Бих искал това слово да тръгне от думите на св. Григорий Палама: „Ако не беше силата на Кръста, никой никога не би могъл да се примири с Бога“. Така започва единайсетата великопостна хомилия – за кръстопоклонната неделя. В нея кръстът се осмисля като „омъртвяване на греха“. След няколко реда, обяснявайки защо няма да разкрие предобразите му в живота на праотците Авел, Сит, Енох и Ной, Палама посочва като изображение на кръста бягството на Аврам от Ур Халдейски. „Излез от твоята земя… та иди в земята, която ще ти покажа“ (Бит. 12:1). Да пътешестваш единствено с вярата – напред към хоризонта, оставяйки всичко зад гърба си, в това св. Григорий вижда началото на онзи път, по който тръгнеш ли, ще трябва да разпънеш плътта си, заедно със страстите и похотите. Не само защото хоризонтът винаги идва от Изток, заедно със Слънцето, но и защото думата за него и глаголът за умиране са една и съща дума. Още от времето на Платон χωρίζω означава и „отделяне на душата от тялото“, и „уединявам се“, „упокоявам се“, „стихвам“… семантичен регистър, извън който исихията е непостижима[1]. Ето защо – продължава Палама – оросяваната от огъня къпина е не друго, а явената тайна на предстоящото Христово пришествие; съзерцанието ѝ – докосване, почти приковаване към Кръста. За да имаме дял в тази тайна, за да участваме в нея, разпъвайки себе си за стихиите световни. „За мен светът е разпнат“ (Гал. 6:12 ), казва – сякаш заедно с апостола – Палама, и словото му наистина стихва.
Решим ли да нарисуваме мълчанието в неговата хомилия, би трябвало го изобразим съвършено просто – хоризонтална линия (при все, че колкото и да е проста, всяка линия е поредица от безброй много точки и [съответно] – от точно толкова безкраен брой отсечки; като именно по тази причина всичко в нашия свят, дори най-обикновената черта, е чудовищно непросто). Така или иначе св. Григорий Палама започва изброяването на точките по тази линия. След Авраам (естествено) следва Исаак, „който сам по себе си е образ на Прикования, бидейки послушен на баща си дори до смърт“, после: Иаков и жезълът му – също предобраз на Кръста. След тях – Йосиф и Моисей… Постният триод (и по-точно осмата песен от канона за кръстопоклонната неделя) пунктуално (и поетично) следва реда на това изброяване[2]. Кръст е дървото, което Моисей слага в извора, за да услади горчивата вода, кръст е и жезълът, с който се претворява естеството на Червеното море, за да се мине през него като по суша; кръст е дървото, с което Елисей докосва реката – Йордан, за да изчезне проказата на сириеца[3]. Кръст е всеки филиз от райското дърво и ние още тук и сега можем да вкусим плодовете му, да отпием благоухането му, да вдъхнем Живота. Ако човек намери време да разлисти триода, ще открие, че нотка от този аромат – през страниците на канона – достига до онова сетиво, което св. Григорий Палама (следвайки св. Григорий Нисийски) нарича умно. То ясно и отчетливо усеща, че „в този ден светът (но думата за „свят“ е „мирът“) благоухае[4] на божествено миро“[5].
Разлиствам песните от канона и си мисля колко трудно е да се преведе на един непесенен език стиха за онова живомирственое древо[6] – крест Христов; колко е трудно да се осмисли как обоняние его – богодухновения вони[7] (θεοπνυστον οδμη). Разбира се, можем да кажем, че „Христовият кръст е дърво, миропомазано с Живот, че обдарява всичко с благоуханието на благодатта; че покланяйки му се, ние се изпълваме с благовонието на Духа“. Но няма да бъде същото. Ще е като уханието на една нарисувана роза.
Ето защо не би било зле, от време на време, да отгръщаме триодите и да се вчитаме в каноните. Не е невъзможно стиховете – елегически и свежи[8] – да се разлистят от само себе си. И тяхното благоухание да ни върне към Живота. Иначе защо св. Григорий Палама ще завърши своето умозрително слово с призив за целувка? Кого ако не Живота можем да целунем и пред какво – ако не пред Него – можем да преклоним коленете си?
И като отворих дума за Живота, ще ми се да завърша това слово с обещание за следващото. Защото в кръста, освен хоризонталната, има още една линия – вертикалната. Но заговорим ли за нея, ще трябва да отворим дума за лествицата на св. Йоан и за светеца, неслучайно наречен с нейното име – Лествичник.
––––––––––––––––––––––––––––
[1] Срв. „Федон“ 67d.
[2] Като автор на канона се посочва св. Теодор Студит, но по всяка вероятност Постният триод (във вида, в който го ползваме днес) е от средата на XІV век или от времето на св. Григорий Палама.
[3] Става дума за военачалника Нееман (вж. ІV Царства, 5 гл.)
[4] Така е и в гръцкия текст – μιριξει τα μύρα θης θείας μυροθηκης.
[5] Цитатът е от осмата песен на канона.
[6] В оригинала: ζωομυριστον ξυλον.
[7] За разлика от съвременния български език, където думата „воня“ носи (само) негативно значение, на старобългарски семантиката е неутрална (оттам и думите „благовоние“ или „зловоние“).
[8] Алюзия към един стих на Радко Радков от „Византийски запеви“. (Бухват в Магнаура рози, елегически и свежи./ Те сами ще се разлистят в пентаметър.)
