0
2178

Неделите на Великия пост (IV)

Слово за св. Йоан Лествичник

Св. Йоан Лествичник, новгородска икона от XIII век

Удивителен е фактът, че за най-четения автор през Средновековието не знаем почти нищо[1]. Биографичните факти са така условни и „разхлабени“, че хронологията около неговото раждане се колебае с повече от век[2]. Вероятно по тази причина един от големите изследователи на живота и творчеството му – Герман Осецкий[3] – казва: „Пътеводителят към небето сякаш наистина е дошъл от небето, защото никой нищо не знае за неговото земно отечество“. Не е ясно нито колко време е живял, нито кога е починал. Около името му също съществува известно колебание. Едни го наричат „Схоластик“, други – „Ритор“, трети – Синайски/Синаит… Лествичник става след смъртта си, защото книгата му е била известна и разпространявана под името „Скрижали“ (Πλάκες)[4]. Дали защото е живеел в диви и непристъпни места – там, където според Преданието Мойсей е срещнал Бога; дали защото, често обвиняван в бъбривост (αείλαλον), е търсел безмълвие; или защото (като всеки гений) е бил неразбиран и недолюбван от своите съвременици, в иконографията св. Йоан Лествичник е изобразяван – подобно на боговидците[5] – усамотен, на скала. Ако човек се вчете внимателно в словата му[6], не може да не забележи множеството места за изолация, не може да не обърне внимание и на факта, че цяло едно от тези слова (петото) е посветено на затворничеството. Разказът[7] за обителта на каещите се и страната на плачещите, за хората, които стояха на молитва с вързани отзад ръце, сякаш са престъпници би могъл да означава, че немалка част от дните на светеца[8] е минала под знака на трудно описуема политическа карантина; в живот с осъдени, които не знаеха какво да кажат и как да проговорят… нито как да започнат молитвата си… покрити с мрака на скръбта, изпълнени с тънко отчаяние. Картината е като в Архипелаг ГУЛАГ – едни се молеха да побеснеят, други – Господ да ги накаже с проказа, трети – да изгубят зрение, само и само да се лишат от бъдещите мъчения[9]. И при все че няколко реда по-късно[10] се настоява, че всички са там доброволно, понякога си мисля, че св. Йоан Лествичник описва неописуемото триединство на каторга, манастир и лудница. Сякаш този свят е дъното на пресъхнал кладенец, а „Стълбицата“ – единствената ни връзка със земята на живите. Изгубим ли я – подобно на Лотовата жена – сме обречени да се сраснем с камъка и да се превърнем в солен стълб[11]. Затова ако „Лествицата“ е най-четената книга, то петото стъпало от нея е мястото, където се събират най-много светоотечески тълкувания. И св. Максим Изповедник, и св. Исаак Сирин, и св. Петър Дамаскин, и св. Симеон Нови Богослов[12], и св. Григорий Палама… всички обичат да се връщат към този текст. Струва ми се, че към него се връща и библиотекарят Хорхе от „Името на розата“, понеже именно тук[13] смехът се ражда от блудния бяс. С уговорката, че св. Йоан е прочел повече книги от библиотекаря. И добре знае, че има няколко вида смях. Ако се говори за ненавременния[14], сигурно Хорхе ще е прав, но (и това е по-опасното) изследват ли се сетивита, може да се окаже, че ненавременният смях е най-малкото зло. Та нали, ако унинието произлиза от наслаждението и безстрашието[15], ако греховно дългият сън – нерядко – от постене, понеже тези, които постят, обичат да се превъзнасят, а това уморява[16], то тогава „Лествицата“ ще се превърне в нещо повече от настолно монашеско четиво. Бих я нарекъл „Ръководство по трезвомислие“. Или „Записки по сърцезнание“, а защо не – „Индекс на заблудите“. Но не е важно как аз бих нарекъл книгата, а това, че малцина са описали по-добре лабиринтите на душата. Суетността се радва на всички вътрешни добродетели. Тщеславен съм, когато постя, но когато нарушавам поста, за да скрия своето тщеславие – пак съм тщеславен, считайки себе си за мъдър. Победен съм от суетността, когато съм облечен в хубави дрехи, но и в лоши дрехи да се облека, не ставам по-малко тщеславен. Започна ли да говоря, победен съм от тщеславието, замлъкна ли, то ме побеждава. Както и да захвърля този тризъбец, все един от роговете му ще стърчи нагоре[17].

Съчетанието от прозорливост, интелигентност и опитност превръща „Лествицата“ в нещо, което Умберто Еко би нарекъл „двоен код“. От една страна, книгата е субтилен анализ на неща, които само гениални светци биха проумяли… Авва Доротей, Григорий Двоеслов, Максим Изповедник и Исаак Сирин… Симеон Нови Богослов и Григорий Палама… Редът е дълъг, почти безкраен, понеже стълбицата е за всички – за неграмотни и невежи, за юродиви и убоги – за нас, които знаем (и не знаем), че времето на поста трябва да преобърне хастарите; да проумеем, че колкото по-свойствена ни е една страст, толкова по-малко знаем за нея. Глупакът не усеща глупостта си и гордият не ще допусне, че е горд. Скъперникът ще бъде скромен, злопаметният – справедлив. Ленивият ще е мъдрец и блудникът ще е любящ…

За да е видно, че колкото по-нависоко трябва да стига една стълба, толкова по-здраво трябва да е стъпила на земята[18]; там, където стои не друго, а (почти невидимото) незлобие – онова тихо устройство на душата, свободна от всякакво хитруване[19].      

–––––––––––––––––––––––––––––––

[1] В южнославянската традиция „Лествицата“ има над 610 преписа (вж. Татияна Попова „Св. Йоан Лествичник“, Саарбрюкен, 2011).
[2] Между 480 и 583 година.
[3] В дисертацията си („Жизнь и творчество св. Йоана Лествичника“ ), защитена през 1853 г.
[4] Понякога само „Скрижали“, но нерядко – „Духовни скрижали“ (Πλάκες πνευματίκοι), а така също – „Аскетичен логос“ (Λογος ασκητικος), „Озарения“ (Φοτισμος). Заглавието на книгата често е било със знака на антиоригенистката реторика – „Книга срещу Ориген“, „Логос/Слово срещу Ориген“.
[5] Става дума за пророците Мойсей и Илия, а така също за св. Йоан Богослов.
[6] Наречени в църковнославянската традиция „стъпала“.
[7]  Цитатите са от пето слово [стъпало] (4–7), стр. 67 от бълг. (репринтно) издание (С. 1996). Преводът е на Нюйоркския митрополит Йосиф.
[8] Двайсет и шести параграф от словото точно посочва времето – 30 дни. Любопитно е, че цитираният текст налага усещането, че затворниците са били в затвора по свое вдъхновение. В параграф 19 също се говори за доброволно страдание.
[9] Слово 5, параграф 25.
[10] Слово 5, параграф 26.
[11] С каквито е пълно на Синайския полуостров.
[12] Позоваванията върху „Лествицата“ при св. Симеон Нови Богослов са около 50% от общия брой цитати.
[13] Вж. слово 26, параграф 41.
[14] В „Лествицата“ ненавременният смях е ακαιρο γέλιο. Алюзията е към Менандър, при когото се казва, че „ненавременният смях е голямо зло“ (Γέλως ακαιρος εν βροντίος δεινόν κακόν). Връзката с античната реторика и с учението на Горгий за кайроса е несъмнена.
[15] Слово 26, параграф 44.
[16] Слово 26, параграф 42.
[17] Слово 22, параграф 6.
[18] Подобна алегория има и при Боеций. При него Философията (която утешава) е с чело, докосващо Небето, но и здраво стъпила на земята.
[19] Слово 24, параграф 17.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияУрокът на вируса
Следваща статияСкрит живот