Начало Идеи Актуално Неделите на Великия пост (III)
Актуално

Неделите на Великия пост (III)

10400
Марк Шагал, Бялото разпятие, 1938 г.

Бих искал това слово да тръгне от думите на св. Григорий Палама: „Ако не беше силата на Кръста, никой никога не би могъл да се примири с Бога“. Така започва единайсетата великопостна хомилия – за кръстопоклонната неделя. В нея кръстът се осмисля като „омъртвяване на греха“. След няколко реда, обяснявайки защо няма да разкрие предобразите му в живота на праотците Авел, Сит, Енох и Ной, Палама посочва като изображение на кръста бягството на Аврам от Ур Халдейски. „Излез от твоята земя… та иди в земята, която ще ти покажа“ (Бит. 12:1). Да пътешестваш единствено с вярата – напред към хоризонта, оставяйки всичко зад гърба си, в това св. Григорий вижда началото на онзи път, по който тръгнеш ли, ще трябва да разпънеш плътта си, заедно със страстите и похотите. Не само защото хоризонтът винаги идва от Изток, заедно със Слънцето, но и защото думата за него и глаголът за умиране са една и съща дума. Още от времето на Платон χωρίζω означава и „отделяне на душата от тялото“, и „уединявам се“, „упокоявам се“, „стихвам“… семантичен регистър, извън който исихията е непостижима[1]. Ето защо – продължава Палама – оросяваната от огъня къпина е не друго, а явената тайна на предстоящото Христово пришествие; съзерцанието ѝ – докосване, почти приковаване към Кръста. За да имаме дял в тази тайна, за да участваме в нея, разпъвайки себе си за стихиите световни. „За мен светът е разпнат“ (Гал. 6:12 ), казва – сякаш заедно с апостола – Палама, и словото му наистина стихва.

Решим ли да нарисуваме мълчанието в неговата хомилия, би трябвало го изобразим съвършено просто – хоризонтална линия (при все, че колкото и да е проста, всяка линия е поредица от безброй много точки и [съответно] – от точно толкова безкраен брой отсечки; като именно по тази причина всичко в нашия свят, дори най-обикновената черта, е чудовищно непросто). Така или иначе св. Григорий Палама започва изброяването на точките по тази линия. След Авраам (естествено) следва Исаак, „който сам по себе си е образ на Прикования, бидейки послушен на баща си дори до смърт“, после: Иаков и жезълът му – също предобраз на Кръста. След тях – Йосиф и Моисей… Постният триод (и по-точно осмата песен от канона за кръстопоклонната неделя) пунктуално (и поетично) следва реда на това изброяване[2]. Кръст е дървото, което Моисей слага в извора, за да услади горчивата вода, кръст е и жезълът, с който се претворява естеството на Червеното море, за да се мине през него като по суша; кръст е дървото, с което Елисей докосва реката – Йордан, за да изчезне проказата на сириеца[3]. Кръст е всеки филиз от райското дърво и ние още тук и сега можем да вкусим плодовете му, да отпием благоухането му, да вдъхнем Живота. Ако човек намери време да разлисти триода, ще открие, че нотка от този аромат – през страниците на канона – достига до онова сетиво, което св. Григорий Палама (следвайки св. Григорий Нисийски) нарича умно. То ясно и отчетливо усеща, че „в този ден светът (но думата за „свят“ е „мирът“) благоухае[4] на божествено миро“[5].

Разлиствам песните от канона и си мисля колко трудно е да се преведе на един непесенен език стиха за онова живомирственое древо[6] – крест Христов; колко е трудно да се осмисли как обоняние его – богодухновения вони[7] (θεοπνυστον οδμη). Разбира се, можем да кажем, че „Христовият кръст е дърво, миропомазано с Живот, че обдарява всичко с благоуханието на благодатта; че покланяйки му се, ние се изпълваме с благовонието на Духа“. Но няма да бъде същото. Ще е като уханието на една нарисувана роза.

Ето защо не би било зле, от време на време, да отгръщаме триодите и да се вчитаме в каноните. Не е невъзможно стиховете – елегически и свежи[8] – да се разлистят от само себе си. И тяхното благоухание да ни върне към Живота. Иначе защо св. Григорий Палама ще завърши своето умозрително слово с призив за целувка? Кого ако не Живота можем да целунем и пред какво – ако не пред Него – можем да преклоним коленете си?

И като отворих дума за Живота, ще ми се да завърша това слово с обещание за следващото. Защото в кръста, освен хоризонталната, има още една линия – вертикалната. Но заговорим ли за нея, ще трябва да отворим дума за лествицата на св. Йоан и за светеца, неслучайно наречен с нейното име – Лествичник.

––––––––––––––––––––––––––––

[1] Срв. „Федон“ 67d.
[2] Като автор на канона се посочва св. Теодор Студит, но по всяка вероятност Постният триод (във вида, в който го ползваме днес) е от средата на XІV век или от времето на св. Григорий Палама.  
[3] Става дума за военачалника Нееман (вж. ІV Царства, 5 гл.)
[4] Така е и в гръцкия текст – μιριξει τα μύρα θης θείας μυροθηκης.
[5] Цитатът е от осмата песен на канона.
[6] В оригинала: ζωομυριστον ξυλον.
[7] За разлика от съвременния български език, където думата „воня“ носи (само) негативно значение, на старобългарски семантиката е неутрална (оттам и думите „благовоние“ или „зловоние“).
[8] Алюзия към един стих на Радко Радков от „Византийски запеви“. (Бухват в Магнаура рози, елегически и свежи./ Те сами ще се разлистят в  пентаметър.)

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display