По времето на св. Григорий Палама втората неделя на Великия пост е Неделята на разслабления. Изяснявайки евангелския разказ[1], солунският светител пише една от великопостните си хомилии[2]. Тя започва с признанието, че ще представи пред любовта на слушателите странно противоречие; от една страна, Царството Божие се приближава (Мат. 3:2), а от друга – вече е тук, сред[3] нас (Лук. 17:21). Подобно е Моисеевото приближаване към Бога на Синай (за което Палама пише една от триадите в защита на свещенобезмълстващите[4]). Боговидецът зърва Бога. И говори с Него. Ενώπιος ένοπίω, или очи-в-очи. Въпреки че Бога никой никога не е видял. Неговата природа е отвъд всичко и нищо и по никакъв начин не може да ѝ бъде причастно. Защо тогава, пита Палама, молим да дойде и да се всели в нас?! Небесният Цар, Духът Утешител, Който Е съкровище на благата и подател на живота, защо вярваме, че е навсякъде и всичко изпълва?!
Мнозина (като Акиндин) биха казали, че всичко това е реторика. Божествени ефекти, които Бог върши в името на своята педагогѝя. Само че – би добавил св. Григорий Палама – при Бог ефектите (подобно на Таворската светлина) са живи, истински, вечни и несътворени. Неразличимо различаващи се от собствената Му природа. Чрез тях (нека ги наречем действия или енергии) ние сме причастни на Благостта Му и се съединяваме с Него. В противен случай стихът от Великото славословие: „В Твоята Светлина ще видим Светлина”, би изгубил смисъла си. Всъщност всичко би изгубило смисъла си, най-малкото защото нямаше около кого да кръжат херувимите. А и ако не бяха истински причастни на Божията Благост, как щяха да я споделят с по-нискостоящите чинове в небесната йерархия? Въобще, как и на какво би се крепяла цялата тази стълбица, по която слизат и се качват ангелите? Разбира се, някой (като патриарх Йоан ХІV) би казал, че Григорий Палама не е чел св. Дионисий Ареопагит както трябва и затова трябва да бъде отлъчен от Църквата. И колкото и странно да е, това се е случило. Някъде около 1344 г. Петнайсет години по-късно, през 1359 г., той се представя пред Бога. След още девет – през 1368 г., е канонизиран. Оттогава и след св. Йоан Богослов Палама е третият и последен църковен писател, наречен Богослов. Вторият (със съдба доста сходна на неговата) е св. Симеон Нови Богослов. Защото, оказва се, да говориш за Словото Божие е малко. Това го могат всички. Но когато Словото Божие проговори чрез теб, е друго… Мисля, че цитираните думи са на св. Филотей Кокин, ученик на Палама и патриарх на Константинопол през въпросната 1368 г. По-късно той ще изложи в систематичен труд учението на своя учител. Ще се роди една от най-дълбоките книги в историята на светоотеческата мисъл – „За Таворската светлина”. За да бъде и Филотей Кокин низвергнат. През 1379 г. Защото тези хора са проповядвали невъзможното – това, че Бог видимо стои тук и сега, сред нас, че ние, подобно на неверния Тома, все още можем да се докоснем до Него и да получим Утеха. Затова и писатели като Григорий Палама са удивително съчетание на святост и гениалност. Святост, защото да бъдеш боговидец и то векове след пророците Моисей и Илия е повече от чудо. Гениалност, защото само гениите могат да разкажат онова, което е повече от чудо. Две хилядолетия след Платоновия „Парменид” Палама пише диалога си „Теофан” и отново прави немислимото – хвърля мост между теòрията и теорѝята. Давам си сметка, че за да се опише този мост, е необходима частица от тази гениалност. Нужен е и езикът, на който са говорили безмълвниците[5]. И умният прочит на св. Дионисий е важен. И още хиляди пренебрежимо малки подробности са важни. Друг е въпросът, че ако някой попита: „А защо (все пак) е важно да познаваме св. Григорий Палама?”, ще ми бъде трудно да отговоря. Вероятно ако го нямаше учението за умната молитва и за Божиите енергии, дори и обръщението „Отче наш” би изгубило своя смисъл, защото как Някой, Който е отвъд естеството ни, би могъл да се нарече наш Баща? И с какво – ако ги нямаше Палама и безмълвието – щяхме да запълним отчайващата пустота между Твореца и творението?
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Вж. Марк. (2:1 и сл.)
[2] Десетата. Вж. PG t.151, col. 112–124.
[3] В синодалния превод: „вътре в нас”.
[4] Вж. Триади в защита на свещенобезмълвниците ІІ, 3, 55.
[5] Един от тях, канонизиран на същия събор през 1368 г. заедно с Палама, е Теодосий Търновски.
