(Фрагменти от изказване в манастира на доминиканците „Латур Мобур” през 1948 г.)

След като поискахте от един човек, който не споделя убежденията ви, да дойде, за да отговори на въпроса, поставен от вас в тази поредица от срещи – преди да ви кажа какво ми се струва, че невярващите очакват от християните – бих искал в знак на признателност към тази духовна щедрост да заявя някои принципи.

На първо място, съществува едно светско фарисейство, на което ще се постарая да не се поддам. Наричам светски фарисей онзи, който е склонен да вярва, че християнството е нещо лесно, като се опитва да изисква от християнина – и то в името на едно християнство, видяно отвън – повече, отколкото изисква от самия себе си. Смятам, че християнинът има твърде много задължения, ала не подобава тъкмо на този, който ги отхвърля, да припомня тяхното съществуване на онзи, който ги е признал. Ако някой може да изисква нещо от християнина, това е самият християнин. В края на изложението си ще си позволя да ви припомня някои задължения, ала те са задължения, които се изискват от всеки днешен човек, независимо дали е християнин или не.

Второ, искам още да заявя, че тъй като не смятам, че разполагам с някаква абсолютна истина или послание, никога не ще изхождам от принципа, че християнската истина е илюзорна, а само от факта, че не съм могъл да стана част от нея. За да илюстрирам тази позиция, аз на драго сърце ще направя следното признание: преди три години влязох в пререкание с един от вас, и то не от маловажните. Треската на онези години, трудният спомен за двама или трима убити приятели ме тласнаха към това. И все пак мога да засвидетелствам, че въпреки някои словесни крайности от страна на Франсоа Мориак аз никога не престанах да размишлявам над казаното от него. В края на днешния размисъл ще ви кажа и мнението си относно ползата от диалога вярващ – невярващ, като вътре в себе си и публично трябва да призная, че по конкретния повод за нашето спречкване прав беше Франсоа Мориак, а не аз.

След казаното дотук ми е по-лесно да стигна и до моя трети и последен принцип. Той е съвсем ясен и прост. Не ще се опитвам с нещо да променя това, което мисля, нито пък онова, което вие мислите (доколкото мога да съдя за него), за да се постигне помирение, приятно за всички. Напротив, днес имам желание да ви кажа, че светът наистина се нуждае от истински диалог, а обратното на диалога е лъжата и мълчанието и че диалогът е възможен само между хора, които си остават това, което са, и говорят правдиво. Нещо, което идва да покаже, че днешният свят изисква християните да си останат християни. Онзи ден в Сорбоната някакъв католически свещеник се обърна публично към докладчика марксист с думите, че и той е антиклерикал. Е, добре! Не обичам свещениците, които са антиклерикали, както и философите, които се срамуват от самите себе си. Ето защо, от своя страна, няма да се опитвам да се изкарам пред вас християнин. Споделям с вас един и същ ужас от злото. Но не споделям вашата надежда и продължавам да се боря срещу този свят, в който децата страдат и умират.

………………….

И защо да не го кажа тук, както съм го писал другаде? Дълго време, през всичките тези страховити години, очаквах един голям глас да се издигне от Рим. Аз, невярващият? Точно така. Защото знаех, че духът ще се погуби, ако не нададе вик на осъждане пред лицето на силата. Изглежда, че този глас се е издигнал. Но ви се кълна, че милиони хора заедно с мен не го чуха и че имаше във всички сърца, вярващи и невярващи, една самота, която неспирно се разрастваше, докато дните отминаваха, а палачите се увеличаваха.

Оттогава ми обясняват, че осъждането всъщност се е извършило. Но че е било на езика на енцикликите, който не е съвсем понятен. Осъждането се е извършило, но не е било разбрано! Кой обаче не проумява какво означава истинско осъждане, както и че този пример съдържа в себе си един от елементите на отговора, може би дори целия отговор, който очаквате от мен. Светът очаква от християните да заговорят високо и ясно и да извършват осъждането си по такъв начин, че никога съмнението, нито едно съмнение да не може да се пробуди в сърцето и на най-обикновения човек. Да напуснат абстракцията и да се изправят срещу кървавата фигура на днешната история. Обединението, от което се нуждаем, е обединение на хора, решили да говорят ясно и да платят с цената на собствената си личност. Когато един испански епископ благославя политически екзекуции, той вече не е епископ, нито християнин, нито даже човек, той е куче, подобно на онзи, който от висотата на идеологията си заповядва тази екзекуция, без сам да я извърши. Ние очакваме и аз очаквам да се обединят онези, които не искат да бъдат кучета, които са решили да платят цената, която трябва да платят, за да бъде човекът нещо повече от куче.

…………………………….

И сега какво могат да направят християните за нас?

Най-напред да спрат с безсмислените кавги, първата от които е тази за песимизма. Смятам например, че г-н Габриел Марсел би трябвало да остави на мира форми на мисълта, които го вълнуват като заблуждение. Габриел Марсел не може да се мисли за демократ и същевременно да изисква забраната на пиеса на Сартр. Това е обременителна позиция за всички нас. Щом като Габриел Марсел иска да защитава абсолютни ценности като свята и божествената истина за човека, той би трябвало да защитава и някои временни ценности, които биха позволили на г-н Марсел да продължи да се бори някой ден по свое усмотрение за тези абсолютни ценности…

С какво право впрочем някой християнин или марксист ще ме обвинява в песимизъм? Не аз съм измислил нищетата на тварта, нито ужасяващите формули за божественото проклятие. Не аз съм онзи, който е извикал Nemo bonus[1], нито аз съм обрекъл на проклятие децата без кръщение. Не аз съм този, който е заявил, че човекът е неспособен да се спаси сам и че в дълбините на падението си той няма друга надежда освен Божията милост. А какво да кажа по повод на прословутия марксистки оптимизъм! Никой не е отишъл по-далеч във враждебността си спрямо човека, ето защо икономическите фаталности в този свят изглеждат дори още по-ужасяващи, отколкото божествената своенравност.

Християните и марксистите ще ми възразят, че техният оптимизъм е дългосрочен, че той е над всичко останало и че Бог или историята, в зависимост от случая, са задоволителните завършеци на тяхната диалектика. На което аз също имам какво да отговоря. Ако християнството е песимистично по отношение на човека, то все пак е оптимистично по отношение на човешката участ. Е, добре! Ще отговоря, че макар да съм песимист по отношение на човешката участ, аз съм оптимист по отношение на човека. И не в името на един хуманизъм, който винаги ми е изглеждал краткосрочен, а в името на едно неведение, което не се опитва да отрече нищо.

Това означава, че думите песимизъм и оптимизъм се нуждаят от уточнение и че в очакване да го сторим, ние трябва да признаем по-скоро онова, което ни обединява, отколкото онова, което ни разделя.

………………………

Мисля, че това е всичко, което имах да ви кажа. Ние сме изправени пред злото. И е вярно, че аз се чувствам малко като Августин преди християнството, който казва: „Търсих откъде идва злото и не намерих изход оттам”. Но е вярно също така, че аз, заедно с неколцина други, знам какво трябва да се направи, ако не да се намали злото, то поне за да не се добавя нищо към него. Може би не сме в състояние да попречим на творението да е такова, каквото е, нито да попречим да не бъдат измъчвани децата. Но ако вие не ни помогнете, кой в този свят може да ни помогне?

Между силите на терора и тези на диалога е започнала голяма и неравна борба. Нямам особени илюзии относно изхода от тази битка. Но вярвам, че трябва да я водим, и знам, че има хора, решени на това. Боя се само, че понякога те се чувстват малко самотни и че всъщност са такива, както и че в интервал от две хилядолетия рискуваме да присъстваме на многократно повтарящото се принасяне в жертва на Сократ. Програмата за утрешния ден е или град на диалога, или тържествена и показна смърт на свидетелите на диалога. След като дадох моя отговор, въпросът, който задавам на свой ред на християните, е следният: „Сократ ще продължава ли да бъде сам и нищо ли у него или пък във вашата доктрина не ви подтиква да се присъедините към нас?”.

Възможно е, добре си давам сметка, християнството да отговори отрицателно. Възможно е, дори е и много вероятно то да упорства в компромиса или пък да придаде на осъжданията смътната форма на енциклика. Възможно е то да упорства в окончателния си отказ от добродетелта на бунта, която му е била присъща доста дълго време. Тогава християните ще живеят, но християнството ще умре. Тогава други ще платят цената на тази жертва. Не аз съм този, който може да се произнесе по това бъдеще, независимо че то буди у мен надежда и тревоги. Мога да говоря само за това, което знам. А това, което знам и което понякога ме прави носталгичен, е, че ако християните вземат своето решение, тогава милиони гласове, чувате ли, милиони гласове ще се добавят в този свят към вика на шепа самотници, които без вяра и закон и днес продължават да пледират, без да спрат, заради децата и хората.

Албер Камю (1913–1960) е сред най-значителните представители на екзистенциалната философия на ХХ в. Автор е на романи, разкази, пиеси, есета, сред които: Чужденецът, Митът за Сизиф, Разбунтуваният човек, Чумата, Пропадане, Размишления за гилотината и др. Носител на Нобелова награда за литература (1957). На 7 ноември 2013 г. се навършиха 100 години от неговото рождение. Предложеният тук текст се публикува за първи път на български език. Става дума за съхранена чернова от изказване на Камю в доминиканския манастир „Латур Мобур”, в което той от името на атеистите отправя своите въпроси към християнския свят, въпроси, които и до днес не са загубили своята актуалност. Преводът е направен по събраните съчинения на публицистиката на Камю: Actuelles I, Ecrits politiques, 1944–1948, p. 171–177.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в бр. 87 на сп. „Християнство и култура“.