, който е „богът на вечните неудачници, богът на граф Лотреамон и Рембо“. Присъстват, разбира се, и романите на Арчимболди, блестящо резюмирани, незавършеният роман на Падиля и писмата между Амалфитано и Падиля. Присъствие, не толкова металитературно, колкото интралитературно, защото всичко представлява част от сюжетното развитие.

„Неволите на истинския полицай“ предизвиква специален интерес заради тясната си обвързаност с най-добрия Боланьо, заради плодовитостта на творческото му въображение, заради идентифицирането му с неудачниците, заради неговата етика, която не се нуждае от етични принципи, заради проникновения прочит на близки нему автори, заради радикалната му независимост, заради това, че ни предлага модерен роман, който не ни лишава от удоволствието да следим интригата, заради неотменимата вярност към местата, където е получил образованието си и където е станал писател, заради един космополитизъм, изразяващ начин на мислене и на живот, заради щастливото и отчаяно отдаване на творчеството, далеч от обществения му отзвук. Написаното от него винаги е пределно ясно, независимо че е извадено от най-тъмните страни на човешкото същество (секс, насилие, любов, откъснатост, самота, раздяла). „Всичко е толкова просто и ужасно“, защото „истинската поезия живее на ръба между бездната и нещастието“. Не случайно Боланьо е привлечен особено много от поетите – те дават на прозата му способност да изрази нежност, нещастие и изтръгнатост. Как е възможен толкова хумор сред такова отчаяние, толкова финес сред такова насилие? Във всяка нова книга на Боланьо, както и тук, откриваме най-добрия Боланьо. Автор, ужасèн от насилието в нашия век, като се започне от нацизма и се стигне до престъпленията в мексиканския север; автор, идентифициращ се с неудачниците и превръщащ творчеството си в автобиография. Така се обяснява в голяма степен митифицирането на неговата фигура именно защото голямото отсъствие, причинено от смъртта му, се превръща в присъствие чрез неговите страници, достигащо кулминацията си в „2666“, където той развива и кондензира цялата си опитност и всичко преживяно като писател и като човешко същество. В „Неволите на истинския полицай“ отново срещаме онзи Боланьо, който ни е толкова близък, колкото и необходим. Тези страници ни разтърсват, защото в тях намираме една изключителна жизненост, непрестанно застрашавана от съзнанието за физическата болест и за моралното боледуване на една епоха. Жизненост и отчаяние – неразделни.

Чилийският белетрист и поет Роберто Боланьо (1953 – 2003) е сред латиноамериканските писатели, без които съвременната литература не би била такава, каквато е. Публикувани са неговият сборник с есета В скоби, сборниците с разкази Телефонни разговори, Курви убийци и Непоносимият гаучо, както и романите Отдалечена звезда, Амулет, Мосьо Пен, Чилийско ноктюрно, Антверпен, Дивите детективи (за който е удостоен с наградите Ералде и Ромуло Гайегос) и 2666, получил многобройни отличия. Посмъртно са издадени Тайната на злото и Непознатият университет.

Неволите на истинския полицай 

2

Когато Падиля бе на две години, почина майка му, а на дванайсет загуби по-големия си брат. На тринайсет години реши, че ще стане артист. Първоначално си каза, че театърът и киното са неговата област. По-късно изчете Рембо и Леополдо Мария Панеро и пожела освен актьор да стане и поет. На шестнайсет години вече буквално бе погълнал всякаква попаднала му поезия и преживял две изяви (по-скоро печални) в кварталния любителски театър, но това не го задоволи. Захвана се да учи английски и френски, осъществи пътуване до Сан Себастиан, до психиатричната болница в Мондрагон и там направи опит да посети Леополдо Мария Панеро, но след като в продължение на пет минути го гледаха и слушаха, лекарите не му разрешиха.

На седемнайсет години бе силен, образован и ироничен младеж с изблици на лошо настроение, които понякога прерастваха в насилие. На два пъти стигна до физическа агресия. Първия път – докато се разхождаше край Цитаделата със свой приятел, също поет, и двама скинари ги обидиха. Вероятно ги бяха нарекли педери или нещо подобно. Падиля – обикновено той беше този, който си правеше подобни шеги – спря, пристъпи към по-якия и с кроше във врата му спря дъха; после, докато потърпевшият се мъчеше да запази равновесие и същевременно да си възстанови дишането, го повали с ритник в тестисите; другарят му понечи да помогне, но това, което видя в очите на Падиля, многократно превъзхождаше приятелските му чувства и той предпочете на бегом да се отдалечи от мястото на схватката. Всичко се случи много бързо. Преди да се оттегли, Падиля смогна да забие още няколко ритника в голата глава на поваления си противник. Младият поет приятел на Падиля бе ужасèн. Няколко дни по-късно, когато го укори за поведението му (особено за агресията накрая с ритници срещу безпомощно проснатия на земята неприятел), Падиля отвърна, че по отношение на нацистите би си позволил всякакъв каприз. В юношеската уста на Падиля думата каприз звучеше като лакомство. Ама ти откъде знаеш, че са нацисти!, възкликна приятелят му. Бяха с бръснати глави, отговори нежно Падиля, на луната ли живееш. Освен това ти си виновен, добави той, ако си спомняш, във въпросната вечер с теб обсъждахме любовта, любовта с главни букви, и ти през цялото време само ми противоречеше, отхвърляше аргументите ми като наивни, призоваваше ме да сляза на земята; всяка твоя фраза оспорваше мечтите ми и ме удряше като чук в гърдите. Тогава се появиха скинарите и към натрупаната болка, която ти добре познаваш, се добави и болката от твоето неразбиране.

Приятелят така и не проумя сериозно ли говореше Падиля, или не, но оттогава в определени кръгове да излезе човек с Падиля късно през нощта се превърна в гаранция за безопасност.

Втория път преби любовника си – осемнайсетгодишен младеж – красив, при все че не особено интелигентен, който една вечер пренебрегна любовта на Падиля заради тази на някакъв трийсетгодишен архитект – богат, също не дотам интелигентен, с когото прояви неблагоразумието да се появи на места, които преди бе посещавал с Падиля, и да афишира щастието си със светкавично пътешествие до Тайланд, лято в Италия и къща близнак с джакузи; това преля границите на гордостта на Падиля, който по онова време бе само на седемнайсет години и живееше с баща си в тъмен тристаен апартамент в Ейшампъл[2]. Този път обаче Падиля избра да действа преднамерено – скрит във входа, изчака до пет сутринта бившият му любовник да се прибере. След като таксито си тръгна, го пресрещна и атаката бе груба и кратка. Не докосна лицето му. Обсипа с удари корема и гениталиите му, после го повали на земята и го зарита в краката и по задника. Издадеш ли ме, ще те пречукам, любов моя, го заплаши и после хлътна, хапейки устни, в безлюдните улици.

Отношенията с баща му бяха добри, макар и малко дистанцирани и някак тъжни. Резките и енигматични послания, които двамата си отправяха сякаш по невнимание, обикновено се тълкуваха погрешно и от двете страни. Бащата смяташе, че синът му е много интелигентен, над средното ниво, но едновременно с това е дълбоко нещастен. Обвиняваше себе си и съдбата. Синът пък мислеше, че някога, отдавна, баща му е можел да бъде или да стане интересна личност, ала смъртта на няколко близки в семейството го бе превърнала в угаснал, примирен и на моменти загадъчно щастлив човек (когато по телевизията предаваха футболен мач), обикновено работлив и пестелив, който никога не изискваше нищо или всъщност само едно – спокоен и неангажиращ разговор от време на време. Само това. Не бяха богати, но понеже апартаментът беше собственост на бащата, който почти нищо не харчеше, Падиля винаги разполагаше с известна сума пари. С тях ходеше на кино, на театър, вечеряше понякога навън, купуваше си книги, джинси, кожени якета с метални орнаменти, ботуши, тъмни очила, по малко хашиш седмично, съвсем рядко кокаин, плочи на Сати[3]; плащаше следването си по филология, картата за метрото, черните си и тъмно лилави сака, наемаше стаи в Пети район и там водеше любовниците си; никога обаче не ходеше на курорт.

Баща му също не летуваше. През лятото Падиля и баща му спяха до късно с пуснати щори в потъналия в мек полумрак апартамент, където още ухаеше на вечерята от предния ден. После Падиля излизаше и обикаляше из улиците на Барселона, а баща му измиваше чиниите, разтребваше кухнята и прекарваше остатъка от деня пред телевизора.

На осемнайсет години Падиля завърши първата си стихосбирка. Изпрати копие на Леополдо Мария Панеро в психиатричната болница в Мондрагон, а оригиналът прибра в чекмедже в бюрото си – единственото, което имаше ключалка и ключ – и там го забрави. Три години по-късно, когато се запозна с Амалфитано, отново извади стиховете от чекмеджето и го помоли да ги прочете. На Амалфитано му се сториха интересни, може би прекалено обвързани с някакъв вид формализъм, но елегантни и изпипани. Темите бяха Барселона, сексът, болестите, престъпността. В едно от стихотворенията се описваха например в съвършен александрийски стих около петдесет начина за мастурбация, кой от кой по-болезнени и ужасни, на фона на спускаща се в резултат на ядрена атака нощ, бавно поглъщаща крайните квартали на града. В друго стихотворение Падиля детайлно описваше агонизиращия в самотата на стаята си баща, докато той самият чистеше къщата, готвеше, разпределяше на порции провизиите в килера (те непрекъснато намаляваха), търсеше по радиото станции с приятна музика, четеше излегнат на дивана в хола и напразно се опитваше да подреди спомените си. Бащата, естествено, все не умираше и заедно с неговия сън и с бодърстването на поета се появяваше, обвит в пара, някакъв полуразрушен мост. Владимир Холан[4] е мой учител в изкуството да оцеляваш, поясни Падиля на Амалфитано. Страхотно, помисли си последният, един от любимите ми поети.

Дотогава Амалфитано почти не бе виждал Падиля, който рядко посещаваше лекциите му. След като прочете и оцени положително стиховете му, Падиля никога повече не отсъстваше. Скоро се сприятелиха. По онова време Падиля вече не живееше с баща си, а бе наел студио близо до университета, където организираше сбирки и купони, на които Амалфитано скоро започна да ходи. Там се четяха стихове, а когато нощта напреднеше, гостите разиграваха кратки театрални пиеси на каталонски. Амалфитано намери това за очарователно, като онези стари, забравени латиноамерикански литературни вечери, но с повече стил и вкус, с повече грация, така както вероятно са били вечеринките на „Лос Контемпоранеос”[5] в Мексико, ако те изобщо бяха писали театрални пиеси, в което Амалфитано силно се съмняваше. На тези събирания се пиеше много и понякога се случваше някой гост да изпадне в истерична криза, която след крясъци и плач обикновено завършваше със затваряне на истерика в банята в компанията на двама доброволци, които се мъчеха да го успокоят. От време на време се появяваше и по някоя жена, но обикновено се събираха само мъже, повечето млади, студенти по литература и история на изкуството. Идваше и някакъв четирийсет и пет годишен художник – странен тип, който се обличаше само в кожа, седеше безмълвен в един ъгъл, не пиеше, пушеше една след друга малки цигари с хашиш, които вадеше вече свити от златна табакера. Редовен посетител бе и собственикът на сладкарница в квартала „Грасия“ – пълен и жизнерадостен веселяк, който разговаряше с всички, радваше се на всичко и както скоро разбра Амалфитано, изпълняваше ролята на нещо като банкер за Падиля и другите младежи.

Една вечер, докато рецитираха един диалог от „Диалози с Леуко“[6], преведени на каталонски от някакъв много висок и извънредно блед младеж, Падиля скришом взе една от ръцете на Амалфитано в своята. Той не я отдръпна.

Любиха се за пръв път в една неделна ранна утрин; светлината на зората се процеждаше през спуснатите щори; всички си бяха тръгнали и в студиото имаше само фасове и хаос от чаши и разхвърляни възглавници. Амалфитано бе на петдесет години и за пръв път правеше секс с мъж. Аз не съм мъж, каза Падиля, аз съм твоят ангел.