Не е чудно, че Тома го няма с апостолите, когато Христос отива при тях след Своето възкресение. По-чудното е, че останалите десет ученици са събрани заедно в горницата, защото знаем как са се разбягали, докато Го съдят в Синедриона и Го повеждат на разпятие. Чудно е, защото знаем още, че когато жените мироносици им казват, че лично са видели празния гроб с оставените погребални повивки и лично са чули ангелите да им казват, че Той е възкръснал, думите на тези жени се сторили на учениците празни и те не им повярвали. А знаем също и тъжния разговор на двамата пътници за Емаус в ранната привечер на възкресния ден – как не усещат, че сърцето им гори в същия миг, докато устата им изричат несмисленото неверие и смут.
Но така или иначе десетимата ученици се събират заедно в една от къщите, може би думите, които си разменят, са толкова унили и угнетени, колкото тези на Емауските пътници. В този миг на разколебана вяра Иисус застава посред тях. Учудват се, защото са сигурни, че вратата е заключена. Но Го познават веднага, след като Той ги благославя с думите „Мир вам!“. Когато Неговият мир облива сърцата им, страхът и съмнението отстъпват.
Но Тома го няма с тях. Къде е? Може би и той пътува по свои дела към някакъв свой Емаус. Може би неговото неверие и тъга са още по-големи и той плаче свит в някой ъгъл в дома си.
В дните на Страстната седмица, когато преживяваме бичуването, заплюването, поруганието, дори от дистанцията на вековете и в нас тъгата се сгъстява и притихваме в безпомощност. Тази година, когато не можахме да бъдем в храма, усещахме кръста в душите си още по-тежък, а себе си още по-безсилни.
Колко ли сгъстена е била мъката в душата на Тома, че да изрече безумните думи: „ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ Това не са думи на неверие, а думи на дълбок духовен смут и безнадеждност, това са думи на човек, почти изгубил разсъдък от болка и стаен гняв, но в тях се усеща и детинската чистота на смазания от тъга ученик.
Може би така ги е възприел и Иисус, защото когато след осем дни се явява отново пред учениците Си, най-напред се обръща именно към Тома и го приканва да изпълни онова, в което се зарекъл – да тури ръка в раните Му.
Тома е потресен и засрамен заради необузданите си думи, смутен заради ласкавия упрек: „Не бъди невярващ, а вярващ.“ Но според църковното предание, отразено върху всички православни икони, които изографисват тази сцена – ръката на Тома е плахо протегната, но не докосва раната на Христос.
А може би неверието на Тома е и заради нас? Дали това не е и нашето неверие, изречено през неговите уста? Защото следващите думи на Иисус: „блажени, които не са видели, и са повярвали“ са насочени много повече към нас, отколкото към самия Тома.
И тук се сещам за друго предание, което съм чувала, според което при Своето второ пришествие Господ Иисус Христос ще дойде на земята със същите тези рани на тялото Си. Ала преди това ще се е появил антихристът, който ще се превъзнася и ще показва себе си като бог, ще прелъсти мнозина, ще върши мними чудеса.
И най-видимото, по което ще познаем, че не е Христос, ще е липсата на Неговите рани. Защото той няма да се е пожертвал и няма да е страдал за нас.
А раните на Христос са вечният белег на тялото Му, вечният печат на извършеното изкупление.
По раните Го разпознаваме, пред раните се прекланяме и заради раните вярваме в Него и ние.