1. Защо ни няма на картата?

През 2006 г. Джеймс Елкинс, професор по история и теория на изкуството в Института за изкуство в Чикаго и достатъчно авторитетна фигура в съвременното изкуствознание, публикува изследване, което се занимава с глобализационните тенденции в тази сфера. Той е обиколил доста места по света, неколкократно е пребивавал и в района на Балканския полуостров. Човекът си е направил труда да изчисли съотношението между населението на отделните страни и броя на реферираните специализирани периодични издания, отнасящи се до актуалните художествени процеси. Според него, това е един от определящите показатели, които свидетелстват за степента на важност, която дадена национална култура проявява спрямо визуално-пластичните изкуства.

В резултат на неговото проучване можем да установим, че с една категорична нула България прави компания на държави като Боливия, Алжир, Коста Рика, Нигерия и Пакистан (по това време, наистина, все още не излизаше списанието на Националната художествена академия „Изкуство и критика”). За сравнение, само от бившите социалистически страни, например, Полша е отбелязана с 3 издания, Румъния – с 2, Унгария – с 3 и т.н. За страните от Западна Европа, към които уж толкова силно сме се устремили, изобщо не говорим. Така или иначе, на картата нас просто ни няма.

Този факт, без съмнение, не е повод за национална гордост. Усеща се някаква особена горчивина. Но това е само бегъл щрих в общата картина. Нека бъдем честни – подобни констатации бихме могли да направим и по отношение на редица други дефицити, аномалии и откровени абсурди в съвременния ни художествен живот. Ако се позамислим малко, можем да се уверим, че няма какво толкова да се вайкаме и да оплакваме своята световна неизвестност. Не сме ли виновни самите ние за много от нещата, които ни сполетяват? (Последното, впрочем, се отнася далеч не само за художествената сфера).

Какви са причините за това незадоволително положение? Вероятно една от основните е свързана с обстоятелството, че редица много важни проблеми в тази област се подминават. Сякаш всичко е и върви по мед и масло, няма никакви проблеми, радваме се на спокоен и прекрасен живот. По редица причини, които изискват отделен разговор, проблемите на пластичните изкуства не се фокусират в центъра на общественото внимание. Или изобщо не се дискутират, или пък са изтласкани в периферията на публичното говорене. Опростачването на населението вследствие на агресията на популярната култура в най-вулгаризираните ѝ форми и всевъзможните манипулации, на които то системно е подложено от страна на мас-медиите, за съжаление дават резултат. Те помитат всички опити за сериозен и смислен разговор.

Изкуствоведската общност, дотолкова, доколкото изобщо я има (защото общност не се изгражда от простото сумиране на определен брой лица, притежаващи съответните дипломи) по различни причини е разединена, тотално игнорирана както от решаването на професионалните, така и от по-широк кръг въпроси с висока обществена значимост. Случаят с паметника за 1300-годишнината е много показателен. Доста мачкана и пренебрегвана в ерата на социализма, тя и сега не се радва на особено признание. Защо ли?

Налице е, следователно, определена диспропорция между значимостта на важни проблеми на съвременния ни художествен живот и почти нулевата степен на тяхното компетентно социализирано отразяване и обсъждане. Няма да откриете, с твърде малки изключения, резонанс и коментари по злободневни въпроси нито в огромната маса от телевизионни канали (с изключение на канал 1 на БНТ), нито пък, още по-малко, по страниците на вестниците. Можете да сте сигурни, че „Монитор”, „Стандарт”, „24 часа”, „Труд” или „Култура” за нищо на света няма да публикуват аналитичен, или, не дай си Боже, критичен материал например за т.нар. „Квадрат 500” и т.н.

Очевидно липсата на списания и на подходяща трибуна не е причина, а по-скоро е следствие или на примиренческа индиферентност, или на недостатъчен аналитичен капацитет, или просто на желание за кротко и мирно добруване в уютните граници на родната периферия. А може би и на всички тези неща заедно. Открай време е установено, че животът в провинцията е по-спокоен от живота в метрополията.

По-горе споменахме думата „абсурди”. Примери? Колкото искате.

Да предположим, че сте чужденец и се интересувате от изобразителното изкуство в България през периода на социализма.

Водим колеги от чужбина по залите на т.н. „Музей на социалистическото изкуство” и в т.н. „Квадрат 500”. Те, за разлика от българските си събратя, не спестяват трудните и неудобните въпроси.

Отиваме в „Музея на социалистическото изкуство”. Това всъщност отделен музей ли е? Или е филиал на Националната галерия? Защото в „Квадрат 500” също има доста много произведения, създадени по същото време. Значи или имаме един музей с два различни раздела за един и същ период (sic!), или пък два отделни музея, съдържащи творби от една и съща епоха, разпределени незнайно по какви принципи.

Каква картина виждаме тук? Т.нар. „социалистическо изкуство” се изправя пред нас като някакъв недиференциран монолит. Освен че в експозицията липсват знакови фигури, не са откроени основните насоки и тенденции, както и вътрешната динамика в еволюцията на изкуството от 1945 до 1989 г. Вероятно най-важната причина за това е фактът, че този „музей” е създаден без ясна концепция, без да е налице необходимият експертен консенсус.

В същото време в „Квадрат 500” и тенденциите, и отделните стилови насоки в българското изобразително изкуство от същия период се разтварят като бучка захар в чаша чай в една обширна дифузна панорама, съставена от творби на български и чуждестранни автори. Не става ясно, впрочем, на какъв принцип те са обединени в една съвместна експозиция, размесени като различни бои в колода карти. Съвсем резонно ни питат за концепцията, която определя подобно събиране на едно място. Невъзможно е да отговориш, когато нямаш убедителни изкуствоведски и музеологични аргументи. Нашенски принос в съвременната музеология! За малко да изпитаме гордост, че „и ний сме дали нещо на светът”!

Тук, за разлика от суровата художествена реалност в „Музея на социалистическото изкуство”, виждаме една съвсем друга картина за същия период – трогателно идилична, една „блажена страна Аркадия”, съставена то n–броя художници, които са нарисували n–броя картини. Нали все пак става дума за Национална галерия? Липсват и редица наши художници, които сигурно заслужават да бъдат представени тук. Декоративните изкуства тотално отсъстват и т.н.

Трудно можем да говорим за съвременни музеологични стандарти. Най-прост пример. Когато посещавате даден художествен музей, първата ви работа е да направите справка по плана на разделите, които са оформени по определени систематизационни принципи. Тук това не е възможно. Как да се ориентират зрителите? Освен това изкуствоведите, които работят в НХГ (включително и ръководният екип!), нямат отношение към експозицията, обявена, кой знае защо, като „представителна”. А нашите колеги от чужбина напразно напрягат умовете си и изострят сетивата си, за да съзрат някакви закономерности в историко-художествения процес. Да напомняме ли азбучната истина, че съвременният художествен музей, освен визия, е и образователна институция!

Човек би могъл да си помисли, че такова значително изобилие от нерешени, спорни и дискусионни проблеми (и казаното се отнася само до малка част от тях) вероятно ще породи обсъждания, въпроси, полемики или дебати. Нищо подобно! С едно-две изключения – пълно мълчание!

Впрочем нерядко мълчанието е по-красноречиво и от най-шумното говорене.

Щом нямаш минимум самоуважение, как да очакваш някой друг да те уважава?

А пък ако перифразираме една известна максима, трябва да кажем, че всяко изкуствоведско съсловие се заслужава музея.

2. Case study. Кристо-като-Ванга

Отново и отново в българското публично пространство се очертава своеобразен конфликт. Ако следваме една от отличителните черти на модерното светоусещане, свеждаща се до това, че участието в социалните взаимоотношения предполага не само възприемането на дадена роля, но и същевременното дистанциране от нея (защо и как се е стигнало до това, е съвсем друго нещо), можем да поставим в тази връзка един въпрос.

Темата е Христо Явашев-Кристо и неговото изкуство. Всеки път, когато в българските медии се появи някаква информация за автора, „скандален” освен всичко друго и най-вече с това, че отказва да говори на майчиния си език, автоматично се оформят две ясни и вътрешно непротиворечиви мнения „за” и „против”. Най-общо те могат да бъдат описани така:

1. Кристо не е истински творец, а шарлатанин. В неговите опуси няма нищо красиво, нищо, което да вълнува човешката душа, дори повече: че там нищо не е изобразено?! Подобна измишльотина е възможна единствено в чужда среда, където вече няма здрави ценности. Всички „там” (на Запад) са си загубили ума, изнежили са се от прекалено развитие и благоденствие. Не стига че ни натрапват (Сорос и останалите евреи-капиталисти) неговото псевдо-изкуство, той самият ни се подиграва в лицето, обръщайки гръб на Родината.
2. Кристо е концептуален автор със световна слава, име, което е влязло във всички обзори и истории на изкуството на ХХ в. Да го разбереш, означава да си в крак с най-новото, със съвременните тенденции в развитието на изкуството. Ето това е, което ограничените българи отказват да направят. Горките, за тях изкуство все още означава да се рисуват натюрморти и пейзажи и да се правят изложби от салонен тип. Жалък остатък от социалистическите времена! Понеже са свикнали да живеят в собствения си провинциален свят, критиците просто мразят онези като нас, които са успели да се измъкнат от ограниченията и да прозрат съвременното изкуство.

Набива се на очи бинарният характер на противопоставянето. И друго наблюдение: като че ли изкуството на Кристо е свързано по някакъв начин с дискусията относно българската идентичност, т.е. с въпроса какво означава да си българин, а също така може би и с проблема за несъгласието с българското; това да разбереш автора, опаковал Райхстага през 1995 г., бива стилизирано до радикална критика на типичните тукашни (не)разбирания за изкуство. Интересно е това преплитане между естетиката и собствено проблемите на само-идентификацията, които съпътстват открай време битието на нашата нация и най-вероятно никога няма да бъдат разрешени.

Смущаващото е, че е налице логическият принцип tertium non datur[1]. Защо обаче? Трябва ли да мразиш Кристо, ако си истински българин, и обратното: прост българин ли си, ако не заявиш на всеослушание, че си успял да разбереш творчеството му? Как така няма „трети път” (ако използваме един известен израз от сферата на политиката)?

За да се формира дадена социална среда (същото по принцип важи и за естетическите съждения и вкусовете), е нужно да се извърши разграничаване от „нормалното” и тривиалното, да се постигне оразличаване спрямо хоризонта на очакванията на недиференцираните, на онези, които не се интересуват от изкуство. Този ход ни е познат от т.нар. авангард от началото на миналия век: разграничаването, възведено до степен на тотално отрицание, заляга в основата на разбирането за това какво е изкуство, поне от стотина години насам. В този смисъл Кристо наистина е модерен – ако не беше, нямаше да провокира, а и да поляризира. Така че скандалът е предварително програмиран, независимо дали „патриотично” настроените ни съграждани искат това, или не.

От своя страна, заемането на позиция „за” Кристо мобилизира механизма на модерното (и неоромантично, по дефиниция) противопоставяне между изкуство и живот (тривиален, по дефиниция, че и български на всичкото отгоре!). Не е ясно доколко въпросният автор наистина е разбран, но пък всички узнаваме незабавно, че по тукашните земи съществуват личности, които успешно са се превърнали в другото на провинциалното начало. Как ли? Ами стигнали са до нещо, което обикновеният българин не е в състояние да проумее – че е възможно да не рисуваш селски моми, но да си световно признат автор! Да си „другото” – носи определени привилегии от познавателен, но и харизматичен характер: разбирането на изкуство се превръща в творчески акт. В авангарда творецът по презумпция е своеобразен аутсайдер, намиращ се отвъд полето на нормалността, но и знаещ повече, живеещ „по-автентично” от обикновените хора. Да разбереш Кристо следователно означава да се превърнеш в аутсайдер спрямо тукашната действителност, но силен аутсайдер, една крачка по-близо до истината… Налице е трансфер на автентизъм от изкуство към живот: отрицанието служи за легитимация.

Никой сякаш не се запитва, как така една концепция за авторство (на немски има израз за това: Produktionsästhetik) се превръща в модел за изграждане на идентичност в общество, различно от онова, което е породило модерното изкуство. Изцяло се забравя при това характерът на авангарда като историческо явление, обстоятелството, че привилегированата роля на автора е изпълнявала определени естетически и символни функции именно в дадена социална среда. Би било, меко казано, крайно смело да се извеждат принципни истини за изкуството от феномен, който науката историзира и превръща в обект на критичен анализ. Тук де факто не е налице дискусия (опазил Господ – научно изследване!), а абсолютизация на авангардисткия модел до дефиниция, до универсален подход, до критерий за разграничаване между истинско (световно) и изостанало (българско) изкуство. Евристичната стойност е нулева, но такава не се и търси. Вместо това – патос.

Да се върнем на описания в началото бинарен код на противопоставяне. Няма много опции за свободно движение в така очертания контекст. Самото мнение „за” или „против” вече предполага идентификация със съответната социална роля, и то до такава степен, че отделната личност може единствено да артикулира една от двете пред-зададени опции: да се заяви като български патриот или като космополит, другото на провинциалната ограниченост. Трета възможност би се генерирала единствено с помощта на дистанциране от съществуващите структури, т.е. на „двойно отрицание” (много полезен термин от социологията на изкуството) и на конституиране на „автономно” поле за дискусия, освободена от досадна патетика, подчинена на собствени правила и закони, а не на харизматични авангардистки жестове. Среда, в която оразличаването от тривиалността и балканския провинциализъм вече да са факт и да не се тематизират отново и отново, за сметка на което да се отвори място за други въпроси и проблеми. И в случая обаче, дебат няма.

Преди известно време в българския печат се появи текст, в чието заглавие бе засегнат моментът, безспорно много съществен от гледна точка на борбите за влияние в нашия художествен живот, че да се занимаваш с Кристо не е като да рисуваш баба (или леля?!) Ванга. Но с оглед на казаното бихме могли да заключим, че в тукашното възприятие този автор неусетно е мутирал до нещо, подобно на Ванга – не толкова художник от плът и кръв, а символ на стремежи и копнения, които само на пръв поглед са в състояние да преодолеят конфликтите на българското социално и художествено пространство. За съжаление няма как да се стигне до обособяване на автономна среда, преди да сме се дистанцирали от егоцентризма и емоциите, както и от евтиния нео-романтизъм, остарял колкото света. Във факта, че нашето общество все още не е в състояние да извърши квантов скок и да преодолее първичните борби за естетическо разграничаване, се съдържа голяма част от отговора на въпроса защо (все още) ни няма на картата.

[1] От лат., третото не е дадено. Б.р.