Покаянието е дало сила на бившата вече блудница не само да върви по вълните като по суша, но и да бъде по-лека от въздуха. Сподобена с дар на прозорливост, тя преминава отвъд мярата на човешкото; дори отвъд мярата на вещественото.
Финалът на „Лествицата“: „Докато ти, любителю мой, не се освободиш от тази веществена плът, не можеш да познаеш каква е Моята красота“, е стих, изречен от Любовта на трийсетото стъпало. Тя шепне на светеца, а той я описва. Като царица!
И това – текстът изисква от нас да го приемем безусловно – не е нито метафора, нито алегория. Защото няма как онзи, който се надвесва над ухото ти да бъде реторична фигура. Поне така си мисля аз, но не е невъзможно едни от първите читатели на св. Йоан Лествичник – св. Йоан Мосх и св. Софроний Йерусалимски, също да са се изправяли пред този въпрос. Ако царицата е реална жена, дали е Богородица, или е Божията премъдрост? И как Мъдростта може да бъде мислена като реална жена? При това една и съща с Любовта… А и що за жена ще е тази жена, която е лишена от вещественост? Ами ако в опита да си представим умозрителната стълбица на добродетелите, сме отпуснали юздите на фантазията? Векове по-късно така ще постъпят мнозина от руските поети. Вярно, те ще изковат Сребърния век, но и още една ерес – софийната. Затова нито Любовта, нито Премъдростта трябват да се описват като Прекрасна дама. Дори когато душите ни копнеят за нещо повече от абстрактно-логически схеми, не бива да си измисляме мъдростта. Изричайки тези думи, усещам, че самият аз също си измислям. В случая – аргументите на св. Софроний. Защото и той е бил поет. Проповядвал[1] е в анакреотични[2] стихове и в елегични дистихони[3]. И е написал житието на св. Мария Египетска[4]. Ето защо в моята измислица двете книги – „Лествицата“ и „Житието“ са в особен мистичен диалог. Затова може ли стълбицата да бъде мислена съвършено буквално като наистина реален човешки живот; да бъде разказ за жива плът, по-чувствена и от най-чувствените ни фантазии. Възможно ли е бездната на греха да се покрие в схима, по-голяма и от най-големите ни богословски схеми? Възможно ли е човек от плът и кръв да е по-литературен от всички литературни герои (взети заедно), да съчетава в себе си и Набоковата Лолита, и стареца Зосима от „Братя Карамазови“? Защото – така твърди очевидецът, също Зосима – историята на Мария Египетска започва като история на една нимфетка. Дванайсетгодишното момиче отива в Александрия и се влюбва в греха. Нещо повече, венчава се с него. И този брак продължава 17 години. Вече е зряла, 29-годишна нимфоманка. Може би някой ден Мопасан ще я опише. Но (и в това св. Софроний е особено настоятелен) никой не може да опише как след седемнайсетгодишна нощ[5] изгрява слънцето на правдата. Защото реалността е по-високо от всяка фантазия. И Животът – заради чудото на Покаянието – винаги може да почне отначало. При все че пасивът на Мария Египетска не се изличава отведнъж, като с вълшебна пръчка. Колкото години е бил бракът ѝ с разврата, толкова продължава и битката ѝ със страстта. Сега е на 46, във възрастта, наречена с името на стълбицата – климакс. Мария все още не знае, че някога ще стане светица. Но знае (или поне подозира), че по стълбицата може не само да се слиза. Тръгва нагоре. И го прави със същия темп и устременост, с които в младостта си е слизала. Изповедникът ѝ – Старецът Зосима, твърди – видял го е с очите си – как Покаянието е дало сила на бившата вече блудница не само да върви по вълните като по суша, но и да бъде по-лека от въздуха. Сподобена с дар на прозорливост, тя преминава отвъд мярата на човешкото; дори отвъд мярата на вещественото. За да се уподоби на същата онази Небесна царица, с чийто разказ завършва „Лествицата“.
Възможно е – ще възрази някой – в спора си св. Софроний да е изгладил аргументите си, възможно е както речните камъни се уподобяват един на друг, така и двамата светци да са се уподобили, а житието на св. Мария Египетска да се е превърнало в естествено продължение на „Лествицата“. И като казах „речните камъни“, замислих се, че пишейки житието, св. Софроний, заедно с учителя си – св. Йоан Мосх[6], тръгва по камъните на река Йордан към мястото на Богоявлението, там, където 491 години по-късно[7] бившата вече блудница изкачва и последното стъпало на стълбицата.
Хилядолетие и половина по-късно, запленен от тази история, кацнах на летището в Аман и поех по стъпките на св. Софроний. За да стигна до „извора на козлето“ или Ен-Геди, където „някаква жена-християнка била погребана от лъв“. След което бедуинът нарисува върху пясъка същия този лъв. Бил слушал за него от баща си. А той – от своя баща. Дори Атун да съм бил, пак нямало как да не повярвам… Така, освен историята за св. Мария Египетска, научих и бедуинската дума за магаре. Плюс още една – bedua, думата за пустиня и за свобода. Защото (уверяваше ме Джамил) по пътя към рая освен пустиня и свобода друго нямало.
На главната страница: Хосе де Рибера, „Св. Мария Египетска“
–––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Визирам 23 хомилии – „За Благовещение“, „За Рождество Христово“, „За поклонението на влъхвите“, „За Богоявление“, „За Сретение Господне“…
[2] Вж. Anacreonitica, PG t. 87, col. 3733–3838.
[3] Вж. Triodim, PGt. 87 col. 3839–3982. Сборникът е от 234 тристишия.
[4] Заради особената стилистика на житието авторството на св. Софроний нерядко е оспорвано.
[5] Метафората (вж. Noche oscura del alma) е на Сан Хуан де ла Крус.
[6] За пътешествието им по онези земи Йоан Мосх разказва в девет от главите на книгата си (вж. „Духовни полета“/„Лимонарий“, гл. 69, 92, 102, 110, 111, 113, 156, 159, 162).
[7] Ако приемем (със съответните уговорки), че Кръщението/Богоявлението се е случило 30 г. сл. Р. Хр., а св. Мария Египетска умира през 521 г.
